Свилен Стефанов, Африка, м.б., пл.,  45/100 см, 2018

 

 

Някаква си… поезия

Представи си влак,
с миризма на лук,
на недопита водка,
на нечистоплътни пътници.
Каква идилия,
да пътуваш във влак,
с чернолик пътник,
с увиснала утроба.
И да ти пее, че обича жените,
че обича живота,
на тепсия поднесен.

 

Бездушно на близкия

Аз разклатих здравето ти,
макар и да не съм вятър.
Ударът в бъбреците беше силен,
а сърцето вече няма го, уви.
Тровя те с мойте цигари,
пожълтя ти лицето дори.
Кого ще излъжеш, че добре си,
ако не самата мен, която съкилийник ти бе?!
Кого ще обвиниш вечерта, като дойдеш,
че с егоцентризъм трови семейните корени?
Кой ще ти бъде мишена на амбициите,
да бъде наивен, да съществува безславно и да клати покорно глава?
Погубих всички твои нерви,
а сега си отивам, сама в затвора да вляза.
Ще гоня морето, ще пуша с дима от комините.
Ще бъда сама с мислите, които рано или късно отлитат.

 

На разсъмване

Осъдените ги разстрелват на разсъмване.
Събуждат ги от нощния им сладък сън.
Който си отива с идването на зората,
като поредната скучна любовница.
По тежък път се върви до гроба,
облян от сълзи и пот, и последни молитви.
От Всевишния те просят милостиня,
последна монета живот, макар и с ръжда.
Един куршум, право главата пронизал,
и всичко се слива с непрогледното нищо.
И никой сълза не проронва.
Кой би плакал за бездомните вълци?
А този, който стрелец го наричат,
си върза верига и в близката река се удави.
На разсъмване, след едно денонощие,
потъна бездушно, безкръвно сърце.
И след години, на масов гроб, поникна цвете,
в бял цвят оцветено от слънце и дъжд.
Но бурен отрови малките корени,
и на разсъмване бялото цвете изсъхна.

 

Сукуб

В три след полунощ кръвта изтече.
В буркан от компот я тя съхрани.
Той остана блед, както спомена за любовта им.
Кой го знаеше, че приживе бе кривоглед?
Ще я изсипе във винена чаша,
“Заведението черпи.” ще каже.
И ще я изпие, ще вампиряса, ще крещи.
Ще танцува под лунната девствена сянка.
Ще ме търси под всяка женска пола
и между нечии изваяни женски бедра,
Но аз ще я чакам, с куршум и върлина,
нейната шия със сребро да украся.

 

Д(в)амата с разбитите надежди

Нощ. Под небето той и тя.
Той размахва летящи кинжали,
тя танцува под улични лампи.
Пияни. Преследващи облаци,
от цигарен дим, сливащи се с диханията.
Тя навярно с друг ще си легне.
Ще остави душата му сама да витае.
Да гледа самотен звездите,
да пие евтин алкохол в бутилка от безалкохолно, поредна отрова.
Да се събужда нощем от неканени кошмари. И да пуши цигари без бандерол.
Какъв наркотик ли е тя? Май е от пагубните. Които разяждат сърцето след ден. А душата изсъхва като есенен лист.
Тя е произведение с неразбираем анализ. Трудна за прочит, със загадки в повече.
Маскарад на съвремието, похот под фалшиво лице. Такава е. Място сред невинните няма.
И идва нощ, и пак са двама,
отново пияни, под було от илюзии.
Отново тъмнината се сля с телата им.
И ги превърна завинаги в свои придворни.

 

За алкохола и евтините дами

Тя жена бе, от километри усещана,
миришеща на евтин, отлежал алкохол.
Цигари пушеше, от тънките
пушеше ги бавно, както правеше с душите ни.
Беше мълчалива, и това изгаряше ме.
Телепатично си говорехме за любовта.
И спорехме в коя партия е бъдещето ни.
Тя ставаше и си обличаше палтото,
проядено от всякакви гадинки.
Казваше ми “Сбогом!”, но после се връщаше,
плачейки заради поредния щастливец.
Питаше ме през сълзи за евтините дами,
дали ги предпочитаме, дали обичаме ги.
Станах и сълзите й избърсах,
поканих я в леглото, за да й покажа.
Обичах таз жена, като бутилка уиски,
пазех я като венчален пръстен.
Но тя замина си с поредния посредствен,
остави ме да се напия с мъките.
До днес я търся сутрин по паважа,
сред многото обречени на евтина любов.
Но нея няма я. Дали щастлива е?
Отминах под ритъма на Rock’n roll.
Щастлив.

 

Авантюристите обичат блудници

Обичал ли си някога блудница?
Обичал ли си нейните порочни извивки?
Стоновете й насън,
пепелта по масите,
бутилките с вино,
догарящите фасове.
Целият този пейзаж е именно тя, приятелю.
Това е нейното битие.
Поглеждам назад и тръпки побиват ме,
чуя ли да се говори за любов.
Не понасям нейните пари,
на евтин парфюм миришещи.
Не понасям лицемерната муцуна,
която с алчна усмивка е рисувана.
Но обичах я, приятелю,
както (п)роза с бодли.
Аз счупих стъкленицата
и я погубих.

 

Татуистът, който чете

Приятелю, ти чувал ли си за Онегин?
Как през женското сърце препуска?
Подобно млад спринтьор в ранна утрин,
или див жребец сред девствена природа.
За миг представих си, на мен прилича,
сядай, настани се, ще ти го скицирам.
Гледам, не можеш и да си представиш
необразован татуист, четящ романи.
Или пък Дон Жуан да ти рисувам,
красив и екзотичен като самия теб?
В ръката хванал пулсиращо сърце в клетка,
навярно женско, точно както ти на времето.
Какво ще кажеш твойте хубави ръце да татуирам,
с две жени, два женски дявола?
Но, не, не е добра идея,
всяка вечер да си лягаш с три жени.
Ако нямаше ти истинска жена,
лявата ръка една мадама щеше да краси.
И щях “Бовари” да я наименувам,
на скука и разврат да ти мирише.
А другата на Ана ще оставя,
да вкусиш ти порочната целувка.
Сама във влак, сама сред хора
с дестинация ,с името “Смъртта” .
Но, не, жена ти е ревнива,
и не би допуснала да легне с още две.
Затуй пък Хамлет с череп е модерно днес,
макар и никой да не разбира лудостта.
Ти, приятелю, за Гьоте чул ли си,
или любовни фрази знаеш само?
Опа, грешка на ръката,
написах “фалос” вместо “Фауст”.
Ще те направя ходещ сборник за класици,
пък току виж, жена ти вникне в теб.
Душата ти е ценно, старо четиво,
уви, проядено от гнили плъхове.

 

Мутреса

В задимени стаи, с дъх на пиво,
и танцуващи копелета в празния център,
тя стои на трона си с тъжен поглед,
и върти на пръста си халката, сякаш е венчална.
Минава времето в секунди и минути,
а същият позор върти се в кинолента.
Тя стои сама сред мъжката компания,
и отпива вино на големи глътки.
В мъка е сърцето й заключено,
от плодове на болния й ум, измъчен.
Загрубяла красота, ухаеща на гнили рози,
в цигарен дим пропива се и съхне като дробовете й.
“Щастлив ли е?” – един въпрос в главата –
той разпада мозъка й на парчета.
“А дали щастлива съм?” , е следващият,
не отговаря, а унася се в илюзорни мисли.
Шишета прехвърчават- оръжието на пияните
и дървени столове като колове в сърцата.
Писъци, заглъхващи от веселата музика
и враждебни думи от правоверни хора.
Един куршум направо към сърцето,
застива танцът, сякаш всичко е на пауза.
Пада той, а с него и светът се срива,
вечна буря в една изморена душа.
А тя витае в своя свят,
макар и със сълзи в очите.
Отрониха се и олекна й,
в отражението им видя го жив.
В задимени стаи, с дъх на пиво,
и танцуващи копелета в празния център,
тя стои на трона си с тъжен поглед,
и гледа в празното пространство,
където него няма го.

 

Аз съм мъж (допълнително стихотворение)

Аз съм мъж! И болка крия.
Подобно чат със стара кучка.
Не се страхувам да се давя,
в мойте сълзи с морска сол.
Пороците не са ми чужди.
Познавам ги, с тях излизах.
И пиян ме влачеха до вкъщи,
а за “Лека нощ!” ми даваха цигара.
В сънищата ми добро и зло се бият,
а аз седя и гледам им сеира.
Залагам си парите за доброто
1:1 – житейският хазарт.
Аз съм мъж, стоя на кръстопът,
и чакам като просяк милостиня.
Да дойде чиста и наивна,
да бъда нейният урок.
Аз съм мъж и с бурята се боря.
Връх на женското сърце изкачвам.
Но пускам аварийни по средата
и оглеждам каменистия му път.
Бавно, тихомълком слизам,
но чувам стонове, боли я.
“Продължавай! Мъж си. Имаш его.”
Но в този миг и мен болеше ме.
Аз съм мъж с понятия за чувства.
Бодлива тел с ръжда от дъжд-
и ден, и нощ – ту пек, ту студ.
Болезнено е. Аз съм мъж!

 

Емигрантска балада

Да отидем в Берлин,
където мечтите се сбъдват.
Да пием евтин алкохол,
да косим с косачка марихуана.
Ех, този шибан Берлин,
в който мечтите се сбъдват.
Да отидеш, облечен в латексови дрехи на бар,
и там да ти кървят ушите.
От тежки ритми и възбуждащи вопли.
Да пиеш водка и руснак да се почувстваш.
Да си нарежеш, българино, от мезето.
Пък после да завикаш “Да живее България!”, и да паднеш,
покосен на билярдната маса.
Останал без щека и без топки дори,
Викай, българино, в този шибан Берлин.
Та даже Гьоте да се преобърне в шок,
да раздвижи старите си гнили кости,
с механизъм или с ток, както ти си щеш.
Викай, българино, ти си Богът.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.