Камелия Щерева, пирография

 

Малко преди епидемията от коронавируса аз и младите режисьори Вальо и Колю седяхме в едно заведение на „Раковска“, пиехме бира и обсъждахме филма на Орсън Уелс „Гражданинът Кейн“, когато Вальо попита дали „тук“ предлагат риба на плоча. Преди няколко дни, когато с Колю ходили в Родопите, в една кръчма яли такава риба и сега пак му се дояло. Колю рече, може би имат, но най-добре да попитаме сервитьора. Той скоро се появи и отвърна, че нямало риба на плоча, но под капак, Вальо му поръча една и рече, че рибата в Родопите била много вкусна, обаче Колю се напил с бира и когато сервирали рибата на плоча, си забравил вилицата на плочата, а тя толкова се нагряла, че като я хванал, викнал най-напред „М-м, каква хубава риба!“, а после извикал на умряло. Пообсъдихме още малко Орсън Уелс, а сервитьорът донесе рибата в някаква чиния, от която се издигаха буйни пламъци и я сложи в средата на масата. Вальо рече, че не била същата като в Родопите, но приличала на нея. Взехме вилиците и зачакахме огъня да угасне. Обаче той се разгаряше. Беше упорит огън. Вальо реши да го духне, но от чинията се разхвърчаха искри и пламъци, от които едва се опазихме да не ни подпалят, така че се отказахме да духаме. Под чинията, в която беше, имаше салфетки и листа от марули, които също започнаха да горят. Аз рекох, че за първи път виждам да горят марули, а Вальо отвърна, че и той не бил виждал. Оказа се, че и Колю не бил виждал горящи марули. Накрая всичко изгоря, огънят угасна, опитахме рибата и аз рекох, че не е печена, а пържена, и то не под капак, а в тиган.
Вальо тъкмо отвръщаше, че рибата в Родопите била по-хубава, когато дойде Руслан. Също режисьор, но от по-старата генерация и малко безработен. Той рече, че разбрал, че Вальо бил станал продуцент на филм, и го попита дали няма нужда от режисьор. Вальо отвърна, че нямал, а Руслан рече, че тогава той би могъл да стане асистент-режисьор. Колю се обади, че той бил асистент-режисьорът.
Руслан обясни, че имал стар москвич в чудесно състояние и можел да го даде под наем за филма. Вальо отвърна, че засега нямал нужда, но ако се появяла такава, щял да го има предвид. Руслан обаче не се отказваше. Предложи да снимат филма на вилата му или поне в апартамента му. Вальо рече, че засега няма нужда от вила или апартамент. Тогава Руслан предложи дъщеря си. Била фотографка, младо и хубаво момиче, и щяла да снима с фотоапарат. Вальо и с това не се съгласи.
Тогава Руслан извади последния си коз. Попита дали за филма нямат нужда от говореща котка. Тук вече всички ние се умълчахме. Накрая аз успях да се учудя, че има изобщо такива котки. Руслан рече, по принцип нямало, но неговата била точно такава. Е, засега можела да казва само една дума – „Аврора“(произнасяла я „Авр-р-р-рора“), но той щял да я научи и други. Ние се усъмнихме и Руслан предложи да ни я донесе тук, в ресторанта, за да се уверим. Като уточни, че тъй като все пак тази котка не ни познавала, а била доста чувствителна, може би тя вместо „Авр-р-рора“, щяла да каже само „Авр-р-р-р“. На което Вальо не издържа и обяви, че наема котката на пълен работен ден.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.