Свилен Стефанов, Поет онанист прави торнадо, м.б., пл., 45/100 см, 2018

 

 

Обичам те

И те обичам като стърготинка от молив,
която нежно гали свитите ми длани,
откъсната във острене върху хартиен „негатив“,
стаила се между писания вдълбани.

И те обичам като обелка от банан…
почакай, не приемай образа в буквалност,
подхлъзна ме в любов и неразбран
развих чувствителност срещу баналност…

И те обичам като политически брътвеж,
тъй както всеки път е за последно
по заповед, в която да умреш
и да се родиш е правилна поредност!

 

Живот

Писнало ми е от светофарите,
от зеленикавата им рептилска светлина,
дълги като тона на фанфарите,
оцъклени като прозорци над света!

И после ти се плезят във червено,
ще чакаш вече мимолетния им фарс.
И някак ти се струва подредено
синхронното сияние като на Марс.

Но-тъжно ми е жълтото им пламъче,
което в междината все стои.
За него изход няма, въпреки че
зарежда смисъла от двете си страни.

И ние сме потънали във светофарите,
това поисках да ти кажа не през смях.
Зелено за света, червено за кошмарите,
за нас – на жълто, някъде си между тях!

 

***

Дали цветята им харесва да вали,
когато се припичат под лъчите?
-И вас не ви попитаха, нали,
преди да бликне той и кротко си мълчите!
От сребърните люспи на дъжда
се стича ритуален организъм,
подскача върху всяка сухота,
поглъща в милиметри общите капризи.
Той вижда в нас случаен инплицит
и в силата на скритата му воля
расте надежда с потопичен апетит
да срине всичко и в пороя
да види набраздени ширини,
които еднозначно изпаряват
отрова от разкалени души
и след това наново чисти стават.

 

Романтик

След малко е много далече,
нима не разбираш това?
Абстрактно и някак си вече
„Веднага“ е нещо с душа.

Не чакай смълчани надежди,
изтъркани графики две,
навити в раздърпана прежда,
да бликнат от свито сърце.

В мига, в който аз коленича
и дъх притая колеблив,
веднага в анфас ще затича
света, в който ти си и… взрив…

Така че, след малко не искам!
„Сега“ е завинаги миг,
роден за дует от артисти –
любов и един романтик!

 

Очите ти

От огън са очите ти, от пламъци,
от златото на побелели въглени,
потапят те като бездънни кладенци,
пронизват те като сърдити стършели.

Заклещена съм в макроса
на близкото им с мене положение,
и пак наблизо, но далече са,
какво е тяхното значение?

Да сдържат лава, недокосната,
която по неволност в интереса си,
ще пипна и душата ми износена,
ще пламне като факел в сиротата си…

А после… някъде към изтока
ще хвана облак, за да ме лекува.
В очите ти е смърт! Най – близката
причина все още да съм жива!

 

Нагон

Красива си, когато си сърдита
и плах кичур ти пречи да си зла.
Издухваш го, а той със страх излита
към вихър мек със другата коса.

И бликва бързо глупава нападка
какъв глупак съм, болен арогант…
Наум записвам в шарена тетрадка,
какъв бездарник съм. Роден талант!…

Наострям зъби, тръпка ме изправя,
подобно звяр свирепия му хъс.
Прости ми, моя, трябва да добавя –
за бяг е късно, щом ти си вълчи къс.

 

Разноречия

В утрото, черното, станах,
там се беше родила нощта,
гърч отронен от нея ме хвана
и задърпа към свойта пола.

Разлюля моя ствол пълнолунен
и родиха се двеста звезди.
А умът ми подскача и гумен
се тресе без да мърда дори…

Що за вещерство в него живее,
да твори непривични неща
и за лудост, незрял, да копнее,
а самичък да мрази нощта.

 

Без теб

Закъде съм без теб? В патила непрестанни
се настъпвам сама по мечтите.
И прозорци затварям с очите си гладни,
и нарочно не сменям бравите.

Закъде си без мен? По пиянски разрошен
все заменяш си дните за вчера
и часовник в гърдите, човешки неточен,
се провиква със рев на химера.

Ние двамата знаем, че сме пепелни хора,
разпилени в разхвърляна стая,
но от всичко аз искам да се рея в простора.
За теб ли? За тебе не зная!

 

Красавица

Не ми подавай нежните си пръсти
и лекия си полъх на разруха.
Не съм светец, за който да се кръсти
е пример за надеждата му суха.

Дори съм страшен повече от ада,
където до един са тъй безсрамни.
Крещя от радост, някой ако страда
и вия гръб от сладостите мазни.

Не мога изненадан да очаквам.
Когато моя рентген те засича,
аз виждам, както грозното натяква,
че винаги красивото отрича.

 

***

Заключен дом, по стълбите кашони,
отронена мазилка като стар стиропор,
обелени тапети, витаещи нагони,
аквариум, пресъхнал като рибешки затвор.

Захвърлена пътека с надпис „заповядай”,
цветя изкоренени, в саксиите загнила пръст
и прашна ламарина със звук на мъртъв славей
стърчи откъм стените като скован разголен кръст.

Това е само мислом, защото теб те няма,
така рисувам всеки миг, прекаран във кошмар.
Което е в ума ми, наглед живей в измама,
а моя дом, кървясал, е смъртният олтар.

 

Легни до мен

Легни си тук на прашното ми рамо
като гнездо на щъркел в пролетен романс.
Аз знам да топля в студ, когато само
си пуста като безмълвен реверанс.

Какво са битовите плеоназми,
които ни пропиват с гъст петмез?
Света не иска с тебе да ни блазни,
не ни предлага от метал разбит кафез.

А само място да се стоплим посред зима,
която с нежен пух разнищва красота.
Легни до мен, възтопъл, щом те имам,
и спи додето топлят мойте две крила.

 

***

Какво остава след поредното обичане –
кутия недопушени цигари,
по улиците безполезно тичане
и пепел от отмиращи пожари.

Какво остава след поредното обичане-
букетите на тъжната цветарка,
увяхнали по невъзможно вричане
и тъжни… само за петарка.

Остават всички телефонни звънове,
нечути и неясно преповторени
и мислите, ненужни като пънове,
стърчащи в тихото говорене.

Какво остава… натежала страница,
която е загинала в прелистване
и бялата й на райета граница,
в която няма дума за обичане.

 

***

Звън на телефон в мълчание гробовно
между тези безтапетни четири стени,
аз съм във съседство, но го чувам как дословно
се раздира да звъни и да звъни, и да звъни…

Не е страшно, че отдавна в тоз апартамент,
само прахолякът се нанася без покана
и безкрайно дълго ще е само фундамент
като глуха без езиче някоя камбана…

Някога се случва, тъй отрежда ни живота,
дръзко поотминал с мършави крилца ,
да не жалим за всемира или някоя Голгота,
а за туй що хвърляме назад във самота…

И слушам с малко сълзи в своите зеници,
навярно ми се иска просто да звъни,
защото точно лани между кабелни искрици
извадиха му жиците за вечност да мълчи.

 

***

Накрая свършват всички заведения,
от всяко си поръчахме по чаша ром.
Нали и ти не влагаш някакви съмнения,
че скоро ще се добереш до своя дом?

Ний най-добре от чашите отпиваме,
защото знаем алкохолната цена,
която без да искахме, сега наливаме
в пределите на тънички стъкла.

И тъй познато се усещат стъпките,
които не усещат моите крака,
а ти се дърпаш, позакърпил кръпките
от предните нетрезви патила…

Не тръгвай бързо да приемаш изгрева,
наясно съм със всеки егоизъм млад,
на мен и теб сега най-прав е призивът,
за който ни разказва този свят.

И няма как да не заслушам струните
на някоя Медуза във нощта,
тя както нас е свършила със думите
и като нас превръща всеки във скала.

 

Да те чакам ли…

Да те чакам ли, късно е вече,
мен ме дърпа притихнал градът.
Обетовен от сласт той изтече
покрай мен с камениста снага.

И ръце го обгръщат премного,
със крака го поглъщат без свян,
да бленувам за чудо не мога
като стар диалект неразбран.

Затова се заплитам в тълпата
като брънка от ръжен осил
и напред като глъч сред стъблата
аз вървя друга обич открил.

 

***

И ето те, грозник, нещастен плевел,
привел токсичниЯ си член над мен…
Онзи краткиЯ – ужасно мека мебел,
не пълниЯ, за който ще остана в плен.

Гори под източния слънчев обектив,
нацяло изгори, че лятото е кратко!
С изтънчен текст в красив пейоратив
ще пея в твое име много сладко.

И ако пак ме погнеш с простия сонет,
че цветето сред плевел се намира,
помни в природната, миролюбива смет,
че то расте, когато плевела умира!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.