Свилен Стефанов, Те са завинаги изгубена в пустинята на вечната тъмнина, м.б., пл., 70/145 см, 2018
Шумът на града
Мъглата виси
между игличките на бора –
като плътна паяжина,
като умора.
Шумът на града
се просмуква през
безоките капки –
капсулован фойерверк,
без фитил за запалване.
Заспивам върху ръцете ти –
очите тежат, като стопено олово са,
ирисите им, като куршуми изтичат,
клепачите, разкъсани кървят,
като взривени катедрали са.
Заспивам върху гърдите ти –
вулкани са, свистят,
свирят симфонията на тялото,
изпомпват лавата на кръвта ти,
заспивам, пеперуда съм,
опарена от дъха ти…
Бродя в пустия мрак на живота –
далеч от шума на града,
далеч от мъглата, изтъкала паяжината си
между игличките на бора,
далеч от липсващата енергия на вселената
и ми е все едно колко е критичната маса,
и ми е все едно каква е кривината на пространството –
нашето време
не е онова,
което теорията пресмята…
Разслоението на ежедневието
Разслоението
на ежедневието
започва
преди да се събудиш –
първо дишаш студа на сивия здрач,
който идва преди изгрева;
после те убожда грохота на камиона,
събиращ сметта от вчера,
вонята е още далеч,
вонята
на деня, като вчера,
който идва със студа на сивия здрач
отпреди да се събудиш.
Кошмарът на утрото се впива
в топлата кожа, влажна от сънища,
кожата ти, с миризма на уют,
лепкава от защитеност,
от клетка,
от дупка –
и всичко онова,
в което се криеш.
Патерицата на закуската
те привлича като спасителен остров,
вкусваш сухия хляб на тостера,
попиваш аромата на кафе,
сетивата се разтварят от опиянение и бягство –
търсиш топлината на привичното,
търсиш ъгъла, от който да избягаш в измеренията,
които не намираш…
но ъгълът е само триизмерен
и знаеш, няма да те всмуче в себе си…
Прагът, като пропаст се отваря пред краката ти,
прагът, който всеки ден прескачаш,
надскачаш се,
удавяш се в бушуващия водопад на битието,
от което
искаш да избягаш…
вратата е затворена и продължаваш
по стъпките на ежедневието,
което се разслоява –
като черен сняг капе пред очите ти,
очите, които криеш зад слюдата на очилата –
битието се разслоява,
като битките,
които печелиш с дните, чиито лица не различаваш;
не помниш как прескачаш стълбищни площадки,
асансьорни шахти, входни врати, затворени стени…
Това ли е щастието, към което бягаш?
Щастието на последните дни,
което крещиш, че ти е отнето?
Не…
Въздухът е сладък,
въздухът щипе кожата,
топла е още,
настръхнала,
жадна е още,
изпръхнала –
за топлина,
за закрила,
за клетка,
за „у дома“…
Делниците я раздират,
на кървящи парцали я свличат
от тръпнещите мускули,
от белите кости под тях;
настръхнали от безполезност,
косъмчетата ловят –
като безсмислени антени, насочени към дълбокия космос –
утайката на дните.
Не помниш дните –
безоки,
безлики,
безпосоки,
безбитие и бъдеще,
без мисъл, без следи…
дните без часове и минути –
кухи…
Полепнали със сивата пепел
на вечерта,
която носиш по кожата –
вече изстинала, без сетива,
вече нетвоя, безтленна –
кожа целофан –
непотребна,
само покритие на онова,
което не си ти,
но което трябва да се съхрани,
за да произвежда –
да служи,
да множи
онова, под нея,
което денят е оставил за теб –
нечовек,
неличност –
само жили и кръв,
кости и слуз –
безсъщност…
Домът те привлича –
домът като котва;
домът те привлича
в безплодна посока…
Заспиваш, без да разбереш…
Само ръцете пишат поема,
още сричат
неизречени изречения,
които остават вечно недовършени –
умората не си отива,
умората от вчера,
което се превръща в утре
преди да се събудиш,
преди отново да заспиш…
нощта е твърде кратка,
умората застива
ти пак си тук,
не си отиваш…
ти пак си тук,
дните изчезват в еднаквостта си,
не заспиваш,
защото е безсмислено,
ако не си се будил…
Дъждът си
Чукаш по стъклото –
като пътник,
останал в безлунието си…
Чукаш –
припряно-тревожно,
настойчиво,
властно…
Тук съм,
оглеждам се в огледалото
на безлунието ти,
търся те –
виждам само
отражението на очите си,
които пробиват
граничната равнина между
уюта ми
и стихията ти,
проникват през
повърхностното напрежение на капките…
Тук съм.
А ти?
Чукаш по стъклото –
настойчиво
и разрушително,
като дъжд,
който
ще отнесе
повърхностния слой на почвата,
ще изтръгне
растенията от средата и препитанието им,
ще руши
безмилостно всичко слабо по пътя си,
ще разруши пътя
и ще се влее…
Ще ме чакаш ли там?
Потракваш
като уморен старец
с тояжката си.
Стъклото е потно,
като челото ми.
Отиваш си,
знам,
дъждът си…
списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X