Свилен Стефанов, Окончателно сбогуване с неконцептуализма, м.б., пл.,  80/200 cм, 2017

 

 

Мечта за изгрев

Цветът на небето над покривите
е лилавеещ…

Нежен.
Но в него прозират капки кръв.
Както през бледата кожа
на девойката,
пълна със сълзи и болки.
В светлините отдолу мига насилие.
Залез…
Просто поредния.
Винаги взима
със себе си
розовите души на поредната изгубена младост.

 

Навик на мисълта

По гръбначните прешлени – на тавана.
Отварям вратата. Тя скърца. Сърцато!
Намирам
все мен от предишни години.
И толкова много неща…

Непреброими:
Снимки. Спомени. Смисли.
Необозрими:
Идеи. Искания. Истини.
Незапомнени:
Знания. Знамения. Зарове.
Недостижими:
Радости. Рани. Рози.
Незабравени:
Думи. Души. Дихания.
Несбъднати:
Ноти. Нрави. Насоки.

Навици.

От време на време ги осветявам с архивен прожектор.
И се притеснявам
от праха, покрил гънките.
Розовото ми отдавна излетя.

Мисълта ми е крива.

Спомени много.
Не помня нищо.

 

Сбъркано

В сива тишина
със статичен шум наказват
ушите, осмелили се
да чуят онова,
което не е трябвало.

Кошмари на хиляди години
са закодирани в съзнанието ми
и завещани от предците.
Огънят на изгрева изпепелява
невинните ми нощни мисли
и терзания.

Бял шум.
Небето е прозрачно.

Като съдържанието на сивото ми вещество –
надвита съм в безопасността
на собственото си легло.
Клепачите тежат
и ще заспя,
забравя,
ще живея на спокойствие.
Тихото бръмчене ще изтрие от съзнанието
всичко,
което не би трябвало да помня.

Песен на птици
и пророчески сънища:
Клитемнестра превръща банята
във вишнев компот;
амазонка препуска,
отнема и щади живот;
Нерон гори Рим
и търси нов дъх в пламъците.
Човекът е грешен,
покварен.

Клепачите тежат,
а слънцето изгрява.
Кръвните предателства
из мене избледняват,
изкипявам,
сварена в бавен огън,
а писъкът заглъхва в гърлото,
полепва за езика.

Кошмарът ме напуска
със зората,
с нея си отива съвестта ми
и вината
на човеците, които ме създадоха.

 

Trieb

Достатъчно изказване е туй на името
на немислимото,
за да се освободи от тялото.
С названието губи сила,
сам източника на желанието
и именувайки го,
самоименува се.

Противоречие.

Изрекъл дума губи цял живот,
ако е грешната.
Несъгласуван сам със същността остава
без право на поправка и коректор.

Чужд.

Подбира звуците в речта си,
защото само те се слушат,
не значенията,
измъчени от конотации,
които сам налага,
удавник в собственото си
изчуруликване,
изгубил ритъма,
се лута
като славей,
за да попее на света съдбата си.

Светът не иска да го слуша.

Грешките оставят странни отпечатъци
в съзнания от Другост,
докато умът се мъчи да отгатне себе си,
но късно,
защото сам задал
неверни граници,
сега намира се отлъчен.

В името се крие същността
и тя е сбъркана.
Желанието неправилно,
изкривено през вълшебството на лампата,
продира устните напуснати.

Изговаря се есенция,
но за грешна сричка,
спъва се
и сама отнема
това, което трябвало е
да получи via verbum,
в пародия на битие.

Отнето е значението.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.