Милена Господинова – Бяла

Онази нощ
загледан в тълпата
ме забеляза почти веднага
танцувах сама сред дъжда от хора светлини и звуци
очите му се вплетоха в мен и само там намериха покой
сливах се с музиката като ин и ян в опияняващ танц, докосвах съвършеното
нарече ме Джинджър
заради аления лъч който падаше в косите ми
заради това че тогава за него бях момичето което ще бъде
момичето което срещна в онази нощ
момичето което никога нямаше да срещне никога повече
в оставащите дни и години от живота му
бях случайна непозната
но уви
тотална илюзия
сега той чете същността ми
от извивките на тялото ми
може да надникне през обвивката ми
и да пие с поглед разголената ми душа
или поне чувството че е така го караше да не отмества поглед от мен
осъзна себе си когато аз си бях тръгнала
обеща си да напише мечти
написа мен онази червена непозната луна която вижда всяка нощ
и която го изпраща до вкъщи

Толкова

толкова е лесно (и точно това е плашещото)
да осъзнаем как всичко е простичко и перфектно в целостта си
и взаимно се допълва и се докосва до повърхността на очите ни
този поток който ни носи
той е в нас и ние сме в него
като вените на растение и вените на човек
винаги ме е привличало мълчанието
толкова тайно е то
и тук идва мистерията на случването
забравил, за да си спомниш
виждаш мълчаливо и не изговаряш това
не бяхме ли тук по-рано?

Причината и следствието
не се ядосвай никога
за нищо
защото се удряш веднага след това

Желание
чувствам огнено желание да споделям мислите си
те дори не са мои
понякога са дори нелицеприятни
но и те не са мои
никакво желание нямам да ги споделя
жел
а
ние
няма
тях ги мокря със сълзи докато изчезнат
там където отивам и аз когато изчезвам
чувствам някакво огнено желание да
споделям
времето си
нощта в безкрая
ръцете си с твоите
любовта и страстта които са в мен и аз в тях
та дори и те не са мои
пожелах си всичко и нищо не искам

Когато
кога, кога, кога ще видя
най-красивите вселени
очите ти
цвят на лешникова топлота
ти си като играчката на новородено
без която то не може да заспива
единствен билет към безкрая
билет за двама

ПотОпът

Ако издигна мостове
към себе си,
ще бъда ли изкушение?
Ако събирам залези
за да ги спася,
ще бъда ли Ной
или грешница?
Ако не опитам,
ще бъда ли?

Мемоарите на един пазар
мед
кафе
сладко-горчив живот

Вълк
аз бях самотен дух
препусках през горите в тъмното
минах покрай прозореца ти
но теб те нямаше
само ако знаех историята ти
и ако усещах сянката ти зад мен
щях да чуя песента ти
в тишината на нощта
аз съм вълкът
а ти луната.

Проходилка

колко се отдалечихме от първообраза
в началото се учехме да ходим
а сега тичаме по пешеходната

Копнеж

при зазоряване мислех
само за красивите неща
само ли мислих
това не е редно
или пък е ?

Каза имало някаква магия в тази стая
трудно е да си отидеш
а аз какво да кажа
за твоята магия
за твоята стая, тялото, умът ти,
твоята магия
не искам да си отиваш
не си отиваш
нищо не е вечно
вечен е само мигът някъде там в
невидимото
затова те пускам все пак, отивай мига остава, омаьосан, омагьосва ме пак
отново
въпроса е кога ще е следващият миг, който
ще отане, когато си заминеш
и те видя с изгрева
не знам
невидим е

Бяла
аз съм българка обичам
да тичам боса по тревата зелена
разпръсвам любовта във вените и в душата ми
волна и дива
родена съм от слънцето
и пак там ще се завърна
когато лунното сияние ме повика
късно в 4 през нощта
когато нищо друго не е останало
само молитвената ми песен
след която ще се понеса
но да не бързам за някъде
сега съм
българка и обичам

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X