Свилен Стефанов, Тъга по изгубената модерност, м.б., пл., 95/210 см, 2017
Както често се случва
Понякога
вървейки по същата тази улица
по която токовете ни кънтяха като раздрънкани стари вериги
докато марширувахме ведро
като марионетки в лунната нощ
в която и звездите мълчаха смутени
ме обзема същото онова настойчиво безпокойство
уловило твоите неясни движения
и моите мисли
изоставащи след забързаните ти вдишвания
и пропадам в мъглата на сънения следобед
в който въпросите се лутат крещейки без глас
приковани като гипсови орнаменти за стълбовете –
случайни свидетели в безизходния лабиринт
но както често се случва по филмите
героите да се разминат на крачка от щастливата среща
така и аз се събуждам внезапно
точно преди тъмната сянка да ме покрие
прочитайки напълно объркана
финалните надписи
Перлен наниз
Зъбите ми разкъсват нежната розова плът
пропукват малки зрънца като сълзи
изящно подреден перлен наниз
деликатно обвит в тънка ципа
По брадичката ми се стича горчива сладост
Чувствам се като канибал
обречен да разкъсва нежни тела
Като теб
когато впиваш ръце в тялото ми
Само (рози и бодли)
Само твоето име
само твоето име Роуз
рози и бодли
светлини и светлосенки
носим се по течението на нощта
носим се безименни
един друг
един в друг
светлини и светлосенки
светлини и светлосенки
прах от звезди
далечни звезди
Студено ми е
Студено ми е
казвам
а гласът ми не се чува
Защо ли зимата не си тръгна
Защо вятърът
си подхвърля думите ми
покрай всички попътни знаци
Езикът ми е чуждо тяло в ума ти
разнопосочни птици стрелят облаците
слепци бродници в голо поле
в което нощем сенките не заспиват
Студено ми е
казвам
забравих топлината на пръстите
Забравих
че сме счупени от вътре
затова
не можем да се видим
Един до друг
Един до друг стоим
оголени до кости
затворили очи се снишаваме
потъваме дълбоко в тъмното
сякаш сме призовани
да се явим в изповедалнята
разпиляваме оправданията като трохи по пътя
заравяме причините
оставяме лицата си на входа
безименни свидетели
Няма време за прелюдия
сънят се събужда
Пътят
Макар пътят да е чакълест
рано или късно
ще стигнем там
където трябва да стигнем
Освен ако
някъде иззад някой завой
неочаквано не изскочи
разклонение
природно бедствие
или смърт
Но тогава ще сме още по-сигурни
че сме пристигнали
навреме
Обикалям като мръсно коте
Обикалям като мръсно коте
около място което ми напомня любов
Опитвам се да предизвикам спомените
драскам с нокти надеждата
да извадя някой побелял дух от убежището му
да ме повали
да ме задуши
или поне
да докосне влажното ми носле с език
Обикалям жадно в дъжда
без да ме притеснява студа
какво по-добро прикритие
за безпризорните ми мечти
Холограма
Той още вижда счупения ми крак
Тя – как съм се напила безпаметно
(това не е вярно)
Заклещени в техните спомени
стои едно малко момиче –
кукла с различни лица
сглобени накриво части от миналото
някакъв сбъркан сън –
холограма на едно несъществуване
Форми
Обла е самотата на делника
няма какво да я спре
Търкаля се по стените на стаята
трополяща билярдна топка
тук таме се засилва от някое
напрежение
дали от нашите близки радиуси
или от неразрешимостта на острите ни ъгли
които все пак няма как да избегнем
цял ден затворени тук
без възможности за летене
където умът
манипулира до безкрайност
случайни течения
Но така или иначе какво да правим
с толкова много време
стелещо пясъчни думи в гънките на дивана
освен да продължим да оформяме старателно
облата форма
Процедура по изправяне на гръбначния стълб
В тихите дни расте
с ръце поникнали в облаците
Няколко не много силни удара са достатъчни
да се прекърши
Но нищо
и накриво пак расте
Бурените лесно проникват през гладката кожа
слънцето и през гъста гора блести
тук таме
но е уютно сумрачно
големите клони чудесно прикриват несъвършенствата
младите нетърпеливи напират да стигнат синьото
сякаш въздухът не достига
ще трябва да се изправи
но не знае как
затова се намесва съдбата
с острата брадва
списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X