Свилен Стефанов, Пришълците обичат диалектиката, м.б., пл., 95/210 см, 2018
Времето бърза
Толкова много лица…
И времето бърза…
Помниш ли всички?!
Снимки – спомени
оградени в рамка…
отлитащи в мига на случването…
И отново този часовник,
който ми напомня,
че времето е само дъх…
Годините – учители,
а стрелките –
единствените покровители…
Стена на ПЛАЧА…
Не живей в миналото!
Черно – белите образи
те всмукват и забравяш за сега…
Отново този звук…
(тик-так, тик-так, тик-так)
Леглото е убежище
на забравилите за времето!
Небето е дом на вярващите…
в невъзможни възможности…
сами чертаят стрелките си,
преди часовника да
отбори уречения час
на истинското съществуване…
И една празна рамка ме моли
да прикова безмерната си обич…
Не се давам лесно…
Няма да те превърна в минало!
Девет и двадесет е…
имам почти три часа да реша…
какво ще правя с живота си…
Отказвам да си спомен!!!
Държа съдбата си в дланите…
живота се разиграва
пред очите ми, като
филм от старите ленти…
Времето бърза…
Но аз – изобщо!
Имам цяла вечност
да те обичам…
макар отдалече!
5 май 2020 г.
Старият сандък
***
Обвит в мистерия…
и Тарото мълчи…
а в кафето ми фигурите са
размити с откъсъчни следи…
Загадките винаги са карали
кръвта ми да кипи…
Знаците да търся,
макар почти невидими…
Интуицията води ме
в непрогледността и вярвам
във усещанията си повече,
отколкото в реалността…
Димът от току-що
свитата цигара прикрива
непокорната ми аура…
***
Този път каква ще е цената?!
Господи, нима във Ада,
пращаш ми душата? !
През огньове ще премина,
на клади ако трябва ще горя,
дори пак да ме разпънат
с два гвоздея…
дланите ми да кървят…
камъни да хвърлят…
да крещят…
Нима има цена
по-висока от страха!?
Но не!
Не и този път!
Най-скъпото ми не отнемай!
Ще се влача ако трябва в калта,
но с високо вдигната глава!
***
Нима безценното не съществува!?
И всичко е игра,
в която няма победители!?
Дали има там някъде,
свят в който,
Тъгата не царува!?
Свят в който,
Истината жива е!?
***
Душата ми не е монета!
Не я разменям!
Нито я продавам!
Душата ми е свобода…
Единствено дарявам я!
***
Старият сандък беше празен…
отвътре понякога
се долавяше тих глас…
приличаше на молитва…
но не всеки можеше да го чуе…
20 Април 2020 г.
***
Пази писането
като незаченато дете
в утробата на майка му,
която още няма представа,
че ще зачене от
невидима светлина,
спотайваща се в мрачното небе…
25 април 2020 г.
списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X