Свилен Стефанов, Абстрактна живопис, м.б.,пл., 90/205 см, 2017

 

              

Първо мога да кажа какво според мен не прави Свилен като живописец тук. Не дава възможност да попитаме „Това картоф ли е?“, т.е. не предлага неформална абстракция. Не се опитва да ни заблуждава, че картините не говорят. Но не ни оставя много възможности да се успокояваме, че това, което казват са само думите написани по тях. Образите са достатъчно впечатляващи и интензивни за да ангажират сетивата, емоциите и интелектуалните ни способности отвъд елементарната грамотност. Така ни напомнят, че модерната живопис „говори“ повече с думите и гласа на зрителите си – дава ни право на глас и свобода на изказването. Това са картини, които не крият , че са покрити с боя повърхности, и точно затова носят дълбочината и автентичността на лично направения образ. Така поемат отговорността да бъдат плътна материална следа на индивидуално преживяване – отговорност, различна от тази на илюзията за реалност, внушавана ни от криещи се под гладки екрани дигитални образи, и подвеждащо податлива на манипулация с лекотата на натискане на клавиш или гъделичкане на тъчскрийна.

Това, което могат да правят картините на Свилен тук, е да свидетелстват за „неврозата, която е нашата действителност“, по думите на Адолф Готлиб[1]. Правят го в качеството на образи, представящи индивидуално преживяване на тази действителност, формулирано и интензифицирано със средствата на живописта, и така споделено като опит със зрителя, предлагайки му възможност в общуване с картината да проясни собствените си преживявания на същата действителност като нов опит и разбиране. Тези картини са нови и различни, защото новият опит изисква нов израз, както посочва Джон Дюи[2]. Те са изразителни, експресивни, но не са наивно експресионистични – не се ограничават до това да въплътят себеизразяването на автора и да ни убедят в неговата забележителност.(Не че Свилен не е забележителна личност – просто не е така суетен.) Картините тук дават възможност на зрителя да изпита собствената си забележителност в общуването с тях. Какво друго има в една „псуваща жена“? Защо романтиците „погребват концептуалисти“ с такова съчувствие? Къде води пространството на „псевдогеометричната абстракция“? Кое може да е по-сладко от „резен диня“? Как се справяме с „вълците, преминаващи Дунав“? Това не е конспект от въпроси за изпит. Просто напомняне, че както всяка добра съвременна живопис, тези картини съдържат въпроси – изпитвайки ги във визуалното си и интелектуално възприятие, общувайки с тях, вие можете да намерите отговори за себе си и отношенията ви с променящия се свят.

Впечатляваща е широтата на периметъра, в който Свилен използва възможностите на кавалетната картина като формати и жанрове за да създаде условия на такова общуване. Тук има картини като „Френските кукли на Биби“ и „Парчета тиква“ във формат for over the mantel (за окачване над камината); „Псуваща жена“ по формат и внушителност на въздействието съответства на олтарно табло, а „Романтици погребват концептуалисти“ отговаря на високите критерии на жанра епично историческо платно. Представени са жанровете портрет, пейзаж, натюрморт, абстракция, липсва само „голо тяло“ – картините на Свилен ни предлагат материал-на свобода. Материалът е една зряла живопис, зряла в богатството и икономията на живописните средства, даващи възможност за практикуване на свободата в общуването с картините. Тук има и композиционно разнообразие, и сложни цветови хармонии, и добре темперирано боравене с живописната материя в следата от четката – от сочната мазка до прозрачните цветни воали, разкриващи зърната на платното, от блясъка на акцента до заглъхващата матовост на цветни зони. В премереното съчетание на живописна култура с непринудеността на жеста живописта на Свилен Стефанов тук бележи сходство с подхода на автори като Зигмар Полке и Мартин Кипенбергер. Тази хуманистична ирония (съмнявам се в продуктивността на хуманизма в изкуството днес без човечността на иронията) не се обрича на пластическа аскетичност, но с непринудеността на жеста и не настоява на мощта на пластическото в степен, в която преднамерената сериозност и авторитетността на художническия изказ би ограничила свободата за проникване на зрителя в „подгъвите“ на образа и възможността ни като зрители да бъдем съучастници в производството на произведението, правейки своите догадки и повече или по-малко образовани предположения.

Накрая ще кажа нещо скандално за тази живопис – тя носи специфична красота. Нейната красота не е лесна – за лесната красота има разработен софтуер и той се усъвършенства. Картините на Свилен са хардуер – хардуер за упражняване на сетивното, емоционално и интелектуално възприятие. Не се смущавайте, ако се почувствате привлечени или предизвикани от някоя от тях, да приемете предизвикателството да работите с нея. Това общуване може да е възнаграждаващо.

 

[1] Gottlieb, A., Statement, в Art in Theory 1900-2000, Oxford, 2004, c. 573.

[2] Dewey, J., Art as Experience, New York, 1980, c. 303.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.