Свилен Стефанов, Романтици погребват концептуалист, м.б., пл., 80/200 cм, 2015
„Ако не съм се подлагал на изпитания, ако не съм се стремил да отдам всичко, което имам, тогава ще застана със сведена глава пред присъдата на света. Но ако ще бъда обвиняван за това, че съм бил по-умен, отколкото съм — а как изобщо е възможно това? — или, боговете да не дават, твърде чувствителен за всяко ехо, отпратено в нощта да отскача и кънти, да тръпне като острие на меч по ръба на щита, ако, с други думи, ще бъда порицаван за това, че съм се вслушвал в сетивата си, е, тогава нещо изригва като огън вътре в мен. Аз съм, и използвам тази дума най-убедено, разярен.“
Прославен съм
във култа на гнева.
Вий почетете ме
като две шепи кръв.
Изпийте ме дълбоко.
Горчивата й ярост
кипва и изгаря.
Ножовете ви бяха малки,
ала бяха много.
И назован съм
в култа на гнева.
Вий почетете ме
със смъртоносни удари
отдавна след като съм мъртъв.
Това е песен за
мечти изпепелени.
Преляха упованията ви,
но зеят вече празни.
Удавен съм
във култа на гнева.
Вий почетете ме
чак до смъртта,
над костена грамада.
Най-чистата и свята книга
е неотваряната никога.
Не ще остане глад неутолен
в студения свят ден.
Намерен съм
във култа на гнева.
Вий почетете ме
с порой проклятия.
Глупакът вярваше
и плачеше в съня си.
Но газим през пустиня,
разтърсвани от обвинения,
където никой
с омраза в костите си
не гладува.
– Нощта на поета, i.iv
„Време е да излезеш в студената нощ.“
И този глас бе толкова студен,
че ме събуди вцепенен;
зовяха ме към небесата викове,
ала земята ме държеше здраво —
да, толкова отдавна беше,
но в тази неприветна утрин
крилете ми са сенки виснали от раменете;
звездите пък по-близки са от всякога.
Боя се, че е време да подиря
аз онзи глас и до ръба да стигна.
„Време е да излезеш в студената нощ“
изречено с досада и омраза —
не, нищо ценно не намирам в тази фраза:
ако за свобода последната надежда е сънят за полет,
ще се помоля за криле с последния си дъх.
– Студена нощ
Някога не знаехме нищо.
Сега знаем всичко.
Стой настрани от очите ни.
Очите ни са празни.
Взри се в лицата ни
и ни виж, ако смееш.
Ние сме кожата на войната.
Ние сме кожата на войната.
Някога не знаехме нищо.
Сега знаем всичко.
– Кожа
Каквото ни е останало
може да стигне само
ако в мярката на нещата
нищо не бъде изхвърлено
оставено край пътя
в крачките които ни отвеждат
отвъд дима и скръбта
в свят на стъписано раждане
и очи отворени към светлина внезапна.
За дъх един да закръжим тогава
да видим всичко което сме сторили
където гробниците по пътя ни
лежат затворени като скъпи спомени
в сумрака в края на хубав живот.
И нито една стъпка не мами
към мекия сняг напред
но усетете сладката милувка на вятъра.
Сезон изпълзява на земята
под гънките.
Зърнах за миг смътен
проблясък на загадка
фигури в яркия злак.
Ще вземат от нас
всичко което сме сгушили
в прегръдката си
и бремето оставя перца
по дланите ми
а гласовете заглъхващи
са всичко което ни е останало
и което ще стигне завинаги
– Ще вземете дните ми
Аз съм жертвата
имаше време
когато зъби се впиха дълбоко
тялото се влачеше
и виеше плътта
студено бе лицето на страха
имаше време
когато ме сразиха чуждите
и непознат прошепна ужасът
стъписване от неочаквани
за нас желания
огря очи от нашите неразличими
имаше време
когато приятел се извърна
пред очите ми
и всичката ми твърда вяра
се стопи
пред новия свят на жестока направа
имаше време
когато брат извади ножа
да посече свещения закон
с червена завист
и червена злост
когато ужасът
дома спохожда
виждате ли този път
започналото в сенки
и далечен мрак
е все по-близо
и вече паднал съм
на демона в душицата ми жертва
и изкривеното лице
е моето
гневи се на провалите
на плът и кост
духът се гърчи
и падам жертва
харесахме си
свят от врагове
и падаме жертва
и жертва след жертва
– Лица на страха
Какво на този свят злочест
донесе твоята неволя?
Защо признаваш в своя глас
тъй жалко жертвената роля?
И в жаловитата обида,
обагрила очите ти,
скърби живот в страдание,
изплащащ вечно тежка дан.
Стояхме там под слънцето,
от жаждата събрани с упование,
жената бронзова, държеше чашата
с гърди, надвиснали над купела,
и гледаше отгоре състрадателно.
Или пък може би с презрение?
Тя е кралицата на блянове
и дара й избираш сам —
дали да бъде жал зад булото,
или презрителна насмешка.
Да бях излъскал аз очите й
за взор по-ясен.
Да бях погалил розите
за вкус по-сладък.
И щом от чашата отпием
и се отвръщаш погнусен,
се чудя на езика чакащ
и сетивата ти безчувствени,
тъй жадни да ограбят.
Какво на този свят злочест
донесе твоята неволя?
Какво да кажа, за да съживи
ранения ти поглед?
Безсилна е целувката ми хладна
и млякото ми е вгорчено
тук под камбаната на храма
пред твоя тъй помръкнал взор.
Десет хиляди висят от дървета,
нозете им са голи корени
под слънцето лишени от надежда.
Секачите отдавна си заминаха
по пътя,
по дирите в прахта,
които се преплитат и се вият
като дим
на хиляди огньове,
като маяци блеснали
в нощта пустинна.
И казаха прокажените,
насядали под хълма,
че някой без ръце,
но който можел да се взира
тъй както да се взре
единствено слепец
във ужаса на довода горчив,
все пак с едната си разядена ръка
посегнал в тъмното небе,
а с другата, съвсем окапала,
към къщи ме повел.
– Дървосекачи
Таблички II-III
Ако има по-добро място,
ще го потърсиш ли?
Ако мирът е за теб достижим,
ще го прегърнеш ли?
А хиляди стоят на този път
и плачат за всичко отминало.
Пътуването е към края си,
приключили сме със делата стари,
но те не са приключили със нас
и капка въздух не остана
във стиснатия ни юмрук
и е изтръгнат сетният ни дъх
и идва избавление.
И ето ти децата
седнали и чакат
да наследят сметта,
погребани под дарове, от нас оставени.
Познавам място по-добро,
видял съм като сън мира,
той в края е на пътя,
където тинята се сбира
и гласовете стенат като съпровод
на сетната прегръдка.
И камъкът плътта ми взе
и задържа ме здраво
с очи невиждащи
и с дъх пресекнат,
с юмрука стиснат в тъмното,
с ръка протегната
и вие в марш минавате пред мен
и хвърляте монети пред нозете ми.
Потърсих място по-добро
и толкова за мир копнеех,
ала това е разказ неразказан
и живот несвършен.
– Дървосекачи
Табличка IV
Издигнаха се пред очите ми високо в онзи ден
и в извисяването си години на раменете си крепяха,
издигаха се като богове, в които те да се превърнат щяха,
и пот по мишците блестеше, и алчни лешояди
ме дебнеха от пламналите им очи.
Виждам знание, пълзящо под вратата,
залостил съм я и задъхан в ужас
затиснал съм я с гръб.
Но там се трупат доказателства за откровение,
там зад вратата на ума ми
децата властват като богове
и малкото телце не тръпне в края на злочестината.
Издигнаха се пред очите ми високо в онзи ден —
окаян пантеон на утрешното сред петната
по камъка, където гърчеше се псе
насред гора от тънички крачета
и пръчки и парчета тухли падаха
и вдигаха се — като строители на храмове,
където купели от бронз преливат
и статуи от мрамор като гълъби мълчат.
Видели ли сте всички тези божии лица?
Тъй извисени, за да ни покажат съвършенството
на светостта на собствените ни лица?
Но празни са ръцете им
без тухлите и пръчките сега,
когато вече са пораснали,
къде е вярата, която да пречисти
детската жестокост?
Не ще ли някой бог да защити
квичащото на плочника кутре
от малките му негови подобия,
нападнали безпомощното и сакатото?
Ако сме създадени каквито искаме
да сме, то ние сме създателите.
А ако там се извисява Бог
и въплъщава всичко туй, което сме,
то този бог сме ние, а децата,
пребиващи до смърт едно сакато псе
там зад вратата, зад вратата,
са мярата на волята, помислена,
опитана — изплюта или пък погълната —
на всемогъщото в екстаза.–
– Деца като богове
Да, имаше веднъж една любов,
изваях я с ръцете си
и в очертанията й видях
лъчи на изгрев, бисерни потоци,
роса по утринни ливади.
Побра се лесно във торбата ми
и утешаваше
годините на странстване
в горите тъмни в отстъпление
и на реката по трагичното течение.
В деня, когато се прекършихме
на бряг далечен,
избягах аз премръзнал и ограбен
през пелени от пепел
и ледени високи проходи.
Сред купищата плячка
на триумфиращ враг
се лута любовта ми
сама сред ближните, сломени
от ударите безпощадни.
Сега, когато дните ми залязват,
в съня на жалостта
сънувам мека нежна глина
и ваят старите ръце,
и вятър пее за любов.
– Гори в отстъпление
Къде е смисълът във този поход крак след крак?
Защо земята трябва да пълзи така под нас по пътя ни?
За да ни върне само там, отгдето тръгнахме в началото,
и да намерим чуждо мястото, забравено и непознато?
Кой тази просека проправи и колко трябва да се уморя,
преди като сълзи да стане мек дъждът по челото?
Додето долината се превърне във река със цвят на пясък
и дървеса с листаци прашни увенчаят небесата?
И колко трябва да се умориш, докато дрънкаш със веригите,
удавен в смисъла на мрачното знамение?
Ако споделяш моето мъчение
във този поход крак след крак,
то знай, това е моето проклятие, страстта жестока
на отказа от връщане назад.
А щом кръвта ни смеси се в прогизналата сива пръст
и щом лицата замъглят се пред очите в най-сетния от дните,
ще се обърнем, за да видим просеката, що проправихме с годините,
и ще ридаем безутешни за неща, останали невидими,
защото туй е легионът на живота от истина тъй чужда и неведома,
така невъзвратима, че не знаем
какво ще преживеем, докато свърши пътят.
Красив мой легион, край пътя остави ме да отдъхна,
докато продължава маршът ти към слънцето кръжащо
където сенките чертаят вечен ден.
И струпай камъни във знак оттук че минах,
не казвай нищичко за мен,
не казвай нищо:
безлико е пълчището, безлико трябва да остане,
безлико колкото небето.
– Вопълът на черепа
И всички векове отминали
остават все така безмълвни
почиват под нозете ни
без да прошепнат дума
мъртви са като очите
които са ги гледали
яхнали прахта събираща се
по забравените ъгли
не ще ги намерите
изписани в свитъци
или между кориците
на кожените томове
нито веднъж не са изваяни
на стели и на каменни стени
не се крият и не чакат
да ги намерят
като съкровища от истина
или пък свято откровение
и ни един отминал век
не ще се спусне от небето
свит в шепите на някой бог
или притиснат до гърдите
на нероден пророк
за всички тези векове отминали
остават вечно недокоснати
с уроците си ненаучени
от бедния глупец що може само
напред да гледа
там където го чака бъдещето
ухилено и с празни очни кухини.
– Безпомощни дни
Камък шепне
Търпение
Но взимаме длето в ръката
Дете моли
Още не
Но пясъците са изтекли
Небе крещи
Лети
Но стоим на земята
Вятър пее
Свободен
Но корени държат ни в плен
Любим шепне
Остани
Но трябва да си идем
Живот умолява
Живей
Но смърт е мечтата
Молим се
Още не
Но пясъците са изтекли
Камък шепне
Търпение…
– Заклинание
Ако знаеше къде води тази пътека,
би ли я извървял?
Ако знаеше болката на любовта в края,
би ли я изживял?
В тъмно върти се колелото,
в тъмно прахта лежи,
в огън червен гори колелото,
в тъмно слънцето кръжи.
Ако знаеше мисълта в главата си,
би ли я изрекъл?
Ако знаеше, че с една дума предаваш приятел,
би ли я промълвил?
В тъмно върти се колелото,
в тъмно прахта лежи,
в огън червен гори колелото,
в тъмно слънцето кръжи.
Ако знаеше лицето на мъртвия,
би ли го докоснал?
Ако с тази монета душа откупва пътя си,
би ли я откраднал?
В тъмно върти се колелото,
в тъмно прахта лежи,
в огън червен гори колелото,
в тъмно слънцето кръжи.
– Псалм VI „Смехът на лешояда“
На брега там където среща земята морето
рибарите где коленичат над рани неизцелими
и водата по здрач гдето с плач се отлива
в огледалото ти си отиваш
Сред дървета червени и листа излинели
брадварят където се лута в дъбрава
а земята тече на сълзи към забрава
в огледалото ти си отиваш
И високо в безмълвен сезон на хълмист бастион
в дъжд изгарящ и в душа опетнена
там където децата лежат и където заспиват
в огледалото ти си отиваш
Дълга там сред браздите дебне сянката скрита
от олтара събудена за да сбъдне съдбите
на друг бог на когото са свършили дните
в огледалото ти си отиваш
И когато над полята стихват вечерта бедите
и надеждата войнишка непостигната умре
в сънища за нищо идно, в блянове за нещо дивно
в огледалото ти си отиваш
Святото е опетнено паметникът разрушен е
срутен долу на земята от разрухата горчива
красотата мимолетна още малко уж е жива
в огледалото ти си отиваш
Боговете дават боговете вземат
щом нашата вяра е на вкус като кръв
пий тази кръв и моли се човече
красотата от кратка да стане вечна
че когато всичко свърши
и си довършен
в огледалото ти си отиваш
в огледалото ти си отиваш
– Песен за последната молитва (във века на осъждането)
Севул от Коланси
Тихо!
Нека застине
настойчивият зной на гнева
нека замрат
делата от страст изкривени
тъй безсъвестни
избягах далеч от тълпата
разкъсах булото и закървих
в самите ви нозе
послушайте ме не за ден
ни за година или век
зареждат думите ми ехото
на хиляди години свобода
и присмеха на всички похитители
в пастта на пещери
все крачат легионите от прах
напред и пак назад
като завоеватели
и всички трепети
вълнения неудържани
на обузданите и оскърбените
сълзите ми не утоляват вашта жажда
кръвта ми изобщо не беше за вас
все още бягам
сам както винаги съм бил
и този въздух що лицето ми целува
оттук до вечността
е чист и ясен
като чудо.
– Легиони от прах
Аталикт
В този сив ден в долина дълбоко в камък
където като сенките от гробища
прииждат скърби в траурен саван
и като пеперуди сивите листа
по клони на изгърбените склонове
на ветрове понесли края на нощта изпърхват
аз коленичих сам гласа си да пробудя
в зов към своя бог.
Зачаках идването на деня докато ехото
заглъхна и тишината очертание намери
за да докоснат пръстите ми светлината като прах
а враните изпърхали в дърветата
да видят мъж на колене със лъскавите си очи
напомниха ми за звездите в онзи миг преди
да се възправят като стражи
там на небесната стена отдръпнала се вече
зад очите ми.
И всички мои думи тъй искрено изречени
и всичките терзания и воля пламенна така неумолимо
настъпващи като войници към врага
зареяха се като ято птици
без песен в полет да ги призове
и дланите като криле разперени
окървавени в страстната молитва
полегнаха умиращи във купела
на скута ми.
И моят бог за мене думи нямаше във този тъй сив ден
и бледа прах бе отговорът нежелан
безмълвен като лист застинал във безветрие
и даже и небето бе слънцето забравило
о дайте ми благодатта на тишината
пред безпокойни отговори
извлечени от безразличие — но все едно
аз свърших със молитвите на прага на зората
и ще повехнат скърбите
със светлината.
– Наситих се на отговори
Фишер кел Тат
Чух гласове наситени със жал
лица видях покрусени от скръб
съзрях прекършени мъже как вдигат се отново
и гледах как жени си тръгват от малките гробове
а вие пак ще ми говорите за слабост
и за достойни за презрение провали
пак искате да ми покажете страха си в целия му блясък
като трофеи бронзови на кухото завоевание
ала какво спечелихте при идването на нощта
та да направи вашата решимост тъй неумолима в сенките
когато най-подир приключили сме със света
когато вече ни стоим ни падаме нито се будим от покоя
и чака ни безмълвното незнание?
Чух своя глас наситен с жал
лицето си усетих съкрушено в скръб
прекърших се и тръгнах си от гробовете
и стиснах здраво тази длан на слабостта
провалите познати бяха спътниците ми
лежи в прахта презрението и далеч назад
трофеите от погледа се стапят
нощта лежи напред и ме привлича
защото щом приключа с този свят
в незнанието ще се вслушам в тишината
за да дочакам бъдното
а ако още търсите
ей тук ме намерете
на мястото преди зората.
– Краят на пътя
Фишер кел Тат
Накацали на каменния мост,
с очи на гарвани бяха войниците.
Оръжията им висяха като нокти птичи,
очите им ликуваха в убийствен дим.
Изтропаха железните пети на патериците;
с горчивото търпение на хром докретах,
залитнах и застанах срещу тях,
и зинах да поема дъх.
С наежената своя мимолетна хитрина
ме гледаха в напрегнато очакване.
— Дошъл съм — рекох — от началото на този път,
дошъл съм — рекох — да потърся най-доброто в нас.
Озъби се тогаз сержантът между тях
и мокра лъсна рижата брада.
— Не стигат пътищата на земята, старче,
които да те отведат до най-доброто в нас.
— Но вие сте видели всички пътища човешки — рекох, —
и тези, по които майки и деца побягнаха
пред вас. Един ли няма между тях,
по който да упътите старика?
Лечителката между тези хитреци държеше кости
във кожен мех, за да оправя крайници със тях.
— Чуй, старче — каза тя, — живяла съм
на дробовете в зноя, посред сърце и бъбреци,
и плъзгала съм се като змия сред мускули,
в потоците съм плувала на бавна кръв,
но всички тези пътища отвеждаха към мрака
къде намира сетен отдих скършената воля.
— И смея да твърдя, че няма — продължи —
там вътре място, дето да намериш
в изследване на хлъзгави загадки всичко,
що дръзко ти наричаш най-доброто в нас.
Мъжът тогаз, с лопатата и кирката,
що можеше за ден да вдигне форт и вал,
грижливо укрепени с мисъл, вдигна
към слънцето преценящ взор и рече:
— И не търси във храмовете горди
или в богатите дворци на знатните,
събаряли сме до основи всички тях,
и злато сме топили от олтар и статуя.
Но в плачещите в огъня съкровища
намирали сме само алчен смях
и ненаситна страст за притежание.
Знай, старче: всички пътища пред теб
от векове отминали до тези,
които са пред нас, не носят ключ
към тайните, които търсиш,
защото всеки беше съграден от кост и кръв
и робите превиват гръб, осъдени
да теглят цял живот хомота тежък
на нищета и отчаяние. И всичко
що градим, отеква кухо някой ден.
— Къде тогаз, войничета добри,
да търся най-доброто в нас?
Щом не във плът или във храм,
или на път злочест, застлан със камък?
— Да можехме да ти отвърнем — пак сержантът, —
то тази кръв би спряла да тече
и с допир лекарят ми щеше рани да затваря,
и всяко бреме щеше да олеква в миг.
— Да можехме да ти отвърнем — рече, —
ятата врани щяха да гладуват с нас,
в блатата ноктите си щяхме да захвърлим
и да се бият боговете вместо нас.
Но не намерихме през всичките години
ний най-доброто в нас, едва до този ден.
— Как тъй? — попитах го смутено.
— На този мост седяхме — рече той, —
откакто утрото изгря безрадостно,
отчаяни и уморени, и те гледахме —
тъй малко петънце отпървом
в обагрения от омраза хоризонт.
Злочестата ти стъпка ни стъписа,
и волята ти също. А ти идваш
на патерици, тъй огънати от бреме,
да търсиш, казваш, най-доброто в нас.
И след като видяхме в твоя дар
ний най-доброто в нас, да имахме съкровища
пред теб смирено бихме ги положили:
пред тебе, без крака по пътя тръгнал.
Войниците с такива топли думи рядко
срещат те и аз благодарих за добрината,
преминах между тях по моста
и пак по пътя дълъг продължих.
Вървя и търся най-доброто в нас.
И някой ден ще се издигне то пред мен
пътуването мое да благослови
и този път, по който тръгнах тъй отдавна,
ще свърши там, където чака най-доброто в нас.
– Където кацат гарвани
Авас Дидион
Превод от английски Валери Русинов
списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X