Камелия Щерева, пирография
Втори ден съм на сгъвачката, а вече усещам напрежението. Погледът на колежката дупчи кожата ми – едва издържам.
Добре си бях на пълначката, защо трябваше да ме местят, сега само ме мразят колегите, а парите – същите.
Работим в частна пералня с договор с общината, обработваме цялото пране от болници, ясли и детски градини.
Понякога изпираме на ден над тон, не че е мръсна работа, но е задушно, в сауна си целодневно, другите виждаш като в мъгла.
Викна ме шефката – “сгъни този чаршаф само в една посока осем пъти“ – погледнах чаршафа, избрах посоката и сгъвам. Правя сгъвка и го завъртам към мен.
Шефката се ококори – “ти си гений, никой не е успявал от първия път, от утре – на сгъвачката“.
“На изтупвачката и пълначката всеки може, но виж сгъвачката – това си е талант, дарба божия, един на сто е сгъвач – чукнал те е Господ“.
Добре, си викам, аз такова съм за малко и не знам дали точно това искам от живота, някак не си го представях тъка.
„Не си изпускай късмета момиче, тук само гладачите взимат повече, до сгъвачката хората стигат с години„, каза тя малко троснато, виждайки липсата ми на ентусиазъм.
“Ами, добре, щом съм с дарба, а парите?“.
“Пари, та пари, аз занаят й давам, тя пари – това е професия детенце, хляб в ръцете. Парите тук са по-високи само на гладачите, но за там години ти трябват“, почти крещеше.
Не посмях да противореча и влязох в помещението за сгъване, минах покрай пълначите, те пълнеха пералните с мръсното спално бельо, явно бяха разбрали, че ме издигат и гледаха в земята.
Никой не ме поздрави, усещах само острите погледи в гърба.
Влизам в сгъвачката – гробно мълчание – там мъглата от изпаренията беше по-малко – гъзарско място.
Най-старшата, огромна месеста жена с най-здравите предмишници, които съм виждала у нашия пол, ми посочи с пръст мястото и ми метна купчина чаршафи – “почвай“, каза тя и просъска съвсем тихо – “да те видим“.
Другите се спогледаха с лъснали погледи и стегнати полуусмивки, едната оголи зъби.
Сгъвах аз все така – въртя чаршафа, изглаждам с пръст ръбовете и все в една посока. Не поглеждах другите, но усещах погледите през нажежения въздух.
Виждах с периферното зрение как тази до мен отмерва и чак усещах болката в стомаха й, как я жегваше при всяко движение – бяха тежко засегнати бяха.
Внезапно една космата женичка на средна възраст се провикна от ъгъла – “ей, купонджийки искате ли музика“.
Другите ревнаха – “дааааа“.
И пуснаха “Радка пиратка“ извънредно силно, над четири часа звуча само “Радка пиратка“, пускаха я отново, когато спре.
В края на деня не чувах мислите си, в главата ми звучеше само ритъмът на песента.
Другите огледаха продукцията, сътворена от мен, едната я обсъди на висок глас, без да ме поглежда:
“Бре, сгънала ги е, да се не надяваш. Ами така е, като си човек на шефката, поне да се отсрамиш, да не личи много, че си връзкар “.
Силно изрусената, поде репликата:
“Да, така си е, нас ни държаха с години на пълначката, после на изтупвачката, само изтръсквахме трохите от прането, а някои направо на втората седмица и хоп – как става това?!.
“Как да става, с връзки става, как иначе да става“, обади се и дебелата с бакенбардите от първия стол и допълни, тропайки нервно с крак.
“Някои се мислят за много хитри, ама на края – ще видят белия вълк“.
Другите се разсмяха ехидно.
Седмицата продължи с всекидневно увеличаване на купчината чаршафи и с “Радка пиратка“, разбрах, че го правят нарочно – бяха разбрали, че мразя чалга и ми правеха психоатака.
Викам си – ще издържа – заплатата ми трябваше, имах куп дребни заеми към състуденти.
Следвах културология – два дни на лекции – два в пералнята – получаваше се.
Научих се да се изолирам от музиката – пусках си друга в главата или само непрекъснат звук – тъъъъът, на третия ден не я чувах.
Не говорех и не пушех – имах извънредна производителност.
Колкото и да трупаха купчини – бързо ги отмятах и усъвършенствах техниката си – бях доволна от постигнатото.
Другите усетиха, че може и да съм им от полза и смениха “Радка пиратка“ с Орхан Мурад и Сашо Роман – те се търпяха, даже с Роман припявах.
Често седях сама, защото колегите ми стоварваха и техните купчини и отиваха да пушат, връщаха се весели и само си прибираха сгънатите чаршафи.
Започнаха да ме питат дали да намалят музиката, от което разбрах, че започват да ми свикват и вече не ми се сърдят толкова.
Три седмици всичко вървеше добре – те си пушеха, аз си сгъвах и не виждах враждебни погледите.
Докато шефката не ме провали отново. Идва и казва:
“Пълначите недоволстват, че сгъвачите пушат повече от тях. Няколко дена наблюдавах, следях – ясна е работата, ти сгъваш всичко. Не само, че си гений, ама си и мега работна – ще те пробвам на гладачката“.
“Недейте, моли ви, не го правете“, изстенах аз.
“Идвай и ще мълчиш – сгъвач и гладач се раждат – ще те тествам“, заповяда тя.
Минаваме през пълначката – гледат ме – клатят глави, в изтупвачката една баба ми размаха юмрук.
Гладачите бяха най-важните, не говореха с другите, намахани како-лелки, здравички, но не прекомерно, имаха се за друга трудова категория. Те взимаха и повече пари, към петдесет лева отгоре – всички ги мразеха.
Шефката приложи мотивационна техника върху персонала:
“Момичета, това дете го взех преди няколко седмици, а вече е на последното ниво, вас с години ви готвя, а то за седмици ви настигна“, викам си – “край, тук ще умра“.
“Така ли“, просъска през зъби една възпълничка хубавелка с подредена прическа – “Ами, добре дошла мила, чувствай се като у дома си“, последното се заби в стомаха ми, та чак дъхът ми спря.
“Я, да те видим с ютийката“, поде друга – бяха убедени в провала.
Шефката гледаше с лъснал поглед, сякаш съм кюлче злато.
Беше голяма, тежка, професионална ютия – взимам я аз – гледам престилки гладеха – викам си тук най-важна е яката, изгладих всичко и накрая старателно разгладих яката.
“Гений си“, пак вика шефката, това се учи с месеци – яката е последна – “ама, как с месеци, то си е логично“, възкликнах.
Обръщам се и виждам гладачките променени, прехапали устни, зъбят се в усмивка, а в погледите нещо трудно определимо, смесица от ужас и гняв.
Опа, сгазих лука, тук вече е сериозно – тези са със самочувствие.
Останах при гладачите при тях напрежението се усещаше по-малко, опитваха се да ме предразположат да говоря за себе си и ако не беше размяната на погледи, които улових на няколко пъти, съпътствана от лукава полуусмивка, щях да повярвам, че всичко е наред.
Схванах, че нещо се готви, когато видях една от гладачките да разговаря с пълначите. Това беше много странно и неестествено, гладачите общуваха само по между си, допускаха единствено сгъвачите и то по работа.
Отдадох го на генерална промяна в йерархичните отношения и нормализиране на работния климат – подведох се.
Смяната ми тъкмо свършваше и се приготвих да си тръгвам. Обличам се, мия се и на вратата се появява с най-любезната си усмивка една от гладачките:
“Как си скъпа, добре ли си?“, пита ме тя.
“Добре съм“, отговарям изненадата от общия въпрос.
“Ела за малко при пълначите да ти покажа нещо“, какво ли ще е, но тръгнах.
Вървим през тясното коридорче, минаваме през сгъвачницата, прекосяваме и пълначницата и точно при влизането в изтупвачката лампите загасват.
“ААААА“, чу се вик и усетих силно блъскане, от което попаднах на нещо меко, опипах го – беше мръсното пране, бяха ме бутнали в контейнера с новопристигналото бельо.
След минута към мен залетяха парцали, които не различавах в тъмнината, съпътствани с викове:
“Връзкаркооооо, как е, как е в прането, А? Не е като при шефката“, нареждаше висок женски глас.
“Колко ти дава слагачко, над минималната, А? “, крещеше друга.
“Да я полеем с вода“, провикна се трета.
Запалиха лампите, за да започне поливането, придружено с хвърляне на чаршафи, няколко гласа произвеждаха истеричен смях.
Лискаха кофи с вода и мятаха възглавници и чаршафи, усетих че има и тежки одеяла.
И тогава видях лицата им.
Тежко наднормени жени, с окосмяване и хормонални проблеми, загрубели от парата, обезумели от труд, изморени до лудост.
Виждах бащите им – груби и тъжни пияници, майките им – бити и прехранвани, телата им – непоглеждани. Чувах скандалите, боя, домашния ужас.
Не гледаха мен, мятаха вглъбени в неразбирането на собственото си действие – аз ли го правя, не съм ли, друг ли ми движи ръката, говореха очите.
Пазех се с ръце от кофите с вода и свитите на топка чаршафи, които летяха към мен и шарех с очи, за да засека поглед, чрез който да разтълкувам акцията.
Беше трудно, никой не ме поглеждаше, блуждаеха и мятаха като зомбита – докато не засякох един обиден и заплашителен – на едра жена от пълначите – в него разчетох думите – “ти ще се измъкнеш“.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
