Сергей Есенин – Черният човек

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Recollection, 110×175

 

 

Не, не ме обичаш, не ме жалиш.
Нищо хубаво ли няма в мен?
Без очи да вдигнеш, все ме галиш.
Страстна плът зад погледа студен.

Чувствена си, млада и красива.
Но не трогваш моето сърце.
С колко други преди мен си била?
Колко устни помниш и ръце?

Мина ли са – сенки разпилени.
Огъня ти никой не взема.
Днеска си на моите колене.
Вчера, помниш ли, в кого седя?

Нека са притворени очите.
И да си представяш някой друг.
Сигурно и аз не те обичам.
Спомен мил лежи във моя скут.

Не наричай тази страст съдбовна!
Тя е лекомислена игра.
Търсих връзка временна и знойна.
Ще си тръгна бързо след това.

Идва ден и ти ще отпътуваш.
Ще те моля само – запомни:
Не целувай някой нецелуван!
Не подмамвай чистите души!

Срещнем ли се, двама непознати,
другиму ще дрънкаш за любов.
Чудно ще ми стане, непонятно,
същото и с мен ли е било?

Ти ще се притискаш, ще го галиш,
поглед вдигнала към мен във миг.
Добър вечер! – тихо ще ми кажеш.
Ще отвърна: Добър вечер, мис!

Без да трепна, без да се тревожа,
да преглъщам гняв или сълзи.
След разбитата любов не може
пепелта отново да гори.

 

Скука, скука

Ситни хармонико! Скука… Скука…
Звукът се лее на вълни.
Със мен ще пиеш, гадна кучко.
Ще пиеш ти!

Начукаха ли те, осмукаха.
После – беж!
К`во гледаш през сините ручеи?
Бой ще ядеш?

По-добре е да станеш чучело,
врани плаши!
Черният ми дроб си измъчила.
Чак прокърви.

Ситно искам, хармонико! Ситно!
Пий, видро! Пий!
Оная с циците ще я натисна.
Виж как тъпей!

Не си ми сефте сред жените.
Бол сте вие.
Но стерва като теб, открита –
свят ти се вие!

Първо тайно. После шумно.
Ту тук, ту там…
Аз няма да се гръмна.
Да им се дам.

Време е. Пак се влача
по кучи следи.
Скъпа… аз плача…
Прости… Прости…

Не очаквам, не тъжа, не плача.
Ще орони нежния си цвят
на увяхващата хубост благодатта.
Знам, че няма вечно да съм млад.

Ти сърце, плашлива моя птица,
ще туптиш в студена самота.
Роден край във брезова басмица,
няма бос през тебе да вървя.

Скитнице душа! Замираш бавно.
Устните от страсти не горят!
Свежест, отминаваща безславно,
в бурните реки на мойта плът!

Няма да са нощите желани.
Мой живот, на сън ли само бе?
Яздеше през пролетни поляни
буйните си розови коне.

Пътници сме всички и сме тленни.
Кленовите листи леят мед.
Благославям тази орис земна
да се ражда цвят, за да умре.

 

Черният човек

Друже мой, друже,
аз съм много и много болен.
Не разбирам отде тази болка се взе.
Сякаш вятърът свири
и вдига листата нагоре.
Или дъжд алкохолен
във кръвта ми неспирно тече.

Над главата ушите ми
пляскат с крила,
Върху шията птица
краката си слага.
Мержелее се всичко,
не ще издържа.
Черен човек,
черен, черен,
черен човек
на кревата ми сяда.
Черен човек
не ми дава за миг да заспя.

Черният човек
тика пръсти в една гадна книга,
той опява над мен,
като поп над мъртвец,
и чете за живота
на отчаян пройдоха и лигльо.
Във душата ми страх се надига.
Черният човек.
Черен… Черен…

„Слушай, слушай –
ми дудне той на главата, –
книгата е изпълнена с чудни
мисли и планове.
А героят живеел в страната
на най–отвратителните гамени.

В тази страна,
през декември снега
е тъй дяволски чист.
Студовете превръщат
леда във украса.
Нашият човек е бил авантюрист,
но от най-висша
и изискана класа.

Млад, изящен.
Поет при това.
Притежавал особена сила.
И наричал
четирийсетгодишна жена
свое скверно момиченце.
И своя мила.“

„Щастието – продължава той, –
е въпрос на ум и ловки ръце.
Неловките хора
са каръци известни.
Дотук нищо.
Но ще стане по-зле,
ако ръкомахаш превзето,
с изкуствени жестове.

И в буря, и в дъжд,
във житейска неволи,
при загуба тежка,
и когато тъжиш
да изглеждаш естествен,
усмихнат, доволен,
е висше изкуство. Светът го цени.“

Черен човек!
Да не си посмял!
Къде се намираш, тук не е
твоят свят на удавници*.
Със живота на поета
си се заял.
Другиму чети
тез измислени страници.

Черният човек
ме гледа във упор.
Във очите си, в синьо,
повърнал е той.
Нещо иска да каже.
Че крада и съм глупав.
Най-безсрамен измамник
и кръчмарски герой.

––––––––

Друже мой, друже,
аз съм много и много болен.
Не разбирам – от де тази болка се взе?
Сякаш вятърът свири
и вдига листата нагоре.
Или дъжд алкохолен
във кръвта ми неспирно тече.

Студ сковава нощта.
Тихо спи кръстопътя.
До стъклото седя.
Не очаквам ни гост, нито брат.
Пухкав слой ситна вар
се изсипва над малките къщи.
А дърветата – конници,
са се спрели до моя дувар.

Чувам, плаче в нощта
безутешната птица.
От копитата звук,
като сбруя след
дървени конници.
Оня черният идва,
сяда без да ме пита.
На главата с цилиндър.
И със фрак, вместо горница.

„Слушай, слушай! –
хрипти и ме гледа в очите,
онаглял до безумие. –
Не съм виждал да страда
никой сред подлеците
от такова ненужно,
глупашко безсъние.

Е, добре де сгреших!
Нали е пълнолуние.
Нека дребния свят
да поспи кротко, тихо.
И със свойте дебели бедра,
тайно, преди разсъмване,
ще се вмъкне в леглото ти „тя“,
за да слуша разкапани стихове.

Ах, обичам поетите!
Забавен народ.
Всичко, дето го правят,
съм познавал и чувствал –
на пъпчива студентка,
дългокос идиот,
обяснява света,
а от страст ще се пръсне.

Не, не зная, не помня,
на село ли бе,
може би във Калуга
или пък във Рязан,
живееше русо, синеоко момче
от нормално семейство
със двор и геран.

То порасна. И стана
поет, при това.
Притежаваше някаква
особена сила.
И наричаше
четирийсетгодишна жена
свое скверно момиченце.
И своя мила.“

„Човеко черен!
Ти си скверен гост!
Тази слава отдавна
върви по петите ти.“
Бесен съм, разярен
и захвърлям лост
към сурата му
отвратителен.

Луната умря.
Във прозорчето светна зора.
Ах ти, нощ моя клета,
сърце изтрещяло.
Няма никой край мен.
С чер цилиндър стоя.
Само аз.
И разбито на прах огледало…

 

* Есенин намеква за една трагична история от гражданската война в Русия, в която е бил спуснат водолаз да изчисти витлото на кораб. И под водата е видял труповете на много удавници с прикрепени камъни за краката. След което почти обезумял. (Б. пр.)

Превод от руски Маргарита Мартинова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Карл Шмит – Песента на шейсетгодишния

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants 1, 75×150

 

 

Аз познах камшичените удари на съдбата,
Победи и поражения, революции и реставрации,
Инфлации и дефлации, бомбардировки,
Оклеветявания, смени на режима и пробиви в канализацията,
Глад и студ, лагери и строг тъмничен затвор.
През всичко това съм минал
И всичко това мина през мен.

Познавам много видове терор,
Терора отгоре и терора отдолу,
Терора на земята и терора от небето,
Законен и незаконен терор,
Кафяв, червен и пъстър терор,
И най-страшния, който никой не смее да назове.
Познавам ги всички и зная техния захват.

Познавам хоровете на властта и на правото,
Високоговорителите и изопачителите на смисъла на режимите,
Черните списъци с много имена
И картотеките на преследвачите.

Какво да пея сега? Химнът плацебо?
Безпроблемен ли да стана и да завиждам на растения и животни?
Панически да се потрисам в кръга на паникьорите?
В щастието на комара, припкащ навътре?

Три пъти седях в търбуха на рибата.
Гледах в очите самоубийството от ръката на палач.
Ала предпазващо ме обгръщаше словото на поети оракули
И спасително ми отваря вратите един светец от изтока.

Сине на тази посветеност, не се потрисай –
Прислушвай се и страдай!

11 юли 1948

К. Ш.

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020

by New Social PoetryNo Comments

Ваня Вълкова, Афиш на Несъстояло се четене, 2020

 

 

IN MEMORIAM

Ернесто Карденал (1926-2020) (22.03.2020)
Улай (1943-2020) от Кирил Василев и Стиф Лазаров (12.03.2020)

 

ОБЩЕСТВО

Златомир Златанов – Мигранти (12.03.2020)
Тома Пикети и колектив – Доклад за неравенството в света. Резюме (16.03.2020)

 

ОБРАТНО ОГЛЕДАЛО

Кирил Василев feat. Константинос Кавафис „Мирис, Александрия (340 г. след р. Хр.)“ (14.03.2020)

 

ГЛОСИ

Марио Коев – Стихотворение което започва със (12.03.2020)

Божидар Богданов – Поглъщане без флотация (16.03.2020)
Владимир Сабоурин – Мечката в огледалото (19.03.2020)
Мария Донева – Стана късно, вземи си такси (18.03.2020)
Никола Галчев – Баба Мецо (13.03.2020)
Тома Марков – Стихотворение (17.03.2020)
Чешо Пухов – Мечешка услуга на поезията (17.03.2020)

 

ПОЕЗИЯ

Александър Цанков – Райска градина (12.03.2020)
Борислав Игнатов – Post Factum (14.03.2020)
Ваня Вълкова – Градско напрегнато хайку (15.03.2020)
Велимир Хлебников – Клетвен смях (13.03.2020)
Владимир Сабоурин – Спомен за родината (21.03.2020)
Дороти Паркър – Изброяване на симптоми (8.03.2020)
Екатерина Глухова – Подслон (18.03.2020)
Здравка Шейретова – Живея в дом без огледала (19.03.2020)
Златомир Златанов – Inferno (14.03.2020)
Жаклин Налбандян – Взорът на почудата (16.03.2020)
Ициар Мингес Арнаис – Платон (17.03.2020)
Камелия Щерева – Carpe diem (13.03.2020)
Красимир Симеонов – Нищо повече (20.03.2020)
Марко Видал – Сред панелите беше той (15.03.2020)
Марсел Тири – Не пребледнявай ти, щом чуеш за Ванкувър (20.03.2020)
Сергей Есенин – Черният човек (15.03.2020)
Хосе Игнасио Бесга Суасола – Животът се отдръпва (21.03.2020)
Хулио Кортасар – Разграбване (12.02.2020)
Чарлз Буковски – Мексиканските боксьори (21.03.2020)

 

КОНКУРС „НОВИ СОЦИАЛНИ УТОПИИ“

Нови социални утопии. Резултати

Йордан Пеев – На куката (14.03.2020)
Марта Радева – Мелодия за стара къща и две колелета (17.03.2020)

 

ПРОЗА

Ангел Ангелов – Обич… (15.03.2020)
Емил Андреев – Сърнето (13.03.2020)
Палми Ранчев – Сънища и други реалности (18.03.2020)
Ружа Велчева – Вторият живот на книгите-клошари (16.03.2020)

 

КРИТИКА

Марио Коев – Метафизични и мистични измерения на художествената форма. Опит за богословска интерпретация (14.03.2020)
Стиф Лазаров – How does Debord’s theory of spectacle develop earlier theories of alienation? (15.03.2020)
Вера Иванова – Диалогът на ризоматично затворения свят на Вапцаров (17.03.2020)
Владимир Сабоурин – Спускане в Маелстрьом при Адорно и Юнгер (20.03.2020)

 

VISUAL ARTS

Ваня Вълкова – Пресен и по-стар визуален отпечатък от две изложби: Камен Старчев и Валентин Старчев (19.03.2020)
Николай Бойков – Не. (12.03.2020)

 

ПРЕПРОЧЕТЕНО

Карл Шмит – Песента на шейсетгодишния (22.03.2020)

 
Броят представя художника Камен Старчев

 

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X

 

Христина Василева – Дневник на едно пътуване

by New Social PoetryNo Comments

Александър Вълчев, New Live, Goethe Institut, 2015

 

 

Солидният германски аутобан с шест платна
Сега е в услуга на придвижването на десетките хиляди южни хора, говорещи всички славянски и тюркски езици
Колони от луксозни германски автомобили, пълни със семействата им
Работната ръка на империята се готви за празниците
Дисциплинирани, стриктни в правилата за далечна дистанция
Не премигват, не бибиткат, не притискат, не се бутат, не нахалстват
Не изискват и не търсят своето
Жертвените агнеци на децата си
Рождественската звезда преминава над керваните им
С мигащите светлини на бързо прелитащ боинг

 

***

Границата е поглъщащо гърло
Майки, бащи и деца, влюбени двойки, в клетки
Доброволно отдаващи се на
Блясъка на плътно очертаната бяла линия –
Единственото сигурно нещо в поток
Без край и начало, без време, без нощ и ден –
Незаменим водач –
На валящия из ведро нескончаем дъжд
На здрача, спуснал се още в 4
На добре просмукания с умора малък час
На калта, лепнеща навсякъде извън богато положения асфалт
На пълно 24-часово разположение

 

***

Посред калта деца
Стотици, хиляди
Прекарват ги от чуждите места към вече чуждите свои
В двойни и тройни колони без спиране
Без топли завивки и меки възглавници
Спят по колите пишкат в канавките
Говорят развалени езици
По-ученолюбивите пооправят езиците
И няма излизане от общото от общото
Лягане и ставане
И няма измъкване от общото от общото
Платно
Нито бързане
Нито забавяне

 

***

Линц
Пасау
Тройка в квадрат
Поток в магистралата
Магистрала в мрака и
Мрак не я обзема
Песента е Стълба към небето
Тройката води към яслата
Тройка е пътеводната звезда

 

***

Светещи в червено километри неспирно
Отстрани и отгоре следвани красиви са на дъжд
Размити далечните перспективи на киароскуро
Разхвърлят светлосенките

Бяха ли вече нидерландските майстори почетни и достопочтени граждани от задругата на занаятчийте
Бяха ли вече подредени широкополите им шапки
Драматично пресичащи светлината
В строга черна линия с порядъчни върхове
Бяха ли вече
Почитаемите свободни граждани

Били ли са?

Сега ли са майсторите
С жълти нидерландски номера на
Високоскоростните автомобили с бонбонено-станиолени цветове – нощем призрачни отражения –
Сега ли са с бръснати глави под ниско нахлупените черни безформени шапки
Без драмата на ослепителната светлина изотзад
Без перспектива
Без почитаемост
Без свобода
Без гражданственост
(За да работиш ти е достатъчен резиденс пърмит)

Дали са?
Постоянно пребиваващите свободни
И трябва ли да бъдат
Свободата в гласоподаването ли е или в местоположението на секцията за гласоподаване
Електронното гласуване не отнема местоположението

Наследствените граждани сега ли са
Без широкополи шапки с порядъчни върхове
Без строга линия
Без светлина
Без достопочтеност
Безстрастни магьосници на банковите операции с универсални решения ли са
Безмилостни
С елегантни костюми
Дяволът в детайла на сървиса им ли е
И парите (техният service fee), изкарани от урината, както при цезаря
Продължават ли да не миришат?
Получаването и вземането строго в законова рамка
(Размирише ли се, минават на ваучери)
Неумолимо в наследената рамка на благоприличието
Щедростта на индивидуалния човек срещу скъперничеството като минимална щедрост на обслужващата система
Зададеното от нечовешка ръка преминава (с лека трудност и сравнително бавно) през потока, задръстен от отпадъците на сътвореното от човешката

Вие, приходящите майстори на връщане – на тумби
В километрични опашки за винетки по границите нощем
Премигвате и мръзнете
На път преди Рождество за родините си
Звездата ли ви води или
На заник е знакът
Тройката е неизменна в квадрата
Майстори ли сте в
Старите нидерландски градове на каквото ние не знаем
Момчета ли сте с черните и бели Sillitoe Tartan от корпуса на хакерите или
Авангардът на червените шапки не е за вас
Млади легионери на бързите гешефти ли
Безскрупулни, груби, полуживи-полуумрели ли
Полусенки и подобия ли
Хора и животни ли
Вие не си ли правите превантивни профилактични прегледи в есенския център за отличници Превентикум
С 3360 евро накуп не разполагате ли, или само ги изкарвате и изпращате
А до Messe Essen излизате ли наесен?

Високите черни шапки на
Скуолата, създадена като
Взаимоспомагателна каса и
Задруга на
Свободните граждани срещу чумата

Братства и гилдии на
Делфт, Амстердам и Сан Роко от Венеция
Зала на хотела на Scuola Grande, където привилегированите от свободните провеждат съвещанията си под
Разпятието 5х12 метра, изпълнено с шемета на венецианския майстор
Serenissima Respublica
Нейна светлост и най-светлият й
Окичени с константинополската корона по време на
Шествието до църквата на светеца-патрон –
Суверенност на таласокрацията
Републиката като олигархия от търговци и аристократи
Венецианския дож и венецианския дукат – царе на киароскурото
И мълвата за венецианския търговец ще се носи по вода и суша и
Славата му не ще има край
Дори и след изтощението на седемте османо-венециански войни
Конски задници и предници, чалми, червени ризи и доспехи
Римските войници, поругаващи юдейския цар, с чалми на главите
(Изминал е вече век и половина от тристолетните им битки за вътрешното ни море
Пет века от балканизираните Балкани ще събират еничарчета за великолепните армии на Sultan Solyman
Елитният турски корпус говори славянски езици
Свещената лига на папите и Хабсбургите работи)
1565 – в самия разгар на действията шеметният рисува залите на скуолата
Случила се е първата обсада на Виена и предстои битката при Лепанто
Türkennot и Türkenfurcht витаят в сънищата на немскоговорящите
Реформацията е с пълна сила в земите по-насевер с
Инструменти за нарязване, пробиване, увисване
Две стълби – легнала и вдигната
Leiter zum Himmel
Триъгълник в центъра
(Тройката води към дома)
Третата е само кръст
На стената над тежката махагонова маса в залата на албергото за заседания на скуолата с масивна ламперия с най-изящна дърворезба
Виси платното с
Френетичните клъстери на тълпите под кръста

Отомански конквистадори в Европа
Sacra Ligua запази Унгария
България отдавна беше изгубена

Сега станиолените опаковки на четири гуми са расовите им коне
Пак пропява Stairway to Heaven по радиото в колата
И едно са тържествените шествия на дожа до църквата на светеца на патронния му празник
И друго – пилигримството през континента за почивките
Привилегии на задругите от републиката
Насочилите се към Изхода няма как да бъдат
Guardian Grando
Викарий
Ковчежник
Първи или втори декан
Първи или втори синдик
Първи, втори или трети прокуратор на църквата
Дори най-ниския по ранг от тримата помощници няма да бъдат

Опасващ фриз с керубини, гирлянди, цветя и плодове
В долната линия гербове
Оригиналните ослепителни цветове

Третата Стълба към небето отсъства от картината
Слезте фигури от тавана
Излезте от яркото заслепяващо небе

Глас звучи, като от машина – щом
Има дом, затова не е толкова силно изявено въображението
Той е там и се изпуска и запълва цялата стая
А нея срещаш на улицата и
Няма да можеш да се отлепиш от високото й слабо кокалесто тяло
Опитваш се да скриваш плача си
И тя разбира се усеща затоплящото повдигане отвътре и те
Прегръща нежно

 

***

На другата сутрин
Австрийска газирана вода от Маутхаузен
Както и да го преизчислява джипиесът на 4,5 км околовръст
Всички прилежащи концентрационни лагери от южна Германия и северна Австрия над Линц
Диша се въздухът им
Местните пият и водите им
Заразата е плъзнала сигурно
Учестеният пулс на половинвековните им сърца (едва минавайки покрая им)
Тропа по тази имитираща старинността врата на страноприемницата
Събудена в 3 нощес, собственичката не търси да овладее надзирателския си нрав
Отсечени команди
Тон недопускащ възражения
Кафяви възглавници
Масленозелена маса
Сиви пердета
Забрани на прозорците
Bitte nicht öffnen

Светлото австрийче се учи да брои
На прекалено висок глас за тукашните децибелни граници на приличието
Eins, zwei, drei
Später

 

***

В подстъпа към Виена
Дъждът ръми и бавно измива последните три дена
Всички обичат хотдог Австрия с горчица и цяла шепа накълцан лук
Леберкез и най-новия Ritter с марципан, пуснат специално за адвента
Бензиностанциите пълни с фамилиите косовари, с които в пакет се придвижваме от А3 по А1
Втори ден от момента на стълпотворението за винетки на германо-австрийската граница в 1 ч. през нощта
Радио Arabella пуска американски коледни песни от 70-те
Капучиното е от машина, кроасаните с шоколад са от вчера
Бензиностанциите по магистралата обслужват второразредните си клиенти
С безотказната австрийско-немска акуратност, зададена като стандарт на поведение на славянските касиерки
Паралелна пътна мрежа с обози за транзитно безпроблемно преминаване на обслужващия персонал
Конвейер по господарските земи
Без отклоненията и изкушенията на Адвентмаркта на Карлсплац
1040 Виена

 

***

Пак нощта
Пълзи инфрачервеното влечуго изпуска
Фотони от възбудени йони изстрелва
Раздвоен език охлажда напрежението на дъжда под табелите където
Будапеща и Братислава се разделят
Серпентът вече е двуглав и люспите са
Нажежено-огнени огнено-дишащи
Бълващи очи, уши, разкрита паст
Нощта е хорда
Следващата бензиностанция е за челюстоноги и вдлъбнаточели
Керванът спира, смокът се увива и почива
Групи сенки по тройки, по четворки, многобройни
Плъзват по плаца между автоколонките и напосоки спират автомобилите
Нощ, мрак, студ, квазиизвънредно положение, мним форсмажор
Непредугадимо
Непреодолимо
Непредсказуемо
Гадещо
Стълпотворение на vertebrata

Без излизане, без отделяне
Изходът е тесен и отчаяно дълго стигаш до него, ако стигаш
Кълбото е затворено – минимодел на земното

Няма следа от поствоенното желание за безгрижен живот
Няма война
Няма желание

 

***

Като в хубавите домашни сериали
Беше момент, когато си пожелавахме лека нощ
Лека нощ
Изход
Е времето отвъд нощта и деня
И денят е нощ и нощта ден
Лека нощ, мили дами
Лека нощ, лека нощ

 

***

Пъпли гъсеницата
Посоката е една
Изход
Бариерите я накъсват
Спящото стадо от тирове в чудовищни кошари уморено се скупчва
Оток в туловището на звяра –
После си възвръща целостта
Гигантски мощна
Пресича просторните континентални реки
Мъхестите й страни са задните седалки със столчета
Хиляди
Цялата мига с невръстни очи
Хиляди
Мека е като пух от детски ръце и шарени шапки с пискюли върху златни къдрици
Хиляди
Крачетата й са обути с червени ботушки малки номерца
Хиляди

 

***

Висиш на кръста в Сегед на
Метални корди в четирите посоки, които те държат във въздуха изправен
Под бронзираните ти очи има торбички на умората или сълзи – трудно е да се разбере отдалече
Над тебе гълъбът с бели разперени крила, стилизиран по византийски
Изпраща буквален лъч светлина с една кръгла лампичка, монтирана на него
Торбичките под очите ти светят повече от короната

Външното ухо на безкракия гущер
Барабани отмерено като клепач от механизъм на кукла
Детето я проучва вече повече от час

 

***

За Суботица се тръгва по А1 по всяко друго време
В извънредно положение – граничен пункт Тисасигет
Оттам изходът е по червената линия през Чока и Кикинда
Път 11

До Виена по-лесно ще стигнеш сега по вело-алея
По пътя към София трудно ще намериш такива

 

***

Показваш ми как се удря топката
На крикет ли е или друга игра, не знам
С първия удар, неуправлявайки силата си, и нейната способност
Топката се изстрелва надалече отвъд поляната
И хуквам да гоня бялата не много голяма, но не и малка, гумена топка
Първо като дете
Гоня я надолу по земния път, а тя се ускорява още повече
Прескача неравности, камъни, препятствия покрай брега
Изведнъж влиза в реката и продължава по нея заедно с баржи и други складирани товари
Вече голяма
Качвам се на колата и натискам до край газта
С пределна скорост колата хвърчи по шосето, успоредно на пристанището
Търся бялата точка
Продължавам напред без да я виждам, вече само си представям къде би могла да е
Изведнъж гледам баба с деца да се къпят в реката и
Едното дете я хваща
Много далече от мен
Мъча се да не изпусна детето от поглед
С все сили се насочвам към изхода, за да взема своето от
Спасителя

18.1.20

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Фенерски – Манчо

by New Social PoetryNo Comments

Александър Вълчев, Изложба „How to Deal“

 

 

Не ви ли се е случвало да видите по пътя си някоя стара междуселска или крайградска спирка, на която отдавна никой никого и нищо не е чакал? И не ви ли се е случвало да поискате да застанете на нея и да чакате? Да поседите един час, независимо дали е зима, лято, пролет, есен. Да постоите, да пристъпвате от крак на крак и да се взирате с надежда в едната посока, откъдето чакате да дойде вашият автобус? Три часа. Четири часа. Времето е ценно. Скъпоценно. Трябва да се разхищава внимателно.

            Автобус, разбира се, няма да дойде, но и това не е целта. В никакъв случай.

            Много обичам да поседя, да постоя, да почакам, да поразмишлявам и после да си тръгна успокоен, че и на тази тъжна спирка съм чакал някога в краткия си живот. Защото е тъжно да има такива спирки, на които вече никой не чака. Стърчат си празни в средата на нищото, кухи, глухи и пусти на вятъра и дъжда, дъските им изгниват, ламарините им ръждясват, проскърцват и никой вече не лепи некролози по тях. Нито скръбна вест. Нито тъжен помен.

            Опитайте, застанете на някоя такава спирка за малко, няма да се разочаровате. Това поне е лесно, не е като да съжалявате после за нещо по-голямо, че не сте научили грузински език, не сте изиграли Хамлет никога и не сте имали свой кон, който да яздите всяка седмица по горите. И да го потупвате по шията приятелски. А той да изпръхтява в отговор и да ви гледа с големи очи.

 

А аз преди месец минавах с колата за кой ли път покрай Мъглиж. И си викам на тъпата глава никога не съм ходил в този град, не съм виждал хората и улиците му, не съм се разхождал в центъра му, нито през циганската махала съм крачел, винаги само транзит съм пътувал покрай него. И що не взема сега да дам десен мигач, да завия и да отида право там насред махалата, където циганите слушат музика и пият бира. Ще спра наблизо край тях и ще ги попитам за Манчо, че не съм го виждал отдавна ще им кажа. Кой е Манчо нямам никаква идея. Но все е някой, нали.

            Карам едно старо японско комби, което не направи впечатление на никого. Натиснах спирачки край първата маса пред магазина, който им служеше и като кръчма. Тримата цигани спряха да си говорят и ме погледнаха с леко любопитство, съвсем леко. Иначе им бях безразличен.

           

            – Добър ден. Манчо търся.

            – Кой Манчо, бате?   

            – Оня, дето бачкаше в София. Оттам се познаваме. Отдавна не сме се виждали с него.

            – Глей ся, има тука един Манчо, ама той в Костинброд беше. Не в София

            – Същият е.

            – Карай направо още две пресечки. После наляво и ще видиш от лявата страна една жълта къща на един етаж. Там живее, не знам сега дали си е в тях.

            – В тях трябва да си е – рече вторият циганин.

            – Благодаря. – Натиснах копчето на автоматичния прозорец и включих на първа скорост. Циганите спряха да ме зяпат и си продължиха обсъждането на нещо циганско.

           

            Стигнах до жълтата къща, слязох от колата и натиснах външния звънец на портичката. Никой. Натиснах втори път по-дълго. Отвътре се чу раздвижване и на стълбите се показа рошав дебел циганин на около петдесет. Но те циганите могат да изглеждат на колкото си поискат, нищо чудно Манчо да беше на трийсет и пет или на шейсет. Точно такъв си го бях представял и се зарадвах на предвидимостта на този свят.

           

            – Манчо, ти ли си?

            – Аз съм бе. Какво искаш? – стоеше си все така горе на стълбището и не слизаше, деляха ни пет метра.

            – Ела да се видим бе, човек. Отдавна не сме се виждали. Не ме ли помниш?

            – Не бе. Кой си ти?

            – Иван бе. Иван. Заедно работихме с тебе в София преди години. Сещаш ли се?

            – Кой Иван бе… Не те познавам. На строежа край Костинброд ли? Много народ имаше там, не ги помня всички.

            – Да бе, на строежа. И Пешо беше с нас. Пешо от Дулово, него трябва да го помниш. Ей, голям образ беше. Хубави години бяха.

            – Пешо беше от Силистра, ако говорим за същия.

            – Да бе, Силистра. И аз съм забравил. Мина време.         

            – Е? Какво искаш? – Манчо не омекна, напротив. Само слезе две крачки надолу и ме загледа втренчено.

            – Манчо, ти тогава ми поиска веднъж триста лева назаем. Дадох ти. Каза, че много ти трябват. Ама после тръгнахме на различни страни и така и не ми ги върна.

            – Ах, гадино ти, това ли било! Сега ще ти върна аз на тебе не триста. Хиляда и триста! Чакай да вляза да ги взема. Сега се връщам.

           

            Манчо се завъртя бързо и щеше да си влезе вкъщи, а след това да излезе с ловна пушка или нож в черните си космати ръце. Обаче му извиках с отчаяние в гласа:

 

            – Недей бе, Манчо, не се сърди! Ако нямаш, нямаш, тръгвам си. Обаче тогава ми ги поиска, щото някой в семейството ти се беше разболял и ти трябваха спешно, а шефовете ни бавеха заплатите. Манчо!

 

            Манчо се спря. Завъртя се бавно към мен. И ме загледа изпитателно. Сигурно вече искаше да ме убие. Но не съжалих и за миг, че бях дошъл дотук. Какво като умреш в Мъглиж? Нали все някъде трябва да умреш.

 

            – Иване, нали Иван беше, аз пари назаем никога не взимам.

            – Що да те лъжа бе, Манчо? Сега аз съм на зор, нямам за бензин да се прибера до Вълчедръм. Ама като нямаш – нямаш. Какво да се прави.

            – Чакай. Триста лева нямам. Ама читав човек ми се виждаш. Не те помня. Ама знам ли вече, остарях. Ето ти тук двайсет лева да имаш за пътя, да се прибереш. Айде, жив и здрав!

Манчо ми подаде банкнотата и потъна обратно в жълтата си къща. Аз палнах нисана и потеглих. Излязох от Мъглиж успокоен. Вече и тук бях идвал. И с Манчо си бях говорил. Че и двайсет кинта ми даде отгоре на всичко. Не съм на загуба, искам да кажа. Нито един ден не съм бил на загуба.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Градивната сила на съмненията. Разговор със скулптора Александър Вълчев

by New Social PoetryNo Comments

Александър Вълчев, Am I Living, 2015

 

 

Вие направихте няколко изложби през изминалата година, последната от които в Института за съвременно изкуство през ноември 2019, с широк отзвук в мрежите и сред студентите в академията. Как беше тази година за вас по отношение на реализирането на творческите проекти? Какви бяха предизвикателствата? 

Изминалата 2019 г. беше много плодотворна за мен с няколко участия в знакови общи изложби и две самостоятелни в престижни столични галерии. През месец април Иглика Трифонова избра две мои фотографии от колекцията на СГХГ за своя кураторски проект „Портрет на приятел”. Изложбата бе част от поредицата на галерията „Другото око”, в която изявени професионалисти в различни области работят с колекцията на галерията. В края на септември се откри изложбата „Бележки и бележки под линия” на куратора Вера Млечевска – една много силна и интересна експозиция с ретроспективен и исторически характер, която беше част от „Пловдив – Европейска столица на културата 2019”. В нея бяха представени знакови творци и произведения на съвременното изкуство от 90-те години до днес. През есента в галерия „Кредо Бонум” бе представена експозиция, посветена на швейцарския колекционер Гауденц Руф, които в продължение на много години е купувал работи на български художници, организирал е изложби и конкурси и е финансирал създаването на нови творби. Две седмици по-късно в Пловдив се откри „Поглед в депото“ (или „Колекционирайте съвременно!”) с произведения, собственост на Николай Неделчев и курирана от Мария Василева.

За мен лично най-удовлетворяващи, но и изискващи най-много усилия, бяха двете ми самостоятелни експозиции. Повече от година продължи работата ми по изложбата „Как да се държим с обекта” в галерия „Кредо Бонум” с куратор Яра Бубнова. Основна тема в изложбата беше скулптурата. Как се прави тя, как присъства в пространството, как се съизмерва с нас.  Повечето от работите са големи по размер и са изработени от велпапе. По самите обеми има много рисунки и фотографии, които влизат в диалог с графиките на кашоните от различни видове техника. Деликатно загатнатите митологични сюжети по ироничен начин показват различите роли на художника. В големия автопортрет „This Blue World” се нарисувах като Атлас , който носи света на раменете си, но и като всеки един от нас, понесъл целият си живот побран в един кашон. По стените на  „Обелиск” като един истински Сизиф се боря с големия колкото мен кашон в пълен противовес на графиките по него, които изрично показват, че тази работа трябва да се върши от двама. В работата „Мерна единица” оразмерявам всички обеми по собствената си височина, а в серията фотографии „Инструкции” демонстрирам как сами да си направим скулптурен релеф с помощта на ”Гравитация”-та.  Всички произведения бяха в диалог помежду си и изграждаха една цялостна среда както смислово , така и чисто пластично като форми и пространствени отношения.

Втората ми самостоятелна изложба е плод на многогодишни размисли как да реализирам творба, която да е цялостно произведение на изкуството. Имах покана за галерия ИСИ-София от повече от две години, но не събирах смелост да започна. Идеята ми бе да преобразя изцяло интериора на галерията, като го моделирам с различни по големина и форма обеми . Получи се едно изцяло ново пространство от велпапе, през чиито части посетителя преминава и които пораждат различни емоции – от строго подреденото начало, през ракурсите, които те въвличат в дълбочина , от която струи светлина, до почти хаотичното дъно в края на галерията, внушаващо нестабилност. Оттам дойде и заглавието на изложбата „Конструктивни колебания”. От една страна чисто физическото внушение за нестабилност на конструкцията и от друга – градивната сила на съмненията, които имах през годините, а и по време на подготвителния процес и самата работа в галерията, която продължи над две седмици. Като легенда към изложбата служеше и рисунката, поставена в преддверието. На нея бях нарисувал себе си в празната галерия, а наоколо бях изписал голяма част от въпросите, които ме тревожеха преди да започна.

Двете изложби имат много общи неща и са реално продължение на една творческа линия, по която работя от няколко години. Разбира се най-очевидното е материала, за който всички които искат да консумират изкуството като семки, се хващат веднага и решават, че вече са видели и разбрали всичко. Но това е само на повърхността. Разликите са много и не са само в детайлите. Тук става дума за цялостно обръщане на принципите, както на направа, така и на възприятие. „Как да се държим с обекта” беше много по-класическа като подход. Работите са предметни и ние обикаляме около тях, докато в  „Конструктивни колебания” ние сме вътре във предмета, той е около нас. В първата имаше много рисунки и фотографии, които имат пърформативен характер и изобщо става дума много повече за самият процес и размисъл за ситуацията като цяло. Втората е много по-близо до архитектурата, разчита изцяло на формите и светлината, която беше важен елемент, няма разказ, но възприятието й се развива във времето.

Александър Вълчев, Изложба „How To Deal“

Разкажете ни повече за себе си, за процеса на създаване. Важни за вас моменти в творческата ви биография? Учители, колеги, съмишленици?

Аз съм пето поколение софиянец. Завърших магистратура по скулптура, а после и по фотография, като и в двете области се явявам продължител на семейни традиции. През годините работих с най-различни изразни средства в различни визуални изкуства. От скулптури в метал и камък, през живопис и фотография, до сегашните инсталационни изложби, в които вплитам всичко, през което съм преминал, подчинявайки го на обща концепция. За мен винаги най-важна е била идеята. Тръгвам от нея и търся подходящи средства, за да я изразя. Работя бавно и обмислям нещата. Много често концепцията ми се е променила много в края на процеса, но същината остава. В последните пет години използвам основно велпапе като материал. То пасва много на моите идеи и ме провокира с качествата си и най-различните възможности, които ми дава. То може да бъде както лист за рисунки и фотографии, така и голям обем за скулптура и инсталация. Графиките и следите от употреба по кашоните носят много истории и асоциации, които напластяват смисли и емоции към работите ми. А топлината и уязвимостта на материала и това че той е рециклиран са допълнителен бонус.

През годините съм работил и общувал с много хора и за съжаление навярно ще пропусна да спомена някои, но всеки от тях е оставил някаква следа в мен. Най-важният човек в моето образование е проф. Крум Дамянов. Той ме е научил на основни неща и принципи, които са общовалидни и аз и до ден днешен стъпвам на тях. В академията бяхме в един курс със Симеон Симеонов, с когото и досега поддържаме близки отношения, споделяме и обсъждаме. Във вакуума след завършването, Стефания Янакиева първа ме покани за няколко участия в групови изложби, а в началото на 2005 г. беше куратор на изложбата ми „Реминисценции” в СГХГ. Тя представляваше поредица от нео-ренесансови портрети на наши колеги, по която работихме около две години. Тази серия отвори много врати за мен и с нея участвах в месеците на фотографията в Виена, Братислава, Любляна и много други места. Нейният успех ме провокира да се задържа в сферата фотографията почти десет години. През това време у мен назряваше желанието да се завърна към скулптурата, но знаех че това не може да стане механично, т.е. отново да правя неща като преди. През 2013 споделих идеята, първите си работи и заглавието, което бях намислил, с Вера Млечевска, чиито кураторски изложби ми харесваха. Така през 2014 се роди „Скулптурата като хоби” изложбата, която ми даде много солидна основа за развитие.

В нея бяха заложени много от нещата, които сега доминират в моите прояви. Подходът ми беше концептуален, а заглавието иронична закачка с Крум Дамянов и неговото виждане , че скулптурата не може да бъде хоби, защото тя винаги е свързана с много физическа работа и тежки материали. Аз представих основно проекти за скулптури, под формата на рисунки, колажи и фотографии. Обектите ми бяха от малки пластмасови детайли до огромни бетонни конструкции. Там за първи път показах и скулптури от кашони. Последваха „Нов живот” в Гьоте институт през 2015, серията „Upgrade” като част от курираната от Даниела Радева изложба „Между етикетите” в СГХГ 2016. В нея участваха и Рада Букова и Антон Терзиев, с които също намираме много общи теми за разговор. И така се стигна до „Как да се държим с обекта”, плодотворната ми работа с Яра Бубнова и инсталацията „Конструктивни колебания” в галерия ИСИ-София.

Александър Вълчев, Constructive Fluctuations

Кое ви дава кураж и кое ви обезкуражава? 

Средата ни е много динамична. В обществото ни могат да се видят примери във всички възможни крайности.  Провокациите около нас са както визуални така и социални, политически, икономически. Всичко това е повод за творчество. Микросредата, която си изграждаме, от приятели и колеги също дава стимул да продължаваме. Но от друга страна всичко, като че ли много бързо стига един предел, от който трудно се преминава нататък. Качествените места за излагане на съвременно изкуство са малко, било то частни галерии или институции. Колекционерите на съвременно българско изкуство са много малко и доста плахи, а единственият колекционер с визия си остава Г. Руф. Всичко това се отразява на самочувствието и развитието на художника.

Но трябва да отбележим, че в последните две-три години има раздвижване на нещата. Появиха се нови частни галерии, които се опитват да излязат и на международна сцена. Млади автори, които пътуват много или творят и у нас и в други страни и внасят свеж дух. Вече не си говорим само за траките и старите майстори, колекционира се и съвременно изкуство.

Александър Вълчев, Constructive Fluctuations

Върху какво работите в момента? Предстоящи изложби, участия, партньорства?

Никога не спирам да работя по различни идеи и просто в даден момент някоя от тях взема връх и пристъпвам към осъществяването й. Имам покана от Галерията на Софийския Университет.

Александър Вълчев, New Live, Goethe Institut, 2015

Съветите ви към младите художници, които сега поемат по пътя извън академията

„Всички сме прави, дете мое, важното е да го доживеем.” Така започваше една от главите на биографичната книга за Реноар. Често си го казвам, когато бързам и смятам, че не се е случило нещо, което според мен е трябвало да се случи в определен момент. Иначе, колкото и клиширано да е – много упоритост, всеотдайност и смелост. Да работят над себе си и да държат широко отворени очите си за света около тях. 

Въпросите зададе Христина Василева

Александър Вълчев, How to Deal

 

 

АЛЕКСАНДЪР ВЪЛЧЕВ (р. 1973) живее и работи в София. През 1998 завършва магистърска степен в НХА в София, специалност Скулптура при проф. Крум Дамянов, а през 2013 магистърска степен по Фотография в НБУ. Той е автор на самостоятелни изложби, сред които: „Конструктивни колебания” (2019) в галерия ИСИ-София, „Как да се държим с обекта” (2019) в галерия Credo Bonum, „Скулптурата като хоби” (2014) и „Тухла по тухла” (2018) в галерия „Аросита”; „Нов живот” (2015) и “Ние обичаме кучетата и кучетата ни обичат” (2011) в Гьоте Институт, както и „За няколко долара повече” (2012) в Софийски Арсенал – Музей за съвременно изкуство, всички в София. Участва в международни фестивали като „Дунавски диалози”, Нови Сад, Сърбия (2018); UAMO, Мюнхен, Германия (2016); Месец на фотографията, Виена, Австрия (2008); Месец на фотографията, Братислава, Словакия (2007), както и в общи изложби, сред които: „Спорът за реалността”, СБХ (2017, София); „Между етикетите”, СГХГ (2016, София); „Фокус България@viennacontemporary”, Виена, Австрия (2015); „Изкуство за промяна 1985 – 2015”, СГХГ (2015, София); и много други. Негови творби са част от колекциите на НХГ и СГХГ.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Алан Стивънс – Морето си представя градината

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Морската градина, Варна

(в Деня на Флота)

Градината на лятното съзнание
в разгара на утрото извиква черноморските вълни:
чайки яздят термите, конници удавени

в индиго, моряци, носени по течението
на улиците в Одеса, търсят момичета
и намират хоризонта разтопен

като бонбонче в листенцата
и оръдеен дим. Китове и саксофони?
– За какво са градините? Пасажите

с лавандула и многопластовата зеленина
доказват, че морето си представя градината като
море и че под водата са

дълбоките отговори, давани от дърветата на дърветата.
Като китове на терасата,
излягаме се в лениви столове и хвалим

всички градинари и саксофонисти,
моряците, хвърлящи мрежи на брега в бели униформи,
и китовете: те са благословените.

Всички градини се събират в едно. Сърцата ни,
разтварящи се разтварящи се като хриле, щастливи са
като листа, носени към морето –
такива, каквито са били: бронзови, патинирани.

Превод от английски: Христина Василева, Кирил Василев

 

Мочурище

Недоспал, станал в пет,
слизам, пълен със съня,
който ме събуди, отнасяйки
спомена за него в градината,
спускаща се към

просветляващото мочурище. Островърхи листа,
покриви, треви, охлюв,
развиващ пътеката си край оградата:
осъзнаването на утрото омекотява
ръбовете на спомена.

През мочурището и над него
мъглата държи и едва
удържа слънцето и луната заедно,
влажната светлина разтваря
перспективите: илюзия,

зад нея, за масивно надигаща се земя.
Лястовиците се стрелват
край ъглите на къщата,
над и зад мен, разплитайки
съня, който нося.

Плодове под мрежите,
играчки забравени на пътеката:
всичко застинало, освен прехвърчането на птиците.
Капките мрак из полето
като че ли са хора, скупчени

в мъглата, но знам,
че са дървета:
както знам, че мъглата накрая
ще открие хоризонт,
толкова нисък, че със сведено чело

да го срещна, докато сънят
избледнява, който можеше да ми даде
теб. И сега тази върната
земя, трудна за ходене:
глина и вода.

Превод от английски: Христина Василева, Кирил Василев

 

Ноември

Вече не е гола,
съвсем близо, почти я докосвам,
нашата липа
облечена в нощна мъгла.

Дори в съня си
тя няма да изпусне
жълтите си стотинки.

Облягам се
на звука на прииждащия бряг,
на вълните, разбиващи се в балкона,
цяла нощ ще е така:
булевардният трафик през една пряка.

Носейки мъничко от мъглата,
връщам се при теб в тъмното;
и ти се протягаш
в съня си, внезапно,
като дървото, спомнящо си своите сипки.

Превод от английски: Христина Василева, Кирил Василев

 

Домакиня

Тя е жената със сиво
Като самата къща лице: като стените,
като вратата, оставена незаключена
за бащата-скитник.

Напред-назад, напред-назад:
тя върви по двора с прането в ръце
или пък ляга под простора
и с часове рее поглед.

Тя е камината с живи въглени,
дългият сбор неплатени наеми
от седем шилинга и три пенса.
Тя е антрето и празната гостна.

Домът с нея общува като
със себе си. Тя също сама си говори
с гласа на дома – тя, неговата
уста, излъсканият до блясък праг.

Един следобед тя от къщи излиза.
вятърът тропа с юмрук по вратата,
но жената просто си тръгва,
вратата в лицето си захлопва.

Превод от английски: Екатерина Димчева

 

Уиски

Появих се по начин супер ефектен:
първо почуках отпред, после над покрива прелетях
и на задната врата почуках пак. „Здравей.“
Последният човек, когото би очаквал –
все едно мъртвец, дошъл парите да си иска.
Бях търсил точно тоз ефект
и по лицето ти разбрах, че съм успял.

Отворихме тогаз бутилката, която бях донесъл,
и докато отпивахме, те наблюдавах –
мъчех се да разбера кой от нас налива.
После ти ми заразправя своите истории –
ужким простичко, но се самоизтъкваше
(само че ми бе известна истината)
и за момент се усъмних, че ме познаваш.

Затова и пуснах онази стара плоча
и когато ти отиде яйца да изпържиш, не можа
да ме излъжеш; пък и вече беше тук таксито.
И така, със или без уиски,
останало в бутилката, намигащо ни „Лека нощ“,
нямах намерение да тръгвам сам.
Тук се пуши. „Влизай и добре дошъл.“

Превод от английски: Екатерина Димчева

 

Стихотворения в оригинал от Алан Стивънс

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ани Илков feat. Христо Кацаров „Сто работни вола“

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева, Железните цветя

 

Това е една открадната идея. Както навремето беше и идеята за Критическия квартет. Или казано по-позитивно: прилагане на челния чужд опит. Много отдавна, ровейки из рафтовете на Книжарницата на писателите се натъкнах на антологията Vissanéző [дословно: да погледнеш назад, гледащ назад, в преносното значение: да си припомниш нещо], в която бяха публикувани тълкувания на стихотворения, направени от поети. Рубрика, инициирана от Петер Кантор и протекла на страниците на литературния им вестник Живот и Литература (Накратко И, защото според вица, май от соца, нямало нито живот, нито литература в него). Всеки си беше избирал стихотворение и по начин, съответстващ му, беше написал своята истина, тълкувание, връзка или каквото и да е там. Та винаги ми се е искало да чета такива неща и на български, предложих идея на Владимир Сабоурин, съгласи се, попита за название на рубриката, чудех се какво да е, нещо с назад, с обратно, си казах, и тогава ми дойде изневиделица Обратно огледало.

нпб

 

 

Христо Кацаров „Сто работни вола“

Аз бях пастир на сто работни вола,
а той пасеше черния си бик
и мислеше за миналото си. Доволен,
когато ме видя, нададе вик:
– Ела сега воловете да сборим.
Макар че остарях, а ти си млад,
не ме е страх от никого. В Загоре
ела да видим кой е по-богат!

– Готов съм – казах аз. Подир минута
изтракаха железните рога.
И сякаш Стара планина се срути
под облаците ниски… Откога
очаквам този ден в полето прашно…
Но в младата омачкана трева
залитна белият ми вол. Изплашен,
опъна шията си… Изрева.

Тогава уморените волове
се спуснаха, усетили кръвта
на своя брат. Започнаха да ровят
с копитата си лъскави. Света
потръпна в яростта си дива…
Аз знаех вече кой ще победи,
а старецът, разбрал, че си отива,
не се усмихваше като преди.

1963

 

Не мога да си спомня кога за пръв път съм прочел стихотворението „Сто работни вола“ от Христо Кацаров.Същото е и с песента на Борис Машалов „Заблеяло ми е агънце“. Сякаш по силата на някаква мистична партиципация те са се настанили в паметта ми по безпаметен начин. Сред културната бохема на тази просташка страна още от времената на Възраждането е прието да се отбягват селските неща, било то форми на труд, културно поведение или естетика (като изключим идещите от древността пасторални жанрове). И това се прави тук, за да не сме провинциални. Но какво по-провинциално от това да си неосведомен глупак. Без аграрната култура на неолита светът днес щеше да е съвсем друг.
Поради любезната покана прегледах всичко, което е електронно достъпно от Христо Кацаров и виждам, че стихотворенията му за волове, агнета, сърни, треви, води стоят и не мърдат през годините. Това, което си мисля е, че много от стихотворенията на Христо Кацаров, както и песента на Борис Машалов въздействат така силно, защото разиграват първични сцени, свързани с чудовищната несправедливост в социалното уреждане на аграрния живот. Ние живеем в тази несправедливост до ден днешен и краят ѝ може да настъпи само ако човекът успее да се въплъти технически – напред в изкуствените неща, и теологически – назад в безподобната воля на вола да бъде ангел.

Ани Илков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Фридрих Дюренмат – Псалм на Соломон, да се пее на космонавтите

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Забягнахме в Космоса.
В лунните пустини. Потънахме в техния прах.
Без да гъкнат, пукнаха
някои още там. Но повечето се свариха
в оловните пари на Меркурий, разтвориха се
в нефтените локви на Венера и
дори на Марс ни погълна Слънцето,
гърмящо, радиоактивно, жълто.
Юпитер вонеше,
светкавично ротираща метанова каша,
така властно надвиснала върху ни,
че се изповръщахме на Ганимед.
Сатурн почетохме само с псувни.
За после няма какво да говорим:
Уран, Нептун
сиво-зелени замръзнали,
за Плутон и Трансплутон бяха последните
непристойни вицове.
Сбъркали бяхме отдавна
Слънцето със Сириус,
Сириус с Канопус,
отнесени се понесохме нагоре в дълбините
към няколко бели звезди,
които така и не стигнахме…
Отдавна вече мумии в нашите кораби,
покрити с кора мръсотия:
В главите няма и спомен
за диханната земя.

Превод от немски София Тоцева

 

Публикува се с любезното съгласие на преводача по Фридрих Дюренмат, „Физици“. В: Избрани пиеси, подбор и превод от немски София Тоцева, София: РИВА, 2012, с. 234-235.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Милен Пенев – Следновогодишна приказка за демокрацията

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

Изразените в публикацията тези и позиции са на техните автори.
Сп. Нова социална поезия не поема отговорност за коректността им (бел. ред.).

 

Едно време неканени гости дошли в Афганистан, почнали да притесняват хората, да ги избиват и да ги тормозят. Демокрацията се загрижила за афганистанците, пратила им оръжие и ги обучила как да стрелят с ракети и да режат глави.  Така неканените гости се  принудили да си отидат, и същевременно се родило прекрасното дете на демокрацията, наречено Ал-Кайда.

Долу-горе по същото време две държави, Иран и Ирак воювали. Демокрацията подкрепяла официално Ирак, а неофициално продавала оръжие на Иран чрез прословутата сделка Иран-контри. Някой би определил това като брутално лицемерие, но нищо не може да опетни имиджа на демокрацията. Малко по-късно Ирак се възгордели и решили да нападнат Кувейт. Тогава изведнъж демокрацията гръмко обявила, че ръководителят на Ирак – Саддам, когото до сега подкрепяла, е всъщност най-големият световен злодей и почнала война срещу него. Стотици хиляди зли иракчани били избити от демократичните самолети и ракети, но демокрацията решила да спре да си почине.

След десетина години демокрацията решила да продължи започнатото.  Прекрасното й дете Ал-Кайда изведнъж се оказало поредният голям злодей и демокрацията тръгнала да освобождава Афганистан. След поредните избити жертви в Афганистан се възцарила демокрацията. Едни муджахидини заменили други муджахидини, жените продължили да ходят да ходят като пингвини и да са лишени от всякакви права, а момченцата продължили да ги изнасилват масово като културна особеност. В същото време се увеличил многократно добивът на хероин, което само свидетелства за икономическите успехи на демокрацията.

Демокрацията обаче продължила нататък, тя искала да възцари над целия свят. Довършила работата си в Ирак, унищожила държавата и обесила Саддам, който безспорно бил идиот и диктатор.  При идиотът Саддам обаче ислямистите били държани под контрол и по-голямата част от населението живеела прилично, поне преди налагането на демократичните санкции. При демокрацията държавата вече не съществувала, хората се избивали и тероризмът процъфтявал.  Част от иракските жени и мъже били затваряни в демократични центрове от типа на Абу-Гариб, където били демократично убивани, изтезавани и изнасилвани. В интерес на справедливостта демокрацията много се притеснила от станалото в Абу-Гариб и след като го отричала няколко години, накрая осъдила цели 7-8 човека на огромни присъди от по няколко месеца затвор.

Демокрацията не се спирала, организирала демократични пролети в няколко арабски държави, при които чудно защо в крайна сметка на власт все идвали ислямисти. После демокрацията се задействала в Либия, държавата била унищожена като при Ирак и Либия се върнала на нивото на племенната общност. Идиотът и диктатор Кадафи били публично линчуван. При идиотът Кадафи обаче либийците имали много приличен жизнен стандарт и функционираща държава, и ислямистите също били мачкани и държани под контрол, както при другия диктатор, Саддам.

След унищожаването на държавите Либия и Ирак под нежните грижи на демокрацията се родило ново нейно прекрасно дете – ИДИЛ. Демократите от ИДИЛ заедно с други още по-демократични умерени патриоти тръгнали да установяват демокрация в Сирия и да я водят по пътя на Либия и Ирак. Засега установяването на демокрацията в Сирия се отлага поради пристигането на гости, този път канени за разлика от случая в Афганистан. Но за последните години прекрасното дете ИДИЛ и неговите умерени братчета и сестричета успели да унищожат стотици хиляди сирийци и почти да заличат лошите християни в Сирия в името на демокрацията.

Демокрацията продължава своето шествие, сега се е устремила към Иран. Няколко милиона нови жертви не са нищо в името на демокрацията. Когато някои държави водят политика, невписваща се в генералната демократична рамка,  и/или са натрупали природни богатства, които съвсем егоистично не искат да споделят с демократичния свят, демокрацията идва и балансира тези отклонения от демократичното статукво.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X