Разказ по действителна случка
Видях го отдалече. Първо помислих, че е голям камък, но като го доближих, разпознах, че е животно. Бе сърне, легнало до горския път на трийсетина метра от къщата. Изглежда спеше. Забавих ход, извадих телефона си и включих камерата. Щях да го издебна възможно от най-близо, да го снимам, преди то да е побягнало, и да го изпратя в България на близките ми, за да видят, че съвсем не бях сам в Алпите.
Щракнах няколко пъти и продължих – бавно и тихо, затаил дъх като същински ловец, какъвто не бях.
Стигнах вече на два метра от животинчето, пак снимах, но то не помръдна. Гледах го през екрана на мобилния как си лежи блажено, огряно от обедното априлско слънце. Каква находка! Зарадвах се. Включих видеото и след няколко крачки се озовах до сърнето. Чак сега забелязах, че то нямаше глава. Вероятно я бе скрило под тялото си. Изумих се, но не се изплаших. Сърцето ми обаче се разтуптя. Прибрах телефона и се вгледах в сърнето. То не помръдваше. Побутнах го леко с крак – никаква реакция. Повторих, вече по-силно – сърнето остана да лежи неподвижно на лявата си страна. Нямаше никакво съмнение, че бе мъртво.
Клекнах до трупа и го заразглеждах, още по-развълнуван и озадачен. Да, главата наистина я нямаше, вратът – също. Вместо тях се виждаше малка черна дупка и нямаше никаква кръв. Който я бе отрязал, го бе сторил с вещина и най-вероятно след смъртта на животното. Явно бе опитен ловец или лесничей. Но защо не бе взел тялото?
Не пожелах да докосне сърнето. Беше ми гадно, дори някак гнусно и веднага си помислих, дали това не бе нелеп и лош знак. По видимата страна на козината нямаше никакви следи от наранявания, от сачми или куршум. Освен това вчера тук нямаше никого, а и щях да го види или поне да чуя изстрела. През цялото време си бях в къщата, четох Мопасан на терасата, която се намираше на не повече от петдесет крачки и гледаше точно към лобното място. После стоях до късно през нощта и не чух никакъв шум; дори и с лък да го бяха простреляли и то във врата, пак, мисля си, щях да усетя свистенето. А дали? Не, изключено бе някой да го е убил особено в размножителния сезон и то в страна като Австрия, където грижите за животните бяха не по-малки от тези за хората. И все пак, как ли бе загинало, горкото? Може пък да е умряло от естествена смърт, от някакъв сърнешки инфаркт или инсулт, или просто от страх, или от хищник? Глупости! Хищникът, вълк или рис, да речем, щеше да остави следи и нямаше така фино да отреже главата. Човешко дело бе това, само човек е толкова прецизен, само той слага глави на убитите от него животни по стените. Нарича ги трофеи и дори се гордее с тях. Спрях да разсъждавам – никога нямаше да разбера как е приключило земния си път това малко и невинно създание. Повдигаше ми се, но не можех да откъсне очи от зеещата дупка. Колко грозно и необяснимо! Така ли би изглеждал обезглавен човек? Не бях виждал на живо обезглавен човек освен по филмите, но едва ли неговият труп щеше да е по-малко зловещ. Изправих се и тръгнах към къщата.
Там бързо си налях чаша вино и излязох на терасата, за да пуша и да се чудя, що за злодеяние бе това, истина ли бе или от безсънните нощи, от самотата и преумората вече имах видения. Погледнах към лобното място. Част от трупа на сърнето, задницата, се виждаше зад избуяващата трева. Нямаше лъжа, нямаше измама! Сетих се, че бях снимал сърнето. Проверих и в телефона за всеки случай – не сънувах: горкото трупче си лежеше бездиханно, огряно от обедното априлско слънце. Вторачих се отново в него и започнах да мисля какво да предприема.
Намирах се в югоизточната част на австрийските Алпи, само-захвърлен и отдалечен на десетина километра от Шванберг – последното що-годе голямо селище с църква и аптека. Най-близките ми съседи бяха на около хиляда крачки от голямата къщата, която обитавах сам-самичък; бях измерил разстоянието още в началото, при проучването на района, а после започнах всеки ден по обед да се разхождам през гората до там. Вечер виждах единствено светлините от прозорците им, които прозираха сред високите иглолистни дървета. Денем по ливадата над тях пасяха кравите им – вимести и неподвижни, щръкнали като замръзнали скулптори, сякаш за да подсилят клишето на алпийския пейзаж. Бях дошъл да започна нова книга, но вместо да пиша, предпочитах да препрочитам любими автори, които си бях качил в електронния четец; няма по-изтънчено оправдание от четенето, когато трябва да пишеш. Минали бяха вече девет дни, а аз не бях написал и девет страници. Приспособявах се към чуждата земя, към гордите ѝ планини, чиито побелели, каменисти върхове и хребети в далечината подсилваха усещането ми за незначителност.
И докато се чудех как да постъпя с трупа на сърнето, тъмни облаци подло скриха слънцето. След малко същите тия страховити върхари изчезнаха в непрогледна мъгла, която минути по-късно забули всичко наоколо ведно с мъртвото сърне. Накрая, за да ме унижи и прогони, мъглата нахлу и на терасата и започна да се впива в тялото ми. Природо, майко, възкликнах, не ми ли стига обезглавеното животинче! Милата тя, чу ме и изведнъж рукна пороен дъжд. Скрих се на часа вътре, без да ѝ се сърдя, по-скоро облекчен, че при създалите се обстоятелства не ще мога да предприема нищо с разлагащото се в тревата тяло.
В стаята бе топло и уютно. Вещите ръце на хазяите ми, Денис и Густав, бяха оставили своя отпечатък във всеки един предмет и мебел, подредени с любов и вкус в просторното помещение от четиридесет квадратни метра. В него и на обширната тераса пребивавах и ден, и нощ; слизах на долния етаж, само за да се храня. Голямата чугунена печка бумтеше, огънят зад стъклото ѝ обладаваше няколкото цепеници, които предвидливо сложих, преди да изляза на терасата. Седнах на отсрещния диван и се загледах в пламъците.
Бедното сърне не ми излизаше от ума. Не мислех вече кой и как го е убил, а защо? За жалост, не успях да го възпра и този въпрос излезе от частния случай, за да лумне заедно с огъня в изгарящото и вечно питане: защо хората изобщо убиват? Свикнал съм с най-лесния отговор: защото такава е хищническата, животинска им природа да се бият до смърт за храна и територия. Пренесени в обществените отношения, мислех си, тези инстинкти ги тласкат към борба за земя, богатства и власт, за които те проливат кръв, без оглед на средствата. Така е в безмилостната природа, така е и с човеците – жалки и жестоки създания, измислили богове, закони и пари, за да прикриват лакомията на нагоните си и да оправдават тлеещия в тресавището на душите им атавистичен канибализъм. Тяхната история е зловеща хроника на войни и позорни убийства, а аз съм седнал да се стъписвам и жаля за смъртта на едно сърне! Никой днес не си задава подобни въпроси. Може би беше заради нарастващата самота, или заради Алпите… Знаех, че бе наивно и глупаво, но за миг, все пак, си представих, че това може да е последното сърне на света и ми стана тъжно, чак безпомощно; не можеш да вървиш срещу природата, колкото и да я облагородяваш. Свирепата душа на убиеца е постоянна величина, която не се съобразява с божии заповеди.
Дали от топлината, дали от безсилието, но май леко съм се унесъл или по-скоро съм се събудил в унеса на своя сън, защото в един миг осъзнах, с очите си видях, че вече не бях сам. В разпокъсаните си разсъждения бях стигнал до видовете убийства и възможните оправдания за тях – при самозащита, при убиване на убийци и насилници, с което спасяваш невинни жертви, при чиста и нелепа случайност, при опазване на реда, при вероломни и непредизвикани нападения на отечеството (войната е с двояк характер – оня, който се брани и убива е оправдан от историята за разлика от агресора) и прочие случаи на непредумишленост. Не, казвах си, колкото и да е оправдан от закона, неволният убиец ще носи белега на Каин, дори и да е морално оневинен, особено ако е премахнал убиец на дете. Но може ли, не спирах аз, да се оправдае този изверг, обезглавил едно невинно животинче, за чийто труп сега плачат алпийските небеса?
„В случая не може!“, чух напевен, леко носов и благ глас, който потвърди съждението си с едно провлечено и замислено „Дааа“, сякаш сам себе си убеждаваше в своята правота. „И може!“, додаде друг, някак глух, но безцеремонен глас, идващ по-скоро като изнемога или отегчение от говоренето. „Кои сте вие?“, попитах аз и чак после ги разгледах. Благогласният, седнал до вратата на терасата, каза, че е роден в българско село, кръстено на детето-цар Калиман I Асен, което село днес лежало на дъното на голям язовир. Духовете на някогашните му жители излизали нощем и пеели като водни бикове около кубето на селската църква, оцеляла единствено и напук на водата, за да стърчи над повърхността ѝ със своя умърлушен кръст отгоре. Когато нивото спаднело, църквата се показвала в целия си вид, изпита от водата, и макар вече да не била достолепна, духовете се събирали в нея, за да си разговарят. Този мъж се казваше Йордан и имаше спечено като керемида лице, с голям нос и топли очи, които всеки миг щяха да се разплачат по нещо негово си и неосъществено или по скоро по неосъществената човешка орисия, която той мъдро бе наблюдавал през целия си живот.
„Аз съм Томас“, додаде другия, без да ме погледне. Приглади сресаната си назад коса зад огромния си оголен лоб, като не сваляше шарените си проницателни очи от засилващия се огън. Стори ми се, че хич не му се нрави да е с нас, дори изпитваше леко презрително отношение към случващото се. Бил австриец, с година и половина по-малък от Йордан; и той като него бил юноша през Втората световна, а сега заедно служели в небесната казарма. Господ, когото той скришом ненавиждал, ги събрал в ротата на словесните бесогонци, на „химеричните човеци от бездната“, така се изрази, дето цял живот проправяли път през студ и лед към отчаянието. Тук старият войник Йордан се подсмихна и вметна по нашенски: „Араламбене му е майката, Томас!“, на което строгият австрийски бесогонец почти изсъска: „Не ме въвличай в разговор! Знаеш, че мразя разговорите, особено, когато са безсмислени, а те винаги са такива!“ Послушал го бил да ми се явят, защото съм бил объркан и самотен в съдбовните му Алпи (иначе бил роден извънбрачно в Хеерлен, Холандия), където всеки камък, всеки мирис дори, бил прикован за някакво престъпление или гнусна случка като тази със сърнето. А самотата, подчерта той, била най-сладката горчилка, която сме засмукали още в утробата преди първата капка майчина кърма. Дори името му, Томас, прочетено отзад напред, означавало на български „самот“-а, макар той (както Йордан отлично вече знаел) да не признавал преводите.
„Дааа!“, съгласи се благовато Калиманеца. „Всеки носи самотата си навсякъде, както щъркелът носи насраното си дупе, където и да отлети.“ Веднъж, когато бил на Витоша, той съгледал една самота, която се катерела към Черни връх. Отивала на среща с други самоти, които се събирали на високото, за да пипнат с пръст небето. Така щели да се превърнат в щъркели и да поемат към топлите страни. „Не зная какво беше дупето на тая самота, но душата ѝ беше чиста и непорочна; и най-важното – не хленчеше!“
Малко е да се каже, че бях стъписан. Станах, за да прогоня виденията и отидох до прозореца. Мъглата се бе вдигнала, но дъждът плющеше поройно, съзнаващ сякаш надмощието си над живите твари, които сега се таяха в убежищата си, подплашени от смътния спомен за потопа. Трупът на сърнето едва се виждаше зад проливните струи. Дали водата нямаше да го отнесе надолу, към другата поляна, а после още по-надолу, към дерето… „Няма!“, подсказа ми Йордан. „Тялото е полегнало на равно, а и е достатъчно тежко, за да преодолее земното притегляне поради някакъв си дъжд.“ Земята тук била свикнала да поема много влага, добави Томас. Само преди месец снегът бил осем метра. Тя била научена да търпи двояката същина и на природата, от която била само нейна повърхностна част, и на непристойното двуличие на човеците, които я използвали по всевъзможни начини, за да оцеляват. Йордан отлично знаел как те майсторски се прикриват зад привиден ред и хармония, за да сеят иначе смърт и разврат в рохката ѝ пръст. Така от нея избуявали нови чудовища, още по-ненаситни за плът и кръв. „Ами, любовта? Къде оставяш любовта!“, не се сдържах. Тук Томас сви рамене, после по лицето му се изписа погнуса от глупашкия ми въпрос, а Йордан се подсмихна снизходително над наивността ми да разчитам на измамната илюзия на сетивата, на която придаваме такова значение. Трупът на сърнето не помръдваше, но тях двамата това не ги вълнуваше, както не ги вълнуваше и сподавения ми поплак по любовта. Те бяха нахлули неканени в самотното ми бълнуване и като същински привидения изпитваха към мен по-скоро безразличие отколкото съчувствие. Подтикваха ме към изповед, за да ми се надсмиват после от висотата на безсмъртната бездна, която обитаваха.
А аз бях жив и, признавам, бях влюбен, затова съвсем умишлено бях избрал уединението в австрийските Алпи, за да се отърва от една невъзможна връзка, от болезненото и неравностойно пилеене на чувства по жена, чиято себичност и богаташка разглезеност ме травмираха вече повече от година. Трябваше най-сетне да сложа край, колкото и да ми бе трудно. Разчитах на самотата и на наркотичното лечение със слово, което, надявах се, щеше да ме пречисти от подобна, обречена, любов. Терапията ми започна успешно, възвишеността на планината ме изпълваше с възхищение и небесна радост, мисълта ми вече преборваше измамите на битието, оттласкваше се към красивото пред и отвъд сетивата ми. Докато днес не срещнах обезглавеното сърне! Явно съдбата нямаше да ме остави на мира и щеше да ме тегли към грозното, към дяволското, каквото бе убийството на едно невинно животинче. А тъкмо бях намерил верния път! Сега пък се появиха и тия…
Започна да се здрачава, след малко съвсем щеше да се стъмни, дъждът продължаваше да вали, а те дремеха още в моя унес. Нищо не казваха, само подсилваха терзанията ми с величавото си, но и някак нахално, присъствие, което ме натоварваше още повече. Идваше ми да им кресна, че са безплътни и че нищо не разбират от любов. Вместо тях да бяха ми се явили двамата Анри (Стендал и Мопасан) – те имаха богат опит в любенето и обожествяваха жените, вероятно щяха да ме посъветват как да постъпя, но не би! Провидението ми прати Йордан и Томас, които и приживе си бяха не по-малко безплътни, чисти и непорочни. За тях жената си остана благочестива метафора.
„Не бъркай любовта със секса!“, сепна ме изведнъж Томас, сякаш бе прочел мислите ми. Според него аз съм бил най-обикновен женогонец, който възприемал телесната наслада за любов. Тя била утвърдена и съществувала по-скоро чрез словото, въздигнало биохимичния процес на жлезите до измамни митологични и естетични висоти. И тя винаги се сгромолясвала, така както и ние накрая свършваме в гроба. Убиецът на сърнето, наред с удоволствието от причиняването на смъртта, ще преживява пак и пак този акт при вида на трофейната главица, окачена на стената му. Утре той щял да търси нов дивеч за ново удоволствие. Аз би трябвало да се отърва от подобно разстройство и да се стремя към кристалното съвършенство, плод на вездесъщото въображение – този необясним хаос на душата. Жаждата за още и още плът убивала фантазията. Всички водели само полов живот, а той не бил живот. „Превърни болката от невъзможната любов в изящен сън, който да те спохожда до края на дните ти. Съхрани я като велик спомен – най-истинското удоволствие, което единствено ни оттласква от смъртта.“
„Не стряскай земляка, Томас!“, намеси се Йордан. „Не му отнемай правото да си вярва в любовта, пък била тя и невъзможна.“ Не бивало да бъде толкова прям и така да я разкоствал. Любовта не била приумица, а дар от съдбата, един вид жребий подобно на насечените (щом ще разкостваме!) купчинки месо от диво прасе или сръндак, които се падали на ловците след излет и според нарочните номера, които те слагали в шапка и всеки сам си теглел накрая. „Може твоя дял да не ти хареса, но такъв ти се е паднал и човек не бива да страда, защото дори и по-хубав да му е отредила съдбата, то той пак може да остане недоволен, защото човек вечно е недоволен от своя жребий. Иначе ще изглежда самодоволен, а това чак е неприлично.“
„Хората не са отговор и не биха могли да бъдат – нито мъртвите, нито живите“, отсече глухо Томас.
„Даааа, вероятно си прав и няма причина да не си. Ние с теб, мисля си, по-скоро сме питанки, даже и в това нелепо, привидно измерение, в което сме се явили сега пред моя съотечественик, за да разнообразим самотата му и да го утешим, може би, с някоя друга питанка за изостряне на фантазията, както правилно се изрази.“ После добави колко възхитително било да се радваш на любим човек и на добрите му постъпки и как той също се радва на теб и твоите добри постъпки, все едно сте някакво радостно цяло, което си подсвирква безгрижно през живота напук на смръщената бабичка, която един ден ще ви хване за ухото и ще ви доведе при нас. „А половият живот, струва ми се, си е живот, щом хората го водят.“ На едни било отредено да го водят повече, на други – по-малко; отново жребий. Томас се намуси, а аз не се стърпях: (Като не можех да ги прогоня от бълнуванията си, реших и аз да се превърна в една питанка, щом не биваше да съм отговор.)
„А жребий ли е да убиваш?“
Настана тишина. Навън вече бе тъмно, трупът на сърнето не се виждаше, а това донякъде ме успокояваше, сякаш престъплението не се бе случило. Дъждът не спираше. Притиснат от него в своето будно съновидение, аз чаках да чуя мненията на двете ми неволни привидения, дали съдбата отрежда кой да бъде убиец и кой – не.
Пръв проговори Йордан. Убийството било смъртен грях, заложено у човека от Адамово време. Първият убиец Каин погубил брат си, защото Господ погледнал Авел по-благосклонно; сиреч от ревност. То не било избор или решение някакво на съдбата или провидението, а заложба, белег на нашата нещастна природа. „Може и да е генетична грешка, аз не знам, но ние ще носим този белег, докато свят светува.“ Убиецът дремел у всеки от нас, въпрос било на отделните обстоятелства кога и у кого той щял да се събуди. У едни той изобщо не спял, у други се събуждал бавно, а у трети – никога не отварял очи. „Вероятно Авел би убил Каин, ако Бог бе сторил обратното, отдавайки по-голямата си обич на Каин.“ В случая със сърнето ставало въпрос за патология. Самият Йордан бил ловец, но не можел да приеме подобна постъпка с такава една невинна твар. После разказа история за един свой по-стар приятел, също писател, който от радост спал с новата си пушка (шедьовър на оръжейното изкуство), закупена в Париж, сякаш бил малко дете, което се радвало на играчката си. „Мисля си, че тоя мой приятел нищо повече не отстреля след това с тая пушка.“
„Ловът е узаконено убийство на невинността!“, намеси се Томас. Въпросът ми обаче бил наивен, да не кажел глупав. Да се пита човек защо хората убиват, било все едно да се питаме защо слънцето свети. „То е звезда, а човек е говорещ звяр.“ „И пишещ!“, добави Йордан. „Все едно!“ За човешката глупост нямало лек, убиването е най-зловещата ѝ част, без която тя не би съществувала. Хората са невежи, хранят се със смърт, затова и получават смърт. Подобните на него и Йордан не са станали убийци, защото са избрали да бъдат „фокусници на съвършенството, които дишат с мозъците си, а не със стомасите си“ (точно така се изрази). И те като музикантите, които изпитвали наслада от нотите, предпочели да изпитват наслада от думите, пристрастили са се към тях, писали са, за да дишат и за да се спасят от задължението да проливат кръв – косвено, че и пряко. „Повече нищо няма да ти кажа, защото се изморих от безсмисления ти сън!“
„Същински верблюд е , нали?“, посочи го Йордан. Томас не го видя. Бе легнал по корем на дивана и бе скрил лицето си. Ако можех да го видя, сигурно щях да забележа, че е тъжно и отегчено. Йордан продължи: „Един такъв човекомразещ, но добър верблюд, който рядко се среща по нашия Северозапад, макар той да е пълен с чешити.“ Казвал му той, че всичко било пръст и плява, и кърпеж, но Томас не искал и да чуе.
В този момент небето се освети от мълния, мигове след това се разнесе грохот, а дъждът рукна още по-силно и забуча като водопад. Беше страшно да го слушаш как кърти земята и я подритва като дете топка с мокрите си крака. Горкото трупче, помислих си, макар на него да му бе все едно дали щеше да остане на лобното си място или пороят щеше да го отнесе някъде из алпийските дерета. Стаята се изпълни със страх и зловещина, а аз се сгуших в леглото, потръпващ от ужас, дали поредната светкавица няма да порази къщата; слава на Господ – предвидливите австрийци бяха сложили гръмоотвод. Двете привидения станаха още по-безплътни, дори някак мрачни и грозни като небесата, от които бяха слезли. Не бяха уплашени, а вяли и безразлични пред природната стихия; Томас дори не трепна, а Йордан гледаше празно в пламтящата печка.
Дали подплашена от тътена, дали подмамена от моето бълнуване, но в стаята прелетя птица. Бе катранено черна, ала не бе гарван. Стрелна се за частица от секундата под тавана, а после се спусна в коридора на стълбището, откъдето бе дошла. „Какво беше това?“, чух се да питам на глас, на което Йордан отвърна: „Прилеп! Chiropetra. Не е птица, а бозайник и ражда малките си, не снася яйца.“ Не бивало да се плаша излишно, тъй това било добра поличба. Прилеп в къщата предпазвал от нещастие и беди, а неговата мощна магия носела късмет в любовта. „Която мома си пожелаеш, ще прилепне за теб като прилеп. Дааа!“ Нали съм страдал от невъзможна любов; да съм си го пожелаел и тя щяла да стане възможна. После Йордан се обърна към Томас, който още лежеше по очи на дивана, побутна го леко и рече: „Хайде, време е да тръгваме!“
Томас не се възпротиви, а веднага се изправи на крака като млад войник, какъвто бе за своя небесен съказарменик. Двамата тръгнаха по стълбите към долния етаж и аз ги последвах, без да мисля, увлечен от безплътието им. В просторното антре Йордан ме спря с ръка и каза: „Ти си до тук!“ Подчиних се. За моя изненада прилепът лежеше на пода с разперени криле, щръкнали уши и тлъсто черно тяло. Стоях вцепенен и не знаех що да сторя. Бях далеч по-безпомощен, отколкото днес пред трупа на мъртвото сърне. И тогава се случи нещо изумително – прилепът започна да расте и расна, расна, докато не стигна размера на мотоциклет; можах вече да видя всяка негова подробност: от едрите му, изпъкнали и саркастични очи – до фината кожа по краката му, с които се закачваше да виси, където свърне.
Йордан пръв го възседна като по-старши, Томас се настани зад него и го обхвана около кръста, сякаш бе дама-спътница на своя рокер. „Какво чакаш! Отвори вратата!“, чух го да ми подвиква и аз, забравил и ума и дума, го сторих. Прилепът мина през отвора и понесе двамата бесогонци към тяхното обиталище. Стори ми се, че за миг ги зърнах в непрогледния дъжд как ми махат с ръце за довиждане. Върнах се обратно в своя сън по-изтощен от всякога. Преди да заспя съвсем дълбоко, видях осиротялата глава на сърнето да виси като икона на стената пред мен. От очите му се стичаха сълзи. Заплаках и аз.
Събудих се рано сутринта и веднага се запътих към трупа на сърнето. Дъждът бе спрял, земята си отдъхваше от пороя и бълваше своите хладни изпарения на възбог. Стигнах мястото и що да видя – мъртвото тяло го нямаше. Тук-там се виждаха късчета козина, което доказваше, че всичко все пак бе истина. Разходих се наоколо, но не го открих. Кой знае в кое дере го бе отнесла стихията! И тогава чух някой да ме вика по име. Господи, казах си, няма ли отърваване от тоя кошмар! Беше хазяинът Густав. Отдъхнах си. Бе дошъл да си вземе електрическото колело, за да не ходи пеш по улиците на Виена. Попита ме какво търся, а аз му разказах случката със сърнето; спестих му призраците на Йордан и Томас. Густав се позасмя и каза, че недалеч, в гората, живеел някакъв странен човек на име Херман. Бил затворен, почти психопат, с никой не общувал, та може и той да бе извършил пъкленото дело, макар на Густав да не му се вярваше. „За всеки случай не ходи в тоя район!“, предупреди ме. Чувал бил Густав, че Херман бил суровоядец, та едва ли ще да му е притрябвало месото на едно сърне. Отвърнах, че светът е пълен с какви ли не, той се съгласи, после отидохме да пием бира в недалечния ресторант на негов приятел; аз пих превъзходен сок от алпийски бъз.
Още същия ден заминах за Загреб; градът се слави с красиво гробище, музей на разтрогнатите връзки и глаголически надпис в католическа катедрала.
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X
