Камен Старчев, Без звук 7, 90х325
Българите с тяхната противна топология на гнездене сега отблъскват мигрантите. Щели да ни залеят, да ни смачкат. При това се казва от хора, които се окайват, че не сме никаква нация, че сме корумпирана държава.
Истеричният дискурс, който държим, е отправен към един Друг който не съществува (а тук в буквалния смисъл, тъй като дори мигрантите ни заобикалят като чумави), и само от мястото на Другия бихме получили някакъв отговор на собствената си истерия кои сме ние.
Но аз няма да говоря за патриотичната психоанализа, която се упражнява в момента, с илюзията на незасегнат или предположително знаещ.
Съблазнително е да се подведеш от глобалистки абстракции за гостоприемство, космополитизъм, анти-едиповщина и т. н., но още по-лесно е да се затвориш във вонящите парохиални локализми на свое и чуждо. Изборът да избираш ни злепоставя постоянно, защото е положен върху бекграунда на по-скоро онтологическа неопределеност, отколкото човешка несигурност – няма вселени, те са раздалечаващи и саморазрушаващи се, в един Космос, който ще свърши.
С изобретяването на парния двигател фактически откриваме втория закон на термодинамиката, ентропията, топлинната смърт.
А мигрирането какво ни говори? От стабилен парменидов свят в радикално непостоянния хераклитически свят – между тях шорткът на прелетни неконзистентни множества в изчезващата точка на ефимерни събития.
Историческата трайност е толкова дебилна, колкото и онтологическата неопределеност като друго име на бъдеще.
Но ние сме в модалността на „шяло е да бъде така”. Тоест каквото проблематично решение вземем с по-късна дата, тоест винаги закъснели във future anterior.
Но решението е винаги същата схизма, от която произхожда етимологически – дисизиционистка схизма на суверена някой да оцелее по-дълго за сметка на останалите в един загиващ космос, на ръба на една изстиваща звезда.
Воля за надмощие посред радикалното изличаване и изчезване (extinction).
Проектът за вечния мир е смокиновия лист на Просвещението. Вечният мир означава днешния свят да е напълно деинституционализиран, тоест да се самоотмени, което ще е по-страшно за него от космическо измиране.
И този свят прави някакви жалки опити в това отношение, например, смъртта на бог мимикрира ентропийната дисипация.
Или капиталистическото турбо-несъзнавано акселерирано до дупка, тоест преусвоявайки влечението към смъртта.
Дори квантовият вакуум е населен с призраци, които вече минават през брандиране.
Космополисът е танатополис.
И сега тези бежанци, които някои вземат за симптом на виталистки импулс. Но веднага в тях се инсталира парохиалното – има наши мигранти и бежанци, окайвани още от Яворов, както сигурно щеше да го направи и с палестинците.
Но от тъмните ядра на Изтока и на Африка извират още неустановени прелетни множества – те наши ли са или чужди?
Не трябва ли преди всичко да се напомни, че те първи са минали през колониално брандиране на щели са да са това, което са, защото такова е било решението на колонизаторите и политиците, на които и българите са яли попарата относно „восточния” въпрос.
И сега милосърдието и гостоприемството са досадни абстрактни императиви, така ли? Когато варварите са пред портата?
Европа, тази поредна римска империя, при това от същите две части, щяла да загине от тези, които се е опитала да унижи и изличи?
От гръцки Европа означава ясна визия, противно на този изплашен поглед.
Европа първо трябва да се деинституционализира извън сегашната си противна бюрократичност, трябва да изчисти визията си от неизличимия имперско-капиталистически остатък, ако иска да обгърне просветлена и просветена света, Европа да бъде светът.
Щяла е да бъде такава Европа, но кой да вземе решение там, където Ноевият ковчег и Троянския кон са неотличими един от друг?
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X