Камен Старчев, Без звук (снимка Ваня Вълкова)

 

 

Кольо седна на брега на язовира и се загледа в спокойната вода. Не беше идвал тук от миналата пролет. На пръв поглед всичко изглеждаше както преди, но в същото време погледът му усещаше някаква промяна, която той въпреки взирането си не успяваше да разбере каква точно е. Брега на повечето места все така беше обрасъл с папур, а в онзи край, където водата беше най-дълбока, се виждаха клоните на онова дърво, което последната буря беше повалила буквално пред очите му при последния му риболов. Те бяха черни и извити, и отдалече наподобяваха дългите, кокалести пръсти на някакво митично същество или великан, който всеки момент можеше да се изправи и да разруши спокойствието на водата, както и тишината наоколо. Кольо носеше цели три въдици, а заедно с тях и две куфарчета пълни с всичко онова, от което един истински рибар можеше да има нужда по време на риболов. Имаше също така и два големи кепа, с които рибата можеше да бъде извадена в момента, в който рибаря успееше да я докара до брега. През всичките тези години, в които Кольо беше идвал на язовира му се беше налагало да използва само единия от тях и то по-малкия, защото за всичкото това време най- голямата риба, която беше се закачала на куката му беше някоя бяла риба или максимум костур, които в най-добрата си дължина не надвишаваха лакътя му. Въпреки посредствения си риболовен късмет до днес, Кольо упорито продължаваше да носи със себе си и двата кепа, а с тях и всички останали такъми, захранки и тем подобни, с надеждата, че в някой ден на другия край на въдицата ще се закачи някаква голяма и неулавяна досега риба. Повечето от рибарите, които идваха бяха едни и същи, но се случваше да има и новодошли, но те бързо се отказваха, след като въдиците им стояха с опънати корди по цял ден, и колкото и надалече да замятаха повече имаше шанс да уцелят джакпота, отколкото да хванат нещо. Кольо отдавна знаеше, че тук почти няма риба, но това не го спираше да идва, тъй като целта му беше сходна с тази на всички редовни тук, а именно: да са по- далече от досадното мрънкане на жена му. Поради тази причина няколкото мъже около язовира се чувстваха като членове на някакво тайно, мъжко братство, което въпреки безплодието на риболовния си късмет още в първите дни на риболовния сезон грабваше такъмите си и тутакси пристигаше тук. Малко хора знаеха за това място и дали по тази причина или поради друго наоколо всички ниви бяха обрасли с бурени, и полето изглеждаше пусто и изоставено. В началото, рибарите се преброяваха колко от тях са преживели зимата, а за тези, които се бяха преселили на по-добро място отливаха за Бог да прости от шишетата с жълтеникава течност, които бяха неизменна част от багажа на всеки от тях, а после опъваха по един голям гълток за срещата им с пожелание за здраве и добра слука. Всеки, освен ракията носеше и някакви мръвки и какво ли още не, и скоро от различни места на брега, започваше да се носи апетитната миризма на печено, а от паркираните около рибарите коли се разнасяше всякаква музика, и брега изведнъж оживяваше. Всеки един имаше точно определено място и само, когато се случеше някой от тях да умре, територията му се разпределяше по равно между съседите му, с цел да не идват нови хора на неговото място. Кольо обичаше този калабалък от познати хора и в този момент осъзна, че точно това е нещото, което беше по-различно от всеки друг път. Освен него на брега нямаше никой.В първия момент той се учуди да не би да е сбъркал язовира и внимателно заразглежда наново брега. Не, не беше сбъркал. Всичко си беше същото. И старата върба отсреща си стърчеше приведена над водата, както си беше от години, и полуразрушената сграда на подстанцията се виждаше в далечината. В този момент през главата на Кольо мина една страшна мисъл, която го накара да се изправи и повторно да огледа внимателно брега. „Да не би никой да не е преживял зимата и аз да съм единствения оцелял?!” – помисли си Кольо, но това му се стори повече от абсурдно и той приклекна отново, сякаш за да се скрие от тази страшна и неприемлива мисъл.” Тия да не ми правят номер и докато се крият по брега да ми гледат сеира?!” – помисли си той и по лицето му се разля една тънка усмивка, която почти присви очите му и той се засмя на глас, но изведнъж се усети и запуши устата си, като едва успяваше да сдържи смеха си, който го напъваше отвътре. „Ах вие, идиоти с идиоти – продължаваше да си мисли Кольо и наново започна да се взира в смълчания и обрасъл бряг, като този път погледа му го обхождаше педя по педя, но така и не откри следа от нечие присъствие. Усмивката по лицето му постепенно започна да избледнява и Кольо не знаеше какво да мисли, както и каква е причината да бъде сам. „ А бе, да не съм сбъркал началото на риболовния сезон?”- помисли си той и тутакси бръкна в чантата, за да намери телефона си и да провери коя дата е. Не, всичко си беше както трябва.Днес беше първия ден от началото на риболова.” Може би просто съм изпреварил всички и скоро ще се появят един след друг?!” Тази мисъл го успокои и за момент разсея притесненията му, след което Кольо спокойно бръкна повторно в чантата, за да извади бутилката с жълтеникава течност и да му дръпне един дълъг гълток за начало на сезона, но изненадата му беше още по- голяма, когато наместо бутилката напипа парчета от нея и едното дори леко го поряза. Кольо отвори широко чантата и за негов ужас видя, че бутилката дали при пускането на чантата на земята или по време на пътуването се беше счупила и всичките му дрехи се бяха пропили и миришеха на ракия. „Мама му стара!”-почти на глас изпъшка Кольо и бавно започна да вади една по една дрехите от чантата си като внимаваше да не се пореже отново. Кръвта по ръката му се усилваше и той я уви с една от напоените кърпи там, където беше порязаното, след което продължи да изпразва внимателно съдържанието на чантата си. „Не стига, че съм сам, а и ракията ми изтече! Мама му…” – продължаваше с мърморещ глас да нарежда той. Когато изпразни всичко, без да маха кърпата от ръката си, изтръска начупените стъкла от дъното на чантата си в съседния храсталак и седна на тревата.

„Ами сега като няма ракия как да започна сезона?!” – мислеше си той и за момент му се прииска да извие напоените с ракия дрехи и да ги източи в някакъв съд, за да спаси и малкото жълтеникава течност попила в тях, но страха от миниатюрни стъкла по дрехите му, го спря. „И защо няма никой?” – отново се запита Кольо, като не спираше да притиска с кърпата порязаната си ръка, от което почти изохка от изгарящата болка на порязаното място, тъй като попилата ракия хич не беше слаба и от това имаше чувството, че беше сложил ръката си не в кърпа, а направо в някой огън. Когато болката постепенно утихна Кольо леко разви кърпата от ръката си огледа порязаното. Не беше толкова зле, колкото си мислеше и това го успокои. Отново зави ръката си с кърпата за по сигурно да не се инфектира и реши, че въпреки факта, че е сам на язовира и без ракия, ще хвърли въдиците си, пък каквото Бог отреди. През цялото време мисълта за липсващите рибари не го напускаше и той побърза да се разсее като разпъваше въдиците си една по една, и след като закачеше приготвените червейчета на куките им бързо ги метна колкото се може по навътре. После седна на брега и приближи до носа си превързаната си ръка, и усилено започна да вдишва от миризмата на попилата в кърпата ракия. Това донякъде отвя черните му мисли и за момент живота му се стори хубав и лек. За първи път целия язовир беше само за него. Той се изправи и после седна пред разпънатите въдици и продължи да вдишва миризмата на ракията от кърпата. Дали от изпаренията й или от това, че се успокои погледа му стана леко замъглен и вече не усещаше в корема си онази притеснителна тежест, нито пък болка в ръката си. Както се беше отпуснал и замечтал изведнъж една от въдиците пред него потрепери за миг, а след малко за първи път от доста време, закачения на нея звънец заби така, сякаш някаква огромна опасност се беше закачила вместо риба на другия край… Кольо скочи и сграбчи въдицата с две ръце забравяйки за болката в порязаната си ръка, която в този момент беше последното, за което можеше да мисли. „Ей сега ударих кьоравото!” – помисли си той и в първия момент рязко дръпна въдицата към себе си, за да не би онова чудовище, което се беше хванало на нея да я измъкне от ръцете му, и да я завлече със себе си дълбоко в мътната вода на язовира. „Ех къде ли са другите да видят сега каква риба ще извадя! Има да завиждат и да се увъртат цъкайки около нея като я измъкна! Туй ще е поне костур?! Ама от големите…” – продължаваше да си мисли Кольо предусещайки големия улов. Върха на въдицата така се беше извил, сякаш всеки момент щеше да се счупи и Кольо отпусна макарата, която моментално започна да се развива като луда след онова огромно същество, което за миг беше усетило възможността да се измъкне от човека, който я дърпаше към брега, но когато в устата ти има забита кука свободата е измамно чувство. Кольо беше решил, че каквото и да става, и колкото време да беше необходимо, той щеше да измъкне тази риба. Рибата опъваше здраво кордата и развиваше все повече и повече кордата на макарата на рибаря и Кольо се притесни, че макар и язовира да не е много голям макарата му можеше да се окаже малка за разстоянието, което рибата се опитваше да преплува, опитвайки се да се отдалечи от сушата. Наоколо нямаше никой и Кольо трябваше да разчита само на себе си. И ако до преди малко самотата му на това запуснато място го изпълваше със спокойствие и тишина, сега му се искаше да не е сам и някой да бъде свидетел на успеха, който му предстоеше. Досега в живота му нямаше много звездни моменти, ако не изключим онази стрелба в казармата по бързо движеща се цел, за която получи три дена домашен отпуск, и тогава за първи път се беше гордял със себе си, стоейки на две крачки пред всички, докато му връчваха грамотата и нашивките за повишение. Но радостта не винаги върви редом със свободата и тези три дни вместо да прекара с любимата си, към която хукна през глава в момента, в който получи разписаната си за отпуск книжка, той изживя завит през глава с едно одеяло в къщи, подсмърчайки и чудейки се къде сгреши и какво се случи с клетвите им за вечна любов и планове за семейно щастие, докато тя лежеше бременна в обятията на бъдещия си мъж, само няколко месеца след като го бяха взели в казармата. Кольо застопори с палеца си макарата си и тя рязко  спря да се развива, което накара върха на въдицата отново да се огъне до краен предел, а ръцете му едва удържаха мощните тласъци на рибата, която се опитваше да се отскубне. Докато водеше тази битка изведнъж, незнайно откъде зад гърба му се беше появила двойка момче и момиче, с издути раници на гърба и огромни туристически обувки, които явно бяха туристи, преминавайки случайно през това диво място. Те с интерес гледаха борбата на мъжа с рибата и дори седнаха недалече от него, за да видят какво се случи и дали той ще успее да я извади. Присъствието им вместо да го смути, го мобилизира и той още по здраво стисна въдицата си, и започна полека да навива и отпуска кордата на макарата си, опитвайки се по този начин да умори рибата и да я приближи към брега. Двойката продължаваше да наблюдава случващото се с интерес и шепнешком го коментираха помежду си, за да не пречат на рибаря. Борбата с голямата риба явно нямаше да бъде кратка и момчето свали раницата си, откъдето извади и започна да разпъва с помощта на момичето неголяма палатка. Докато го правиха те не преставаха да следят какво се случва във водата и тихо продължаваха да го коментират. Когато палатката беше готова те седнаха пред нея и заръфаха някакви сандвичи. И без друго бяха вървели цял ден и тук им харесваше, и каквото и да се случеше между човека и рибата, за тях това място беше идеално за почивка. Изведнъж по извития селски път водещ от шосето към язовира се зададоха в прашна колона няколко кемпера и две-три каравани, които явно бяха видели разпънатата палатка и бяха решили, че това е някакъв неизвестен къмпинг, в който можеха да спрат свободно и да лагеруват на воля край язовира. Кольо беше твърде зает с това да извади рибата и не им обърна внимание. Кемперите спряха недалеч заедно с караваните от палатката на момчето и след като се наредиха в кръг хората в тях започнаха да изваждат отвътре маси, столове и всякакви необходими вещи за къмпингуване. След малко над брега на язовира се разнесе миризма на дървени въглища и скара, а от една от караваните започна да се чува музика, която се смесваше с говора на новодошлите и момчето и момичето. Всички обсъждаха случващото се между рибаря и рибата, и дори един от тях с по-предприемчив дух започна да събира залози и наддавания за изхода от него. За по-малко от няколко часа това тихо и спокойно място се беше превърнало освен в арена на битката между мъжа и рибата, но и в място с невъобразима суетня, шум и миризма на скара. Всичко това по никакъв начин не пречеше на Кольо, който беше съсредоточил цялото си внимание в борбата си с рибата, като беше изгубил представа за време. Рибата така и не се изморяваше, и колкото и Кольо да се опитваше да я приближи към брега, тя си оставаше все така непокорна и далече от него.

Свечеряваше се, когато откъм пътя се зададе колона от военни камиони и всякаква техника, които се връщаха от занятие, но бяха свършили запасите си от прясна вода и командирът им при вида на язовира и караваните около него беше издал заповед конвоят да пренощува тук. Те заобиколиха кемперите и палатката на момчето и минаха от другия край на язовира като застанаха срещуположно на тях. Докато войниците разпъваха огромните си палатки и се подготвяха да пренощуват, командирът заедно с няколко офицери и старшини се бяха приближили и скупчили на брега на езерото и съсредоточено подобно на онези зад гърба на рибаря наблюдаваха борбата между рибата и човека. Не след дълго един от тях се отдели и след малко част от камионите се преместиха и наредиха в редица така, че фаровете им осветиха почти целия язовир. Кольо точно се беше притеснил от настъпващата тъмнина, в която вече трудно виждаше накъде му бяга рибата, когато тази внезапна светлина му помогна и той стисна още по-здраво пръта си и продължи да се бори с нея. Цяла нощ камионите работеха на светнати фарове а командирът на военните дори назначи караул на брега, който на всеки половин час беше длъжен да докладва за състоянието на битката между мъжа и рибата, или в случай на изход от нея. През това време от някъде се появиха фаровете на две- три таксита, които докараха отнякъде компания от развеселени и подпийнали момичета и момчета тийнейджъри, които бяха научили за случващото се около язовира от социалните мрежи и бяха решили да се отбият след нощната дискотека, за да видят на живо борбата между Кольо и рибата. Те насядаха около брега и докато гледаха и коментираха случващото се във водата една бутилка започна да се прехвърля помежду им от ръка на ръка, не след дълго и втора, а след нея и трета. В изпиването им се включиха и шофьорите на такситата, които дали заради подпийналите момичета или пък поради интерес към риболова бяха решили да останат край язовира и повече да не работят през нощта. Някои от тях разказаха по станциите на своите колеги за случващото се около язовира и дори се включиха в залозите на мъжа от караваните, който след тях отиде при военните и набързо вкара и тях в играта. След по-малко от час по същия път се зададоха още таксита, някои от които направо с клиентите и скоро брега се изпълни отвсякъде със светлини, музика и човешки говор. Нощта вече не приличаше на нощ, а на нещо различно, в което имаше от всичко, но не и тишина. Кольо продължаваше да се бори невъзмутимо с рибата, която на моменти ту се приближаваше към брега и тези които бяха заложили, че рибарят ще я извади от водата започваха да викат и да го окуражават като на футболен мача, ту се отдалечаваше от него, след което другите, заложили на свободата на рибата, започваха на свой ред да дюдюкат и подсвиркват, подкрепяйки рибата, което скоро превърна двете страни в две враждуващи агитки от което печелеше само онзи, който събираше залозите. Наложи се командирът на военните с няколко от офицерите и старшините да се намесят и да въведат ред като набързо няколко от най- непослушните тийнейджъри бяха взети на донаборна служба, а най- буйните от шофьорите на такситата и техните клиенти, сред които и няколко жени , бяха взети запас. За момент брега се успокои така както се беше успокоила и рибата, която явно се беше уморила да се дърпа и плува. Кольо също беше уморен но продължаваше да стои и да държи въдицата си, без да се отказва от борбата с рибата, и да навива и отпуска кордата на макарата си, опитвайки се да я придърпа на разстояние удобно да хване с кепа си. За момент на повърхността на водата се появи огромния гръб на рибата заедно с част от опашката й, които на светлината на фаровете от камионите примесена с тази на луната изглеждаха още по-огромни. Всички се умълчаха за момент и веднага след това залозите в полза на рибата рязко тръгнаха нагоре и сред хората настъпи огромно оживление. Междувременно към струпалото се около язовира мнозинство въпреки малките часове на нощта се бяха присъединили още хора, тъй като две местни радиостанции бяха репортери на язовира и те предаваха всичко на живо. Скоро се появиха и няколко коли с характерните надписи и сателитни чинии по покрива от различни местни национални телевизии, които се включиха в предаването на живо. Командирът на военните, виждайки умората по лицето на Кольо, изпрати един от офицерите му с предложение да използват динамит и с това играта между човека и рибата да приключи, но това вместо да внесе яснота и изход от ситуацията само я влоши, защото много от хората бяха заложили вече не малки суми на тази битка и дори онзи, който събираше залозите беше превърнал караваната си в букмейкърски пункт и за да успее да смогне със залаганията беше наел няколко от развеселените тийнейджърки, които междувременно бяха изтрезнели и обикаляха между хората със специално надписани за целта тениски и съвсем къси поли. Кольо също не хареса идеята с динамита и скоро офицерът се върна при командира, а положението се успокои. Докато всичко това се случваше сред множеството от хора се появиха няколко политици, които бяха решили да използват ситуацията за предизборна агитация за предстоящите избори. Те бързо създадоха свои предизборни щабове и момичета освен залози започнаха да раздават и брошури на всеки от политическите кандидати, с което увеличиха заплатите си. Репортерите от различните телевизии и радиа организираха набързо дискусионни студия и това за момент измести фокуса на вниманието от Кольо и рибата, които продължаваха битката помежду си, която за рибата беше на живот и смърт, а за Кольо въпрос на чест. Скоро политиците започнаха да се карат и нападат, и дори на няколко пъти се стигна до ръкопашен бой и размяна на нецензурни думи и закани, което превърна политическия диспут в обект на нови залагания и човекът който беше организирал залаганията се наложи да превърне още една каравана в букмейкърски пункт за да смогне с големия и различен брой залози около язовира. Гърба на рибата започна все по-често да  се появява на повърхността на водата и това отново обърна вниманието на всички към нея и рибаря, като залозите между двамата им се изравниха. Междувременно момичето и момчето, които първи бяха дошли и разпънали палатката си решиха, че този язовир е идеалното място, за да се оженят и поканиха за кум командира, който моментално прати джипката си до най- близкото населено място, за да докара поп, който да ги венчае и това създаде допълнителна сензация за медиите, които започнаха паралелно с борбата на Кольо с рибата да предават в ефир и кадри от сватбата, а момичетата започнаха да събират нови залози, от обратната страна на флаяйрите какъв пол ще е бъдещата рожба на младото семейство и как ще се казва. Това по никакъв начин не успяваше да влияе на Кольо, който освен за рибата не мислеше за нищо друго и дори не обърна внимание на огромното парче торта, което му донесе лично младоженката. Няколко от репортерите се опитаха да направят кратко интервю с него, сравнявайки го с Хемингуей и старецът и морето, но това удари на камък, тъй като Кольо си беше мълчалив по природа, а и не обичаше да чете каквато и да е литература, и с мъка изкара едва 8 клас , за да вземе шофьорска книжка. Всички започнаха да спорят каква може да е рибата, която се е закачила на другия край на кордата, дали е костур, толстолоб или може би сом. Някои от политиците дори предположиха че е някакво митично създание, което е далечен братовчед на чудовището от Лох Нес. Това автоматично обърна везните в тяхна полза и още в първите часове на сутринта се заговори, че скоро на язовира ще се появят международни политически наблюдатели, и дори ще дойдат няколко министри и зам.-министри и един европейски депутат. Командирът като научи за това веднага нареди всички оръжия и налична военна техника да бъдат почистени и подредени като за парад, в случай, че се появеше някой от военното министерство. Той дори започна да си представя как получава още една звезда на пагона, а защо не само една, ама голяма и като нищо да стане поне генерал-майор. Всички сутрешни блокове на телевизиите започваха с кадри от язовира, Кольо и борещата се във водата риба. Някъде към обед откъм прашния път, който от липса на място около язовира се беше превърнал в къмпинг с множество палатки от двете страни, се появи кортеж от черни коли и джипове и всички телевизии обявиха, че лично премиера е дошъл за да провери дали това наистина е обикновена риба или е братовчед на чудовището от Лох Нес. В случай, че се окажеше второто, той водеше със себе си началника на Генералния Щаб, началника на сухопътните сили, няколко адмирала и началника на Военно-въздушните сили. Командирът се беше изпънал пред почистените камиони, които въпреки настъпилата сутрин продължаваха да работят на място със светнали фарове за респект. Присъствието на премиера изобщо не смути Кольо и той си остана все така мълчалив и съсредоточен какъвто си беше по природа даже и след 8 ми клас. Присъствието на толкова важни гости създаде допълнителна суматоха и премиерът реши да обяви язовира за нов стратегически обект от национална сигурност, на който ще се построи един ТЕЦ и една нова Водна електроцентрала, а в района около него ще бъдат положени основите на ново населено място, чието име щеше да се избере на референдум след приключване на риболова на Кольо. Всички тези новини и събития изместиха за пореден път вниманието от Кольо и рибата, които ставаха все по-уморени, а движенията на рибата все по-плавни.

Кольо присви очи и внимателно се вгледа в насъбралото се множество зад него. Никой от тях не му беше познат, нито пък му напомняше на някое от лицата на рибарите, с които от години идваха този язовир. Къде ли бяха те сега и защо само тях ги нямаше. Сякаш знаеха какво ще се случи, ако в язовира имаше голяма риба, но хората и рибите колкото и да се дебнат и търсят, винаги едните ще остават на сушата, а другите във водата. Кольо видя огромното парче торта и се сети, че откакто е тук нито е пил вода, нито е хапнал нещо. Пресегна се към парчето с едната ръка за да го вземе. В този момент рибата, която така и не стана ясно дали е костур, толстолоб, сом или пък братовчед на чудовището от Лох Нес усетила слабостта в пръчката помръдна и с последни сили изви гръб над водата и се стрелна към дълбините й отнасяйки със себе си освен тайната на произхода си и въдицата на Кольо. Кольо седеше в едната ръка с парче торта,а в другата му ръка все така беше свита в юмрук сякаш все още стискаше въдицата и не можеше да повярва какво се случи. В суматохата около бъдещите енергийни проекти около язовира никой дори не забеляза случилото се. Кольо стана , прибра спокойно двете си въдици и двата кепа в специалния си за целта сак. Нарами го и си тръгна провирайки се между хората. Репортери, политици и хора се бяха струпали около премиера и изобщо не го забелязаха, а мъжът със залозите в този момент броеше натрупаните върху една маса пари в кемпера заедно с момичетата които се надпреварваха една през друга да му се предлагат. Момичето и момчето се бяха сгушили в палатката си и спяха, след като бяха правили любов, чийто плод щеше да се появи след девет месеца, но за който все още не знаеха. Попа беше седнал гол до кръста на една дълга маса с част от шофьорите и само брадата, и огромния кръст върху гърдите му издаваха че е свещеник, но и той, както всички останали заети с ядене и себе си, не видя минаващия рибар. Кольо мина и край командира, който вече беше станал генерал-майор и от щастие целуваше всеки, който се изпречваше на пътя му. Целуна и Кольо, който избърса мократа си буза с превързаната си все още ръка от която незнайно защо потече кръв така, както в този момент тече кръв от устата на уморената, но спасена риба, която лежеше на дъното на язовира ранена, но свободна…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.