Златомир Златанов – Мигранти

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Без звук 7, 90х325

 

 

Българите с тяхната противна топология на гнездене сега отблъскват мигрантите. Щели да ни залеят, да ни смачкат. При това се казва от хора, които се окайват, че не сме никаква нация, че сме корумпирана държава.
Истеричният дискурс, който държим, е отправен към един Друг който не съществува (а тук в буквалния смисъл, тъй като дори мигрантите ни заобикалят като чумави), и само от мястото на Другия бихме получили някакъв отговор на собствената си истерия кои сме ние.
Но аз няма да говоря за патриотичната психоанализа, която се упражнява в момента, с илюзията на незасегнат или предположително знаещ.
Съблазнително е да се подведеш от глобалистки абстракции за гостоприемство, космополитизъм, анти-едиповщина и т. н., но още по-лесно е да се затвориш във вонящите парохиални локализми на свое и чуждо. Изборът да избираш ни злепоставя постоянно, защото е положен върху бекграунда на по-скоро онтологическа неопределеност, отколкото човешка несигурност – няма вселени, те са раздалечаващи и саморазрушаващи се, в един Космос, който ще свърши.
С изобретяването на парния двигател фактически откриваме втория закон на термодинамиката, ентропията, топлинната смърт.
А мигрирането какво ни говори? От стабилен парменидов свят в радикално непостоянния хераклитически свят – между тях шорткът на прелетни неконзистентни множества в изчезващата точка на ефимерни събития.
Историческата трайност е толкова дебилна, колкото и онтологическата неопределеност като друго име на бъдеще.
Но ние сме в модалността на „шяло е да бъде така”. Тоест каквото проблематично решение вземем с по-късна дата, тоест винаги закъснели във future anterior.
Но решението е винаги същата схизма, от която произхожда етимологически – дисизиционистка схизма на суверена някой да оцелее по-дълго за сметка на останалите в един загиващ космос, на ръба на една изстиваща звезда.
Воля за надмощие посред радикалното изличаване и изчезване (extinction).
Проектът за вечния мир е смокиновия лист на Просвещението. Вечният мир означава днешния свят да е напълно деинституционализиран, тоест да се самоотмени, което ще е по-страшно за него от космическо измиране.
И този свят прави някакви жалки опити в това отношение, например, смъртта на бог мимикрира ентропийната дисипация.
Или капиталистическото турбо-несъзнавано акселерирано до дупка, тоест преусвоявайки влечението към смъртта.
Дори квантовият вакуум е населен с призраци, които вече минават през брандиране.
Космополисът е танатополис.
И сега тези бежанци, които някои вземат за симптом на виталистки импулс. Но веднага в тях се инсталира парохиалното – има наши мигранти и бежанци, окайвани още от Яворов, както сигурно щеше да го направи и с палестинците.
Но от тъмните ядра на Изтока и на Африка извират още неустановени прелетни множества – те наши ли са или чужди?
Не трябва ли преди всичко да се напомни, че те първи са минали през колониално брандиране на щели са да са това, което са, защото такова е било решението на колонизаторите и политиците, на които и българите са яли попарата относно „восточния” въпрос.
И сега милосърдието и гостоприемството са досадни абстрактни императиви, така ли? Когато варварите са пред портата?
Европа, тази поредна римска империя, при това от същите две части, щяла да загине от тези, които се е опитала да унижи и изличи?
От гръцки Европа означава ясна визия, противно на този изплашен поглед.
Европа първо трябва да се деинституционализира извън сегашната си противна бюрократичност, трябва да изчисти визията си от неизличимия имперско-капиталистически остатък, ако иска да обгърне просветлена и просветена света, Европа да бъде светът.
Щяла е да бъде такава Европа, но кой да вземе решение там, където Ноевият ковчег и Троянския кон са неотличими един от друг?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Стиф Лазаров – How does Debord’s theory of spectacle develop earlier theories of alienation?

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Без звук 5, 53х200

 

 

Alienation has been a problem for philosophy for a long time. It has also been a problem for religion – in theological terms, alienation describes the estrangement of humanity from God following the banishment from Eden.[1] In more contemporary terms, however, alienation is largely discussed in the context of human relations and production. The term has been used or implied by various philosophers – Locke, Rousseau, Hobbes, Hegel, Sartre, Marx and others. In the 1960s, however, a certain thinker that goes by the name of Guy Debord developed further the theory of alienation and incorporated it in his notable work The Society of the Spectacle. Influenced by Marxist theorists and at the same time giving new insights to the problem, Debord considers alienation as one of the main aspects of capitalism. He makes alienation and separation the foundations of his theory of the Spectacle. This essay will discuss Debord’s theory of the Spectacle, how it was influenced by previous theories of alienation, and how it developed those theories.

 Friedrich Hegel is largely considered to be the “godfather” of alienation.[2] In his Phenomenology of Spirit, we read about two types of ‘alienation’ – alienation as estrangement and alienation as externalization[3]. The former refers to a process or state where consciousness is separated from, at least, one of the aspects that are required for consciousness to fully understand itself. The latter, on the other hand, describes a process where the consciousness projects itself into an object, thus externalizes and objectifies itself so it can develop a better understanding of itself. Hegel says that “it is the nature of spirit, of the Idea, to alienate itself in order to find itself again.”[4] Alienation as estrangement is often considered an undesirable process because the consciousness fails to understand its ontological structure. Although the process is considered negative, it is not necessary that the consciousness would experience it negatively or experience it at all. The process of estrangement can contribute to the consciousness’ fully understanding of itself – that it is a spiritual synthesis of subjectivity and objectivity. The other form of alienation of which Hegel talks – alienation as externalization – is more closely connected to the ‘alienation’ which appears in Marxist rhetoric. As I said, Hegel finds this form of alienation a necessity when it comes to knowledge of the self. He says that the consciousness must ‘externalise itself, have itself as an object, so that it knows what it is, in this way [it] exhausts all its potentialities, becomes entirely its object, wholly discloses itself and plumbs and reveals its whole depth.’[5] Such externalization occurs in the process of production – when one produces an object, one recognizes oneself in that object. This recognition leads to the realization that one’s object is not simply opposed to oneself; one realizes that one’s ontological structure is dependent on and incorporates a relation to objectivity. The process of externalization can be analysed within the context of Hegel’s master/slave theory.[6] The slave remains a slave because when he/she produces something for his/her master, when he/she alters the world to please his/her master, the slave externalizes his/herself, projects his/herself onto objects, recognizes him/herself in those objects and learns that the world is the objective expression of his/her own subjective freedom.[7] Objectification/externalization/alienation is a positive and even necessary process for self-knowledge only if one recognizes oneself in the produced object, i.e. in the object one externalized oneself in.

 There are situations, however, in which the consciousness does not recognizes itself in the object it creates. Namely this failure of realization, I believe, is the root of leftist/Marxist theories of alienation. Hegel believes that if the consciousness does not recognize itself in the object of externalization, it will understand that it exists in a strict opposition to its object.[8] Then, the consciousness will estrange itself from its nature because it will understand itself only as a subject, opposed to the objectivity, and will fail to understand its nature of subjectivity and objectivity synthesised. It must be noted that when I discuss Debord (and Marx) in relation to Hegel’s idea of alienation, the alienation in question is namely the failure of one to realize one’s externalization in a produced object. Debord describes the Spectacle’s function in society as “concrete manufacture of alienation.”[9] In reference to Hegel’s ideas, this would mean that the Spectacle “makes sure” the worker is not able to recognize his/her own externalization, leading to his/her ultimate failure to understand his/her nature. With the advancement of capitalism, more and more manufactured objects surround our lives. That would mean that, as Debord says, “man is more and more, and ever more powerfully, the producer of every detail of his world”[10], despite being separated from his product. Production is ever growing, and products become more and more present in our lives. But, since the worker cannot recognize himself in the products, and further, as I pointed out before, the consciousness lives in a strict opposition to its object due to its failure to understand its externalization, “the closer [the worker’s] life comes to being his own creation, the more drastically is he cut off from that life.”[11] What happens is that the worker feels those objects estranged from him/herself, and he/she sees his/herself estranged from them. The reason is that those objects, although produced by the worker, serve the Spectacle. “Workers do not produce themselves; they produce a force independent of themselves.”[12] This estrangement, this independence is the essence of the Spectacle, for the Spectacle can maintain itself only when it is separated from the force that produces it, i.e. the worker. The worker’s life and the worker’s essence belong to the Spectacle because the worker is left with nothing else to recognize her/himself in. The worker produces the Spectacle but loses his/her personal life and essence. For Hegel, the consciousness is a synthesis between the objective and the subjective.[13] Within the Spectacle, the worker unconsciously gives one half of his essence, i.e. the objective, to the Spectacle, and is left with only the subjective, which I believe is the reason for the separateness that occurs within the Spectacle of which Debord talks. He says that the communication between the product and the worker is one-way.[14] The product, no longer representing the worker, but the Spectacle instead, is communicating the message of the Spectacle to the spectator/worker. In Hegel’s theory, the communication is two-way – first, the person externalizes him/herself in the object, and then he/she receives self-knowledge from that object. In the Spectacle, however, since the worker does not realize the externalization, the message of the object originates in the Spectacle – therefore this message, this one-way communication is alien to the worker. When Debord talks of ‘separation’, he means all kinds of separation. But within the context of Hegel, the separation is one of the worker from his/her product.

 In his work Philosophy of Right, Hegel talks about yet another type of alienation, different from the ‘estrangement’ and ‘externalization’. It is humans’ alienation from culture. He says that people, through their activity, created culture, which then seemed alien to them. But as an idealist, Hegel believed that human activity (which created culture) is just the expression of the Spirit/Zeitgeist.[15] Therefore, creation of culture is inevitable, since it is part of the natural process of following the Zeitgeist. Namely this theory, or rather the critique of it, gives birth to the Marxist concept of alienation. In his Critique of Hegel’s Philosophy of Right, Marx questions and inverts Hegel’s theory. In materialist style, Marx claims that it was human labour that produced the spirit, not the other way around.[16] Moreover, he believes that “externalization” in which the person recognizes him/herself in the object he/she produced, and is recognized by others as well, is not a form of alienation, but simply genuine human relations.[17] Marx then goes to define what alienation is within the context of private labour. He says that since one’s labour serves the private property, i.e. the capitalists, one’s work is simply a process of obtaining one’s means of life. One works in order to live – one’s work is not one’s life. When the action of labour does not belong to the worker, the outcome, i.e. the product, is not property of the worker either – both in figurative and literal sense.[18] The product one produces through one’s labour is alien to one. Another aspect of alienation within the Marxist context is the Fetishism of commodities. For Marx, Fetishism occurs when human relation is not represented by the relations between humans themselves, but between the commodities they produce.[19] Workers do not communicate in a sense – it is their labour, their products that communicate, but they communicate within a system of value that is alien to the worker. The worker works only to make a living, and his/her social relations are therefore projected onto the products of his/her labour. The worker is left to observe those relations between commodities. Value, being a social construct, translates human labour into social relations, and, as Marx says, “it is value, rather, that converts every product into a social hieroglyphic.”[20]

 In Society of the Spectacle, we see that Guy Debord agrees with Marx on those problems. Moreover, with the Spectacle Debord applies the theory of Fetishism on every aspect of human life, or rather, he sees the Fetishism of commodities as just one part of the Spectacle. Just like Marx described the Fetishism as social relations externalized in relations between commodities, Debord describes the Spectacle as “a social relationship between people that is mediated by images.”[21] In Marx’ writings, we see “alienated production”, i.e. the workers being alienated from their fruit of labour. Debord believes that with the arrival of the second industrial revolution, “alienated consumption is added to alienated production as an inescapable duty of the masses.”[22] Debord updated Marx’ theories according to the times he was writing in (1967), while at the same time becoming more pessimistic. The worker has been totally alienated from his/her product – now it was time for the consumer to be alienated from the object of consumption, too. Within the Spectacle, the spectators are met with images praising the Spectacle itself. The images usually promote consumption, but it is not a consumption that is of necessity for the consumer, but for the Spectacle. The Spectacle creates artificial needs for the consumer, and the consumer consumes objects and uses services that are otherwise unnecessary for him/her outside the context of the Spectacle. But the Spectacle needs the consumer to sustain it – without consumption, there would be no spectacle. Just like the alienated worker does not recognize him/herself in the object he/she produced, the alienated consumer does not recognize him/herself in the object he/she consumes or the services he/she uses. The spectator/consumer’s needs are alien to him/herself because they are no genuine needs that represent one’s essence; they are needs that affirm the stability of the Spectacle. Television adverts are an example: the spectator is usually in no need of the objects that are being advertised – the need for them is manufactured by the Spectacle and is presented to the spectator through Television. The spectator then falsely recognizes his/her identity in those artificial needs, without realizing that he/she is being alienated from his/her true needs. This process Debord describes as ‘contemplation.’ “The more he contemplates, the less he lives” he says. “The more readily he recognizes his own needs in the images of need […], the less he understands his own existence and his own desires.”[23] All this is done by the Spectacle in order to sustain itself. Debord says that the Spectacle engages in “an interrupted monologue of self-praise.”[24] He, like Marx, believes that alienation leads to the proletarianization of the world. For him, however, capitalism transcended the Fetishism and value of commodities. It is now images that represent capitalism. Capitalism is no longer represented by an exploitive owner and an alienated worker. Within the Spectacle, capitalism manifests itself outside the production process, too, and in people’s lives and ideas. Debord believes that “the spectacle is capital accumulated to the point where it becomes image.”[25] It can be said that the Spectacle is the cultural manifestation of capitalism. Marx was writing in the early days of capitalism, and his critiques and alternatives can be perceived as rather optimistic, or at least not totally pessimistic. Debord, on the other hand, was writing during a time of advanced capitalism, and his views do not really offer us an alternative. With the Spectacle, he confirms the omnipresence of capitalism, and the spectator’s inability to escape it. “The spectator feels at home nowhere for the Spectacle is everywhere”[26] he says. Debord also implies that he does not believe in the Communist revolution described by Marx and attempted by some countries. “Organization became the locus of revolutionary theory’s inconsistency, allowing the tenets of that theory to be imposed by statist and hierarchical methods borrowed from the bourgeois revolution”[27] he says. Debord also believes that an externalized power, i.e. a ruling Party like in the Soviet Union is perceived as alien by the workers.[28] The State is supposed to represent the workers, but instead it is simply alienating them due to its archaic hierarchical structure.[29]

 Another thinker that agrees with Marx’ theory of alienation but disagrees with the proposed alternatives and the eventual solving of the problem is Max Weber. Both Weber and Marx believe that the increased efficiency of production allow an unprecedented domination of man over nature. They also believe that rationalized efficiency leads to dehumanization. Weber, however, disagrees with Marx’ claim that alienation and dehumanization is only a transitional stage in the process of man’s true emancipation. Weber blamed not privatization of means of production, but bureaucracy and rationalization of social life.[30] He claims that Socialism would be even more rationalized and bureaucratic, thus it would be even more alienating.[31] He believes that in order to engage in socially significant actions, people should join large social organization.[32] By joining such organizations, people should sacrifice their own goals and desires in favour of the “greater good”, i.e. the goals of these organizations. The goals and ideas of such organizations seem impersonal and alien to the individual. By sacrificing his own needs, the individual loses a part of himself and becomes alienated. In other words, people are alienating themselves so they can join others – other people, who also alienated themselves for the sake of organization.

 According to Weber, everyone is at least partly alienated within large-scale organizations. People have at least one thing in common, though – being alienated. Namely this is how Guy Debord describes the Spectacle: “Spectators are linked only by a one-way relationship to the very centre that maintains their isolation from one another. The Spectacle thus unites what is separate, but it unites it only in its separateness.”[33] We could look at the Spectacle as a form of such a large-scale organization of which Weber talks. Guy Debord’s Spectacle leaves no option for the individual but to join it, “for the spectacle is everywhere.”[34] The Spectacle’s goals are alien to the spectator, since its goals are simply to improve itself. The spectator could not possibly benefit from participating in the Spectacle and sacrificing his/her own identity, since “the only thing into which the Spectacle plans to develop is itself.”[35]

 In this essay we saw how Debord built his ideas on solidly Marxian foundations, employing such elaborated concepts as alienation, commodity fetishism and reification.[36] His theories, however, describe a more advanced stage of capitalism, and consider traditional communist and socialist theories as archaic. Debord looks at alienation as a far more serious problem compared to previous philosophers’ views, since it engulfed every aspect of human life. Although his writings develop earlier theories of alienation, Debord does not really describe a solid response to the phenomenon of the Spectacle. His Society of the Spectacle is simply a critique which promotes criticism (see thesis 121.) Society of the Spectacle describes alienation beyond the production process and incorporates it in culture and personal life. I consider the theory of the alienated consumer presented in his work to be his most significant and accurate development of previous theories of alienation. Naturally, he developed ‘alienation’ into an even more pessimistic concept due to its omnipresence and impact on human life. Guy Debord showed us how the problem of alienation only becomes worse.

 

[1] Williamson, Iain & Cullingford, Cedric. “The Uses and Misuses of ‘Alienation’ in the Social Sciences and Education”. British Journal of Educational Studies, 45:3, 1997. 264

[2] Williamson, Iain & Cullingford, Cedric. “The Uses and Misuses of ‘Alienation’ in the Social Sciences and Education”. British Journal of Educational Studies, 45:3, 1997. 264

[3] Rae, Gavin. “Hegel, Alienation, and the Phenomenological Development of Consciousness”. International Journal of Philosophical Studies, 20:1, 2012. 31

[4] Hegel, Georg W. F. Introduction to the Lectures on the History of Philosophy, trans. T. Knox and A. V. Miller. Oxford: Oxford University Press, 2003. 80

[5] Hegel, Georg W. F. Introduction to the Lectures on the History of Philosophy, trans. T. Knox and A. V. Miller. Oxford: Oxford University Press, 2003. 81

[6] Hegel, Georg W. F. Phenomenology of Spirit, trans. A. V. Miller. Oxford: Oxford University Press, 1977. 111-119

[7] Rae, Gavin. “Hegel, Alienation, and the Phenomenological Development of Consciousness”. International Journal of Philosophical Studies, 20:1, 2012. 37

[8] Rae, Gavin. “Hegel, Alienation, and the Phenomenological Development of Consciousness”. International Journal of Philosophical Studies, 20:1, 2012. 39

[9] Guy Debord, „Chapter One – Separation Perfected“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 32

[10] Guy Debord, „Chapter One – Separation Perfected“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 33

[11] Guy Debord, „Chapter One – Separation Perfected“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 33

[12] Guy Debord, „Chapter One – Separation Perfected“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 31

[13] Rae, Gavin. “Hegel, Alienation, and the Phenomenological Development of Consciousness”. International Journal of Philosophical Studies, 20:1, 2012. 39

[14] Guy Debord, „Chapter One – Separation Perfected“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 24

[15] Hegel, Georg W. Fr., and S. W. Dyde. 1896. Hegel’s Philosophy of right. London: G. Bell. Thesis 344-360

[16] Marx, Karl, and Joseph J. O’Malley. 1970. Critique of Hegel’s ‘Philosophy of right’.

[17] Marx, Karl. 1975. “Comments on James Mill”. Karl Marx, Friedrich Engels Gesamtausgabe (MEGA). Berlin: Dietz.

[18] Marx, Karl. 1975. “Comments on James Mill”. Karl Marx, Friedrich Engels Gesamtausgabe (MEGA). Berlin: Dietz.

[19] Marx, Karl, „Part One, Chapter One – Commodities, Section 4: The Fetishism of Commodities and the Secret Thereof“, Capital: A Critique of Political Economy, volume 1, London: Penguin, 2001.

[20] Marx, Karl, „Part One, Chapter One – Commodities, Section 4: The Fetishism of Commodities and the Secret Thereof“, Capital: A Critique of Political Economy, volume 1, London: Penguin, 2001.

[21] Guy Debord, „Chapter One – Separation Perfected“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 4

[22] Guy Debord, „Chapter Two – The Commodity as Spectacle“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 42

[23] Guy Debord, „Chapter One – Separation Perfected“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 30

[24] Guy Debord, „Chapter One – Separation Perfected“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 24

[25] Guy Debord, „Chapter One – Separation Perfected“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 34

[26] Guy Debord, „Chapter One – Separation Perfected“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 30

[27] Guy Debord, „Chapter Three – The Proletariat as Subject and Representation“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 90

[28] Guy Debord, „Chapter Three – The Proletariat as Subject and Representation“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 103

[29] Guy Debord, „Chapter Three – The Proletariat as Subject and Representation“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 90

[30] Coser, Lewis A. 1977. Masters of sociological thought: ideas in historical and social context. New York: Harcourt Brace Jovanovich. 232

[31] Weber, Max, Hans Gerth, and C. Wright Mills. 1958. From Max Weber: essays in sociology. New York: Oxford University Press. 49

[32] Coser, Lewis A. 1977. Masters of sociological thought: ideas in historical and social context. New York: Harcourt Brace Jovanovich. 232

[33] Guy Debord, „Chapter One – Separation Perfected“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 29

[34] Guy Debord, „Chapter One – Separation Perfected“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 30

[35] Guy Debord, „Chapter One – Separation Perfected“, The Society of the Spectacle, London, Rebel Press, 1977. Thesis 14

[36] Kaplan, Richard L. “Between Mass Society and Revolutionary Praxis: The Contradictions of Guy Debord’s Society of the Spectacle.” European Journal of Cultural Studies 15, no. 4. August 2012. 458

 

Bibliography:

Coser, Lewis A. 1977. Masters of sociological thought: ideas in historical and social context. New York: Harcourt Brace Jovanovich.

Debord, Guy. The Society of the Spectacle. London. Rebel Press. 1977.

Hegel, Georg W. Fr., and S. W. Dyde. 1896. Hegel’s Philosophy of right. London: G. Bell.

Hegel, Georg W. F. Introduction to the Lectures on the History of Philosophy, trans. T. Knox and A. V. Miller. Oxford: Oxford University Press. 2003

Hegel, Georg W. F. Phenomenology of Spirit, trans. A. V. Miller. Oxford: Oxford University Press, 1977.

Kaplan, Richard L. “Between Mass Society and Revolutionary Praxis: The Contradictions of Guy Debord’s Society of the Spectacle.” European Journal of Cultural Studies 15, no. 4 (August 2012): 457–78.

Marx, Karl. 1975. “Comments on James Mill”. Karl Marx, Friedrich Engels Gesamtausgabe (MEGA). Berlin: Dietz.

Marx, Karl, and Joseph J. O’Malley. 1970. Critique of Hegel’s ‘Philosophy of right’.

Marx, Karl, „Part One, Chapter One – Commodities, Section 4: The Fetishism of Commodities and the Secret Thereof“, Capital: A Critique of Political Economy, volume 1, London: Penguin, 2001.

Rae, Gavin. “Hegel, Alienation, and the Phenomenological Development of Consciousness”. International Journal of Philosophical Studies, 20:1, 2012. 23-42

Weber, Max, Hans Gerth, and C. Wright Mills. 1958. From Max Weber: essays in sociology. New York: Oxford University Press.

Williamson, Iain & Cullingford, Cedric. “The Uses and Misuses of ‘Alienation’ in the Social Sciences and Education”. British Journal of Educational Studies, 45:3, 1997. 263-275

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – Carpe diem

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Без звук 3

 

 

Дълго стихотворение

Контролирано саморазрушение,
причините са нелогични
само в перспективата на времето.
Ударите са преждевременни,
с голям разход на надежди
и с потенциал на нулево ограничение.

Гласът каза, че целта на живота ни
не е щастието,
че тя е и не е някъде зад граница,
че не е избягала от тук,
а нашата кошара е толкова мъничка
в самовластието
и оградката й не е стигнала
до видимостта на чуждото й великолепие.
Че даже хич и не е велика напук,
че може да е съвсем незадоволителна,
но ние пак ще искаме заради нея
да имаме по-голяма кошара –
фалическа и отдалеч забележителна.

Гласът рече, че разрухата е
в решението ни да завладеем новото –
нови скали, поля и гори,
в които да се разширим
и вътрешното ни самоизяждане
е най-сполучливият опит, плюс словото,
да се опълчим срещу външната ентропия
и така да се самосъхраним.

А всяко закъснение е удар
с равна, но противоположна по посока сила
на нашия устремен гняв –
пълни баланса на врага
и той се раздува от тлъсти дивиденти,
и все не му стига,
а закрива хоризонти с още плът до плътта.

Чудовищната му глава е слънце –
застинали сме в траен перихелий.
Египетските богове ни заслепяват,
изгарят ретините ни до жертвени огнища
и от праха им си създават сгради
с пирамидалното успокоение за ред,
идеално илюзорен и практичен,
да борим хаоса и себе си да нищим.

Всяко вярване е вътрешен порядък,
отдавна тук и още нелогичен,
в готовност да се саморазруши до сладък
протуберанс със полъх на обичане.

 

* * *

Ела да си говорим неутрално,
електрони и протони – всичко, що е важно.
Аз ще те гледам иззад ресните на всеобщата материя,
с всяко мигане ще ти се показвам в различен баркод,
и чувствата, и мислите – легитимирани в пазарна серия,
ти ще прошнуроваш в монологичния поток.

Насън ми се явява все един Сократ,
мълчи, намушкал в кухини отвъд очите ми въпроси,
бушуват, гърмолят в талази иззад праг –
клепачите ми, слепнати от гъста влага,
с аромат на рози.

Мечтая да съм скромен позитрон,
пътувал от зората на вселената самотен,
аз гледам, не мълча и все съм анти,
показах на Платон и Ксенофонт, а
после и дори на Цицерон –
един Сократ във много варианти.

Ела да си говорим незабавно
че трябва да избухнем в светлина с апломб
анихилирани в съгласието безпощадно,
защото ти си скромен електрон.

 

Carpe diem

Контурите на мислите ни
се разминават като послания,
се смущават от други сигнали,
се размиват в пространствата,
заобикалят милиони светлинни години.
Всичките нощи накуп,
сгъстени в пулса на мрака
между две улични лампи,
които навремени припукват,
отчаяно търсят дискретност
в цифровите погледи на града.
Всичките дни на камара –
светла грамада върху гърдите ни,
затрупват с лъчите си спомени,
зазиждат килийки от чувства,
по които танцуваме на пръсти
поредния ритуал към звездите.
Всичките тела във вселената
отразяват и пречупват на посоки
радиовълната на Хораций –
бързобежна и всякак приложима,
закъснява със скоростта на светлината
като ехо, кънтящо в душата:
carpe diem, carpe diem, carpe diem…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Борислав Игнатов – Post Factum

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Daylight 1, 62×150

 

 

Нишки

Бавно, непреднамерено
губя нишките към теб.

Като паяк отшелник
загубил сърцето си
в лъжичка пясък
се лутам между съзвездията
и чакам отнякъде
да чуя гласа ти
Тънките жички
(на моите нерви)
които ме водят напред
изчезват ненамерени
Като съновидение
В есенно утро

Тъмно е
и е малко хладно

Всички абстракции
водят към липсата ти
неотъпкани плоскости
така познати
от минали животи;
проекции на реалности
които сам съм измислил
С надежда да намеря надеждата

топя се; Няма ме

всичките ми молекули
послушно стоят
по местата си
но част от мене е другаде
Лицето ми се разлива
очите ми изчезват
лъчът светлина
който вече не помня
грее някъде в паралелите.

вървя напред
а стоя на едно място
не си спомням нищо
всички пътища все водят нанякъде

Но накъде точно?

 

Претенциозно 1.0

Малки парченца
кожа остават под ноктите ми
оголвам всеки нерв на младото си тяло
подлагам го под изгарящите лъчи на слънцето
и изпепеляващите ветрове на идеята
че някой ден ще се превърна в пепел.

Татуирам си меч на ръката
и навлизам в гъстия къпинак от сенки
от който е изплетено битието ми.

Не дишам защото ми омръзна
намирам го за прехвалено и претенциозно
оставям кислорода да се просмуква през порите ми
а въглеродния диоксид да прави органите ми
на органична маса със токсични свойства

Отказвам се от правото да имам право
и с главата напред се хвърлям от мостта
с надеждата, че там долу в мрака
съществува поне
царството на Хадес.

 

Post Factum

Принтирам живота си на китайска ваза
крехката черупка на безцветно мекотело
изписана с песните на диви славеи.

Всяко едно движение пълни ума ми
с нови цветове, дъждове, дихания
палитри от павета, разбрали за себе си
че скоро ще се сраснат в едно със земята.

Сенките по улиците ме поздравяват учтиво
вероятно защото се разпознават в лицето ми

Но аз не отговарям
защото не съм сигурен
кой точно стои насреща им.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Чарлз Буковски – Мексиканските боксьори

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Без звук 6, 90х130, 2019

 

 

Немец

Да си немско момче в Лос Анджелис
през 20-те
никак не беше лесно.
Антигерманските нрави тогава цъфтяха
избуяли след I-вата Световна война.
Банди деца ме преследваха из квартала
и крещяха: Дръж! Дръж! Немчугата!
Никога не ме хванаха.
Бях като котка.
Знаех всички пътеки и алеи.
В миг прескачах 6-футови огради като светкавица
излитах в задните дворове
и покрай блоковете
и на покриви на гаражи и други скривалища.
И всъщност те не се стараеха да ме хванат.
Бояха се да не им се нахвърля
или да им издера очите.
Продължи 18 месеца
и изведнъж престана.
Бях повече или по-малко приет (всъщност никога)
за което не ми пукаше.
Тези кучи синове бяха американци,
майките и бащите им – тук родени.
Казваха се Джоунс, Съливан и Бейкър.
Бяха бледи и често дебели, със сополиви
носове и големи катарами.
Реших никога да не ставам американец.
Моят герой беше барон Манфред фон Рихтхофен
немският въздушен ас;
свалил 80 от най-добрите им пилоти
и те нямало какво да направят.
Техните родители не харесваха моите родители
(както, всъщност и аз тях) и
реших, когато порасна да живея на място
като Исландия,
никога да не отварям вратата си пред никого, да живея
от моя късмет и с красива жена и куп диви
животни:
което, повече или по-малко
се случи.

 

Живот върху половината черупка

очевидното нас ще убие,
очевидното нас ни убива.
бягахме твърде дълго,
всъщност,
късметът ни е изчерпан.

както винаги, прекрояваме
свойта надежда и чакаме.

не, не сме още забравили
да се сражаваме
но сражението
ни изтощава.

очевидното ще ни убие,
ще ни погълне
очевидното.

и го допуснахме.
и го заслужихме.

към небето ни тегли
ръката.
остарели товарни влакове отминават.
вече всички огради са счупени.
а сърцата самотни, все по-далече
далече.

очевидното ще ни убие.
само чакаме, а не сънуваме.
твърде късно е.

1991 г.

 

Не забравяй

винаги има някой или нещо
което те чака,
нещо по-силно, по-интелигентно,
по-зло, по-мило, по-трайно,
нещо по-голямо, нещо по-добро,
нещо по-лошо, нещо с
очи като тигър, челюсти на акула,
нещо по-лудо от лудо,
по-безопасно от здраве,
винаги има нещо или някой
чака те
докато си обуваш обувките
или докато спиш
докато изхвърляш боклука
домашен любимец, котката си
или си миеш зъбите
или празнуваш
винаги има някой или нещо
чака те.
имай го предвид съвсем сериозно
така че когато това ти се случи
ще бъдеш възможно най-подготвен.
междувременно, добър ден
и за теб,
ако все още си там!
мисля, че аз съм –
просто си изгорих пръстите
с тази
цигара.

 

Мексиканските боксьори

гледам боксовите мачове директно от Mексико
по ТВ, седнал на леглото
в хладна ноемврийска вечер.
имах страхотен ден на хиподрума, спечелих 7
от 9 гонки, две от тях на аутсайдери.
Не е важно, гледам боксьорите,
страхотен бой, мъжество колкото искаш, по-малко
стил,
по същото време на първи ред двама дебелака
взаимно си крещят и ръкомахат
без внимание към
боксьорите
а те се борят за съществуване
както го правят две човешки същества.
седя в леглото тук, чувствам се тъжен за
всички, за всички хора които се борят
навсякъде, опитвайки се да платят наема навреме,
опитвайки да набавят достатъчно храна, опитвайки да потънат
в дълбок нощен сън.
всичко това е много изтощително и няма спиране
до смъртта.
какъв цирк, какво шоу, какъв
фарс
от Римската империя до Френско-
Индийска война и оттам до тук!

сега едното мексиканче
повали другия в нокдаун.
тълпата реве.
младежът се изправя на 9.
кима на рефера, че е
готов да се бие.
боксьорите се хвърлят в бой.
даже дебелаците от първи ред
се вълнуват от зрелището.
червените ръкавици яростно порят въздуха,
лицата и твърдите кафяви
тела.

тогава
момчето отново е повалено.
пльосва по гръб. неподвижно.
свърши се.
проклетият бой свърши.
не се знае какво ще се случи с момчето
сега.
вторият ще е добре
не за дълго.
усмихва се в синхрон с
целия свят.

изгасвам телевизора.

след миг чувам изстрели някъде от
разстояние.

конкурсът на живота продължава.

ставам, отивам до прозореца.
чувствам се смутен, имам предвид за
хората, за нещата, за начина по който стават
тези неща.
после лягам назад в леглото, с много
чувства, вибрират през мен, не мога да ги
разбера.
и се насилвам да спра да мисля.
някои въпроси нямат отговори.

какво, по дяволите, днес имах 7 от 9 на хиподрума,
нещо повече от средата и много повече от
Нищото.

това, което трябва е да грабнеш късмета, какъвто ти дойде
и се преструвай
че знаеш повече отколкото някога
ще разбереш.

нали?

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Александър Цанков – Райска градина

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Без звук 2, 75х127, 2019

 

 

Буря

Остриета бръсначи,
изкоренени дървета,
вина, безпомощност,
но главно вина,
невъзможност да стъпиш здраво,
да се изправиш обратно на крака,
кръжат пред очите ти,
въвлечени в гниещата самота.

Смях отеква в мозъчната кухина,
ръцете се протягат към празното легло,
кулите от свещи се разтапят,
потоп от врящ восък извайва отчаяни фигури.
Викове ехтят,
а бягството е влизане обратно през вратата
на стаята, затвор,
но главно килията,
а бягството е бягство от плътта,
яростно впила ноктите си във врата ти.

 

Загубен-отвъд-намираемото

Палецът ми посочил небето,
тялото ми гърчи се в жегата,
багажа ми търкаля се безпризорно зад мен,
а времето спряло е.
А всъщност седя си на топло,
син монитор изгаря ми мозъка,
изпъвам немощно сноп от нервите си,
и чакам да бие звънеца за тръгване.

Не ме чуват,
когато крещя към небето,
изпускам концерт след концерт,
а после изпускам отвързан и себе си,
припявам куплет след куплет.
Кой залъгвам,
стоя си на работа.
Дори в ума ми никой не спира.
Не искат нито багажа, ни мен,
още един боклук се търкаля до пътя.

 

Терор

Кръв по сълзите ми,
Кръв по пръстите ми,
Кръв по мечтите ми.
Оттичат се в каналите на Париж.

Аз съм никой,
Аз съм нищо,
Но по кожата ми се стичат
Стотиците молби
Хилядите хлипове,
Стотиците хиляди викове
За един максимум.

Извадих си очите
Пред мен светът изкъпан е в мрак
Прострелях си езика,
Но следсмъртно ви питам
Кажете ми:
Утопия ли е
Пред всеки гладен
да има коматче хляб?

 

Хоризонти

Паяжината на времето
преде се по пръстите ти
Обгръща те като пашкул
Оставен за след края на дните.
Бял конец,
а след него черен синджир
зашиват те за кошмарите –
Отхапана се оказва ръката,
Подпирала аквариума на раменете ти –
средище на пирани, акули и плисъци.
Разливаш се,
По улицата хора те бутат,
Разплискват те,
Приятели, кучета, лудости,
За една точка във времепространството
Там си,
А в следващата само ти се е искало.
Хоризонт от възможности.

 

Незначителна история

Загубих се през Септември,
някой Септември,
не е нужно да е миналия.
Загубих чувството си за посока,
някое чувство –
изток, запад, север, юг.
Намерили са ме през Септември,
На хартията ми пише така,
в нечия утроба,
не е нужно да е майчината,
поел първия си дъх,
някоя година.
Супернова след супернова,
в главата ми са даденост,
незначителна прашинка съм за тях,
но аз поне имам учредителен акт,
акта си за раждане.

 

Райска градина

Разходка
на чист въздух,
влачим краката си
през овощните градини
а около нас – градушка от изгнили ябълки.

Ш-ш-ш! Не говори!
Какво променят думите?
Ш=ш=ш! Ще събудиш червеите!
Остави ги да спят дълбоко,
те са на работа нощна смяна!
Оставили сме им честта да приберат
останките от пикника.

Изпъни лицето си в усмивка,
дори и зъбите да ти стържат в безсилие!
Забрави ли?
Живееш в златна ера!
Пред вратата ти апокалипсис,
а в джоба ти билет за първи ред.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Спомен за родината

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants 9, 110х165

 

 

Декларация за намерение

Знам че искате кръв
Разкъсване на парчета
Дори любов
Но аз не съм орфей
Дори не черен

 

Тъмният коридор

Три врати върхове на почти
Равнобедрен триъгълник две мдф масивни
Една с непрозрачно стъкло облепено с черен картон
Като при съюзническите бомбардировки когато и трите са затворени
Коридорът е тъмен и денем но истинското пробуждане от съня
На разума и любовта е нощем когато академията открива
В литературата смъртния си враг както всеки живот
Открива своя в смъртта картите са на масата
От шахматни плочки коз се крие във всеки ръкав
На старица момиче дете морала е жокер
Всяка жертва дебне палача си но го иска жив
Всяко почукване е на съдбата
Пред вратата на безсънието

 

Продължаваме

Като немски войник при сталинград
Като чистачка завършила българска филология
Като дементен старец в падащия мрак
Като емигрант в хладилен камион
Като дъно на пресъхнал язовир
Като тусен лувертюр във френски затвор
Като беглец по изтъняващия лед
Като непотърсени трупове направени на препарати
Като дете замръзнало в колесника на самолет
Продължаваме

 

Изборът е твой

Сградата е празна но има парно
Нечовешка топлина примесена с мирис
На мухъл злато на икони маркетинг на мизерията
Тъмни коридори осветявани от дисплеи на телефони или
Огромен храм ново строителство натъпкан с крепостни селяни
В руска зима за изсъхване на мазилката без одимяване
На белотата очакваща фреските
Изборът е твой

 

Български поток

Белите води
Стават зелени
Зелените кървави.

 

Последни приготовления за напускане на детството

Сякаш за последен и за първи път
През обезопасената врата на детската градина наблюдавам
Без начало и без край отчайващо грациозното мотаене
Първо слагаш ръкавиците с един пръст който
Дълго не нацелваш после с тях се мъчиш да си вържеш
Шала да натаманиш ципа на якето преди
Да облечеш жилетката зарязваш ципа сваляш якето
Но не и ръкавиците навличаш с труд жилетката през съпротивляващите се
Ръкави и се заемаш с нейния по-труден цип после
Слагаш шапката оставяш двата ципа както са заяли тръгваш
Да излизаш по топлинки връщаш се обратно
За ботушите утре ще напуснеш без да те е грижа
За всичките приготовления

 

Езиците на Илиада

Испанският на битката
Руският на скръбта
Португалският на океана
Немският на любовта
Българският на отчаянието

 

Спомен за родината

Представи си свят само суша
Осеяна през зимата с трупове на майски бръмбари
Метена от жежки прашни виелици
Над нея се носи грак на гларуси
Кръжащи над невидимо огромно сметище

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Градско напрегнато хайку

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Daylight 2, 95×135

 

 

гипсовата елегантност
презира
градската нищета

– – –

синьо-сиви ветрове
помитат
уличните стъпки

– – –

останките от деня
намират
неочаквано убежище

– – –

изтръгнати значения
извън
времеви отрязък-статика

– – –

звукова преграда
разминаване
близо и далече

– – –

баналното оставя
следи
на границата на невъзможното

– – –

фасадата на формата
остава
извън значенията

– – –

яростта на деня
прекосява
структурата на нощта

– – –

градско напрегнато хайку

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Емил Андреев – Сърнето

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Lapse of memory, 35×110

 

Разказ по действителна случка

 

Видях го отдалече. Първо помислих, че е голям камък, но като го доближих, разпознах, че е животно. Бе сърне, легнало до горския път на трийсетина метра от къщата. Изглежда спеше. Забавих ход, извадих телефона си и включих камерата. Щях да го издебна възможно от най-близо, да го снимам, преди то да е побягнало, и да го изпратя в България на близките ми, за да видят, че съвсем не бях сам в Алпите.

Щракнах няколко пъти и продължих – бавно и тихо, затаил дъх като същински ловец, какъвто не бях.

Стигнах вече на два метра от животинчето, пак снимах, но то не помръдна. Гледах го през екрана на мобилния как си лежи блажено, огряно от обедното априлско слънце. Каква находка! Зарадвах се. Включих видеото и след няколко крачки се озовах до сърнето. Чак сега забелязах, че то нямаше глава. Вероятно я бе скрило под тялото си. Изумих се, но не се изплаших. Сърцето ми обаче се разтуптя. Прибрах телефона и се вгледах в сърнето. То не помръдваше. Побутнах го леко с крак – никаква реакция. Повторих, вече по-силно – сърнето остана да лежи неподвижно на лявата си страна. Нямаше никакво съмнение, че бе мъртво.

Клекнах до трупа и го заразглеждах, още по-развълнуван и озадачен. Да, главата наистина я нямаше, вратът – също. Вместо тях се виждаше малка черна дупка и нямаше никаква кръв. Който я бе отрязал, го бе сторил с вещина и най-вероятно след смъртта на животното. Явно бе опитен ловец или лесничей. Но защо не бе взел тялото?

Не пожелах да докосне сърнето. Беше ми гадно, дори някак гнусно и веднага си помислих, дали това не бе нелеп и лош знак. По видимата страна на козината нямаше никакви следи от наранявания, от сачми или куршум. Освен това вчера тук нямаше никого, а и щях да го види или поне да чуя изстрела. През цялото време си бях в къщата, четох Мопасан на терасата, която се намираше на не повече от петдесет крачки и гледаше точно към лобното място. После стоях до късно през нощта и не чух никакъв шум; дори и с лък да го бяха простреляли и то във врата, пак, мисля си, щях да усетя свистенето. А дали? Не, изключено бе някой да го е убил особено в размножителния сезон и то в страна като Австрия, където грижите за животните бяха не по-малки от тези за хората. И все пак, как ли бе загинало, горкото? Може пък да е умряло от естествена смърт, от някакъв сърнешки инфаркт или инсулт, или просто от страх, или от хищник? Глупости! Хищникът, вълк или рис, да речем, щеше да остави следи и нямаше така фино да отреже главата. Човешко дело бе това, само човек е толкова прецизен, само той слага глави на убитите от него животни по стените. Нарича ги трофеи и дори се гордее с тях. Спрях да разсъждавам – никога нямаше да разбера как е приключило земния си път това малко и невинно създание. Повдигаше ми се, но не можех да откъсне очи от зеещата дупка. Колко грозно и необяснимо! Така ли би изглеждал обезглавен човек? Не бях виждал на живо обезглавен човек освен по филмите, но едва ли неговият труп щеше да е по-малко зловещ. Изправих се и тръгнах към къщата.

Там бързо си налях чаша вино и излязох на терасата, за да пуша и да се чудя, що за злодеяние бе това, истина ли бе или от безсънните нощи, от самотата и преумората вече имах видения. Погледнах към лобното място. Част от трупа на сърнето, задницата, се виждаше зад избуяващата трева. Нямаше лъжа, нямаше измама! Сетих се, че бях снимал сърнето. Проверих и в телефона за всеки случай – не сънувах: горкото трупче си лежеше бездиханно, огряно от обедното априлско слънце. Вторачих се отново в него и започнах да мисля какво да предприема.

Намирах се в югоизточната част на австрийските Алпи, само-захвърлен и отдалечен на десетина километра от Шванберг – последното що-годе голямо селище с църква и аптека. Най-близките ми съседи бяха на около хиляда крачки от голямата къщата, която обитавах сам-самичък; бях измерил разстоянието още в началото, при проучването на района, а после започнах всеки ден по обед да се разхождам през гората до там. Вечер виждах единствено светлините от прозорците им, които прозираха сред високите иглолистни дървета. Денем по ливадата над тях пасяха кравите им – вимести и неподвижни, щръкнали като замръзнали скулптори, сякаш за да подсилят клишето на алпийския пейзаж. Бях дошъл да започна нова книга, но вместо да пиша, предпочитах да препрочитам любими автори, които си бях качил в електронния четец; няма по-изтънчено оправдание от четенето, когато трябва да пишеш. Минали бяха вече девет дни, а аз не бях написал и девет страници. Приспособявах се към чуждата земя, към гордите ѝ планини, чиито побелели, каменисти върхове и хребети в далечината подсилваха усещането ми за незначителност.

И докато се чудех как да постъпя с трупа на сърнето, тъмни облаци подло скриха слънцето. След малко същите тия страховити върхари изчезнаха в непрогледна мъгла, която минути по-късно забули всичко наоколо ведно с мъртвото сърне. Накрая, за да ме унижи и прогони, мъглата нахлу и на терасата и започна да се впива в тялото ми. Природо, майко, възкликнах, не ми ли стига обезглавеното животинче! Милата тя, чу ме и изведнъж рукна пороен дъжд. Скрих се на часа вътре, без да ѝ се сърдя, по-скоро облекчен, че при създалите се обстоятелства не ще мога да предприема нищо с разлагащото се в тревата тяло.

В стаята бе топло и уютно. Вещите ръце на хазяите ми, Денис и Густав, бяха оставили своя отпечатък във всеки един предмет и мебел, подредени с любов и вкус в просторното помещение от четиридесет квадратни метра. В него и на обширната тераса пребивавах и ден, и нощ; слизах на долния етаж, само за да се храня. Голямата чугунена печка бумтеше, огънят зад стъклото ѝ обладаваше няколкото цепеници, които предвидливо сложих, преди да изляза на терасата. Седнах на отсрещния диван и се загледах в пламъците.

Бедното сърне не ми излизаше от ума. Не мислех вече кой и как го е убил, а защо? За жалост, не успях да го възпра и този въпрос излезе от частния случай, за да лумне заедно с огъня в изгарящото и вечно питане: защо хората изобщо убиват? Свикнал съм с най-лесния отговор: защото такава е хищническата, животинска им природа да се бият до смърт за храна и територия. Пренесени в обществените отношения, мислех си, тези инстинкти ги тласкат към борба за земя, богатства и власт, за които те проливат кръв, без оглед на средствата. Така е в безмилостната природа, така е и с човеците – жалки и жестоки създания, измислили богове, закони и пари, за да прикриват лакомията на нагоните си и да оправдават тлеещия в тресавището на душите им атавистичен канибализъм. Тяхната история е зловеща хроника на войни и позорни убийства, а аз съм седнал да се стъписвам и жаля за смъртта на едно сърне! Никой днес не си задава подобни въпроси. Може би беше заради нарастващата самота, или заради Алпите… Знаех, че бе наивно и глупаво, но за миг, все пак, си представих, че това може да е последното сърне на света и ми стана тъжно, чак безпомощно; не можеш да вървиш срещу природата, колкото и да я облагородяваш. Свирепата душа на убиеца е постоянна величина, която не се съобразява с божии заповеди.

Дали от топлината, дали от безсилието, но май леко съм се унесъл или по-скоро съм се събудил в унеса на своя сън, защото в един миг осъзнах, с очите си видях, че вече не бях сам. В разпокъсаните си разсъждения бях стигнал до видовете убийства и възможните оправдания за тях – при самозащита, при убиване на убийци и насилници, с което спасяваш невинни жертви, при чиста и нелепа случайност, при опазване на реда, при вероломни и непредизвикани нападения на отечеството (войната е с двояк характер – оня, който се брани и убива е оправдан от историята за разлика от агресора) и прочие случаи на непредумишленост. Не, казвах си, колкото и да е оправдан от закона, неволният убиец ще носи белега на Каин, дори и да е морално оневинен, особено ако е премахнал убиец на дете. Но може ли, не спирах аз, да се оправдае този изверг, обезглавил едно невинно животинче, за чийто труп сега плачат алпийските небеса?

„В случая не може!“, чух напевен, леко носов и благ глас, който потвърди съждението си с едно провлечено и замислено „Дааа“, сякаш сам себе си убеждаваше в своята правота. „И може!“, додаде друг, някак глух, но безцеремонен глас, идващ по-скоро като изнемога или отегчение от говоренето. „Кои сте вие?“, попитах аз и чак после ги разгледах. Благогласният, седнал до вратата на терасата, каза, че е роден в българско село, кръстено на детето-цар Калиман I Асен, което село днес лежало на дъното на голям язовир. Духовете на някогашните му жители излизали нощем и пеели като водни бикове около кубето на селската църква, оцеляла единствено и напук на водата, за да стърчи над повърхността ѝ със своя умърлушен кръст отгоре. Когато нивото спаднело, църквата се показвала в целия си вид, изпита от водата, и макар вече да не била достолепна, духовете се събирали в нея, за да си разговарят. Този мъж се казваше Йордан и имаше спечено като керемида лице, с голям нос и топли очи, които всеки миг щяха да се разплачат по нещо негово си и неосъществено или по скоро по неосъществената човешка орисия, която той мъдро бе наблюдавал през целия си живот.

„Аз съм Томас“, додаде другия, без да ме погледне. Приглади сресаната си назад коса зад огромния си оголен лоб, като не сваляше шарените си проницателни очи от засилващия се огън. Стори ми се, че хич не му се нрави да е с нас, дори изпитваше леко презрително отношение към случващото се. Бил австриец, с година и половина по-малък от Йордан; и той като него бил юноша през Втората световна, а сега заедно служели в небесната казарма. Господ, когото той скришом ненавиждал, ги събрал в ротата на словесните бесогонци, на „химеричните човеци от бездната“, така се изрази, дето цял живот проправяли път през студ и лед към отчаянието. Тук старият войник Йордан се подсмихна и вметна по нашенски: „Араламбене му е майката, Томас!“, на което строгият австрийски бесогонец почти изсъска: „Не ме въвличай в разговор! Знаеш, че мразя разговорите, особено, когато са безсмислени, а те винаги са такива!“ Послушал го бил да ми се явят, защото съм бил объркан и самотен в съдбовните му Алпи (иначе бил роден извънбрачно в Хеерлен, Холандия), където всеки камък, всеки мирис дори, бил прикован за някакво престъпление или гнусна случка като тази със сърнето. А самотата, подчерта той, била най-сладката горчилка, която сме засмукали още в утробата преди първата капка майчина кърма. Дори името му, Томас, прочетено отзад напред, означавало на български „самот“-а, макар той (както Йордан отлично вече знаел) да не признавал преводите.

„Дааа!“, съгласи се благовато Калиманеца. „Всеки носи самотата си навсякъде, както щъркелът носи насраното си дупе, където и да отлети.“ Веднъж, когато бил на Витоша, той съгледал една самота, която се катерела към Черни връх. Отивала на среща с други самоти, които се събирали на високото, за да пипнат с пръст небето. Така щели да се превърнат в щъркели и да поемат към топлите страни. „Не зная какво беше дупето на тая самота, но душата ѝ беше чиста и непорочна; и най-важното – не хленчеше!“

Малко е да се каже, че бях стъписан. Станах, за да прогоня виденията и отидох до прозореца. Мъглата се бе вдигнала, но дъждът плющеше поройно, съзнаващ сякаш надмощието си над живите твари, които сега се таяха в убежищата си, подплашени от смътния спомен за потопа. Трупът на сърнето едва се виждаше зад проливните струи. Дали водата нямаше да го отнесе надолу, към другата поляна, а после още по-надолу, към дерето… „Няма!“, подсказа ми Йордан. „Тялото е полегнало на равно, а и е достатъчно тежко, за да преодолее земното притегляне поради някакъв си дъжд.“ Земята тук била свикнала да поема много влага, добави Томас. Само преди месец снегът бил осем метра. Тя била научена да търпи двояката същина и на природата, от която била само нейна повърхностна част, и на непристойното двуличие на човеците, които я използвали по всевъзможни начини, за да оцеляват. Йордан отлично знаел как те майсторски се прикриват зад привиден ред и хармония, за да сеят иначе смърт и разврат в рохката ѝ пръст. Така от нея избуявали нови чудовища, още по-ненаситни за плът и кръв. „Ами, любовта? Къде оставяш любовта!“, не се сдържах. Тук Томас сви рамене, после по лицето му се изписа погнуса от глупашкия ми въпрос, а Йордан се подсмихна снизходително над наивността ми да разчитам на измамната илюзия на сетивата, на която придаваме такова значение. Трупът на сърнето не помръдваше, но тях двамата това не ги вълнуваше, както не ги вълнуваше и сподавения ми поплак по любовта. Те бяха нахлули неканени в самотното ми бълнуване и като същински привидения изпитваха към мен по-скоро безразличие отколкото съчувствие. Подтикваха ме към изповед, за да ми се надсмиват после от висотата на безсмъртната бездна, която обитаваха.

А аз бях жив и, признавам, бях влюбен, затова съвсем умишлено бях избрал уединението в австрийските Алпи, за да се отърва от една невъзможна връзка, от болезненото и неравностойно пилеене на чувства по жена, чиято себичност и богаташка разглезеност ме травмираха вече повече от година. Трябваше най-сетне да сложа край, колкото и да ми бе трудно. Разчитах на самотата и на наркотичното лечение със слово, което, надявах се, щеше да ме пречисти от подобна, обречена, любов. Терапията ми започна успешно, възвишеността на планината ме изпълваше с възхищение и небесна радост, мисълта ми вече преборваше измамите на битието, оттласкваше се към красивото пред и отвъд сетивата ми. Докато днес не срещнах обезглавеното сърне! Явно съдбата нямаше да ме остави на мира и щеше да ме тегли към грозното, към дяволското, каквото бе убийството на едно невинно животинче. А тъкмо бях намерил верния път! Сега пък се появиха и тия…

Започна да се здрачава, след малко съвсем щеше да се стъмни, дъждът продължаваше да вали, а те дремеха още в моя унес. Нищо не казваха, само подсилваха терзанията ми с величавото си, но и някак нахално, присъствие, което ме натоварваше още повече. Идваше ми да им кресна, че са безплътни и че нищо не разбират от любов. Вместо тях да бяха ми се явили двамата Анри (Стендал и Мопасан) – те имаха богат опит в любенето и обожествяваха жените, вероятно щяха да ме посъветват как да постъпя, но не би! Провидението ми прати Йордан и Томас, които и приживе си бяха не по-малко безплътни, чисти и непорочни. За тях жената си остана благочестива метафора.

„Не бъркай любовта със секса!“, сепна ме изведнъж Томас, сякаш бе прочел мислите ми. Според него аз съм бил най-обикновен женогонец, който възприемал телесната наслада за любов. Тя била утвърдена и съществувала по-скоро чрез словото, въздигнало биохимичния процес на жлезите до измамни митологични и естетични висоти. И тя винаги се сгромолясвала, така както и ние накрая свършваме в гроба. Убиецът на сърнето, наред с удоволствието от причиняването на смъртта, ще преживява пак и пак този акт при вида на трофейната главица, окачена на стената му. Утре той щял да търси нов дивеч за ново удоволствие. Аз би трябвало да се отърва от подобно разстройство и да се стремя към кристалното съвършенство, плод на вездесъщото въображение – този необясним хаос на душата. Жаждата за още и още плът убивала фантазията. Всички водели само полов живот, а той не бил живот. „Превърни болката от невъзможната любов в изящен сън, който да те спохожда до края на дните ти. Съхрани я като велик спомен – най-истинското удоволствие, което единствено ни оттласква от смъртта.“

„Не стряскай земляка, Томас!“, намеси се Йордан. „Не му отнемай правото да си вярва в любовта, пък била тя и невъзможна.“ Не бивало да бъде толкова прям и така да я разкоствал. Любовта не била приумица, а дар от съдбата, един вид жребий подобно на насечените (щом ще разкостваме!) купчинки месо от диво прасе или сръндак, които се падали на ловците след излет и според нарочните номера, които те слагали в шапка и всеки сам си теглел накрая. „Може твоя дял да не ти хареса, но такъв ти се е паднал и човек не бива да страда, защото дори и по-хубав да му е отредила съдбата, то той пак може да остане недоволен, защото човек вечно е недоволен от своя жребий. Иначе ще изглежда самодоволен, а това чак е неприлично.“

„Хората не са отговор и не биха могли да бъдат – нито мъртвите, нито живите“, отсече глухо Томас.

„Даааа, вероятно си прав и няма причина да не си. Ние с теб, мисля си, по-скоро сме питанки, даже и в това нелепо, привидно измерение, в което сме се явили сега пред моя съотечественик, за да разнообразим самотата му и да го утешим, може би, с някоя друга питанка за изостряне на фантазията, както правилно се изрази.“ После добави колко възхитително било да се радваш на любим човек и на добрите му постъпки и как той също се радва на теб и твоите добри постъпки, все едно сте някакво радостно цяло, което си подсвирква безгрижно през живота напук на смръщената бабичка, която един ден ще ви хване за ухото и ще ви доведе при нас. „А половият живот, струва ми се, си е живот, щом хората го водят.“ На едни било отредено да го водят повече, на други – по-малко; отново жребий. Томас се намуси, а аз не се стърпях: (Като не можех да ги прогоня от бълнуванията си, реших и аз да се превърна в една питанка, щом не биваше да съм отговор.)

„А жребий ли е да убиваш?“

Настана тишина. Навън вече бе тъмно, трупът на сърнето не се виждаше, а това донякъде ме успокояваше, сякаш престъплението не се бе случило. Дъждът не спираше. Притиснат от него в своето будно съновидение, аз чаках да чуя мненията на двете ми неволни привидения, дали съдбата отрежда кой да бъде убиец и кой – не.

Пръв проговори Йордан. Убийството било смъртен грях, заложено у човека от Адамово време. Първият убиец Каин погубил брат си, защото Господ погледнал Авел по-благосклонно; сиреч от ревност. То не било избор или решение някакво на съдбата или провидението, а заложба, белег на нашата нещастна природа. „Може и да е генетична грешка, аз не знам, но ние ще носим този белег, докато свят светува.“ Убиецът дремел у всеки от нас, въпрос било на отделните обстоятелства кога и у кого той щял да се събуди. У едни той изобщо не спял, у други се събуждал бавно, а у трети – никога не отварял очи. „Вероятно Авел би убил Каин, ако Бог бе сторил обратното, отдавайки по-голямата си обич на Каин.“ В случая със сърнето ставало въпрос за патология. Самият Йордан бил ловец, но не можел да приеме подобна постъпка с такава една невинна твар. После разказа история за един свой по-стар приятел, също писател, който от радост спал с новата си пушка (шедьовър на оръжейното изкуство), закупена в Париж, сякаш бил малко дете, което се радвало на играчката си. „Мисля си, че тоя мой приятел нищо повече не отстреля след това с тая пушка.“

„Ловът е узаконено убийство на невинността!“, намеси се Томас. Въпросът ми обаче бил наивен, да не кажел глупав. Да се пита човек защо хората убиват, било все едно да се питаме защо слънцето свети. „То е звезда, а човек е говорещ звяр.“ „И пишещ!“, добави Йордан. „Все едно!“ За човешката глупост нямало лек, убиването е най-зловещата ѝ част, без която тя не би съществувала. Хората са невежи, хранят се със смърт, затова и получават смърт. Подобните на него и Йордан не са станали убийци, защото са избрали да бъдат „фокусници на съвършенството, които дишат с мозъците си, а не със стомасите си“ (точно така се изрази). И те като музикантите, които изпитвали наслада от нотите, предпочели да изпитват наслада от думите, пристрастили са се към тях, писали са, за да дишат и за да се спасят от задължението да проливат кръв – косвено, че и пряко. „Повече нищо няма да ти кажа, защото се изморих от безсмисления ти сън!“

„Същински верблюд е , нали?“, посочи го Йордан. Томас не го видя. Бе легнал по корем на дивана и бе скрил лицето си. Ако можех да го видя, сигурно щях да забележа, че е тъжно и отегчено. Йордан продължи: „Един такъв човекомразещ, но добър верблюд, който рядко се среща по нашия Северозапад, макар той да е пълен с чешити.“ Казвал му той, че всичко било пръст и плява, и кърпеж, но Томас не искал и да чуе.

В този момент небето се освети от мълния, мигове след това се разнесе грохот, а дъждът рукна още по-силно и забуча като водопад. Беше страшно да го слушаш как кърти земята и я подритва като дете топка с мокрите си крака. Горкото трупче, помислих си, макар на него да му бе все едно дали щеше да остане на лобното си място или пороят щеше да го отнесе някъде из алпийските дерета. Стаята се изпълни със страх и зловещина, а аз се сгуших в леглото, потръпващ от ужас, дали поредната светкавица няма да порази къщата; слава на Господ – предвидливите австрийци бяха сложили гръмоотвод. Двете привидения станаха още по-безплътни, дори някак мрачни и грозни като небесата, от които бяха слезли. Не бяха уплашени, а вяли и безразлични пред природната стихия; Томас дори не трепна, а Йордан гледаше празно в пламтящата печка.

Дали подплашена от тътена, дали подмамена от моето бълнуване, но в стаята прелетя птица. Бе катранено черна, ала не бе гарван. Стрелна се за частица от секундата под тавана, а после се спусна в коридора на стълбището, откъдето бе дошла. „Какво беше това?“, чух се да питам на глас, на което Йордан отвърна: „Прилеп! Chiropetra. Не е птица, а бозайник и ражда малките си, не снася яйца.“ Не бивало да се плаша излишно, тъй това било добра поличба. Прилеп в къщата предпазвал от нещастие и беди, а неговата мощна магия носела късмет в любовта. „Която мома си пожелаеш, ще прилепне за теб като прилеп. Дааа!“ Нали съм страдал от невъзможна любов; да съм си го пожелаел и тя щяла да стане възможна. После Йордан се обърна към Томас, който още лежеше по очи на дивана, побутна го леко и рече: „Хайде, време е да тръгваме!“

Томас не се възпротиви, а веднага се изправи на крака като млад войник, какъвто бе за своя небесен съказарменик. Двамата тръгнаха по стълбите към долния етаж и аз ги последвах, без да мисля, увлечен от безплътието им. В просторното антре Йордан ме спря с ръка и каза: „Ти си до тук!“ Подчиних се. За моя изненада прилепът лежеше на пода с разперени криле, щръкнали уши и тлъсто черно тяло. Стоях вцепенен и не знаех що да сторя. Бях далеч по-безпомощен, отколкото днес пред трупа на мъртвото сърне. И тогава се случи нещо изумително – прилепът започна да расте и расна, расна, докато не стигна размера на мотоциклет; можах вече да видя всяка негова подробност: от едрите му, изпъкнали и саркастични очи – до фината кожа по краката му, с които се закачваше да виси, където свърне.

Йордан пръв го възседна като по-старши, Томас се настани зад него и го обхвана около кръста, сякаш бе дама-спътница на своя рокер. „Какво чакаш! Отвори вратата!“, чух го да ми подвиква и аз, забравил и ума и дума, го сторих. Прилепът мина през отвора и понесе двамата бесогонци към тяхното обиталище. Стори ми се, че за миг ги зърнах в непрогледния дъжд как ми махат с ръце за довиждане. Върнах се обратно в своя сън по-изтощен от всякога. Преди да заспя съвсем дълбоко, видях осиротялата глава на сърнето да виси като икона на стената пред мен. От очите му се стичаха сълзи. Заплаках и аз.

Събудих се рано сутринта и веднага се запътих към трупа на сърнето. Дъждът бе спрял, земята си отдъхваше от пороя и бълваше своите хладни изпарения на възбог. Стигнах мястото и що да видя – мъртвото тяло го нямаше. Тук-там се виждаха късчета козина, което доказваше, че всичко все пак бе истина. Разходих се наоколо, но не го открих. Кой знае в кое дере го бе отнесла стихията! И тогава чух някой да ме вика по име. Господи, казах си, няма ли отърваване от тоя кошмар! Беше хазяинът Густав. Отдъхнах си. Бе дошъл да си вземе електрическото колело, за да не ходи пеш по улиците на Виена. Попита ме какво търся, а аз му разказах случката със сърнето; спестих му призраците на Йордан и Томас. Густав се позасмя и каза, че недалеч, в гората, живеел някакъв странен човек на име Херман. Бил затворен, почти психопат, с никой не общувал, та може и той да бе извършил пъкленото дело, макар на Густав да не му се вярваше. „За всеки случай не ходи в тоя район!“, предупреди ме. Чувал бил Густав, че Херман бил суровоядец, та едва ли ще да му е притрябвало месото на едно сърне. Отвърнах, че светът е пълен с какви ли не, той се съгласи, после отидохме да пием бира в недалечния ресторант на негов приятел; аз пих превъзходен сок от алпийски бъз.

Още същия ден заминах за Загреб; градът се слави с красиво гробище, музей на разтрогнатите връзки и глаголически надпис в католическа катедрала.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Марио Коев – Стихотворение което започва със

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Phenomenon, 90×180

 

 

СТИХОТВОРЕНИЕ
което започва със –
Бабо Мецо ела и изяж ме –
рядко се среща
би било добро
но няма такова стихотворение

няма и да има
такова стихотворение

 

Наскоро препрочитах книгата на Марио Коев Quasi и докато я четях, се натъкнах на стихотворение, в което се твърдеше нямало и нямало и да има стихотворение започващо с „Бабо Мецо ела и изяж ме“.
Хрумна да предложа на неколцина поети да напишат стихотворение започващо така.
Марио Коев бе изразил съгласие за организирането на нещо подобно.
Предлагаме на вниманието ви готовите текстове.

Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X