Камен Старчев, Без звук, сн. Ваня Вълкова

 

 

Не събличай думите от себе си.
Знам, че са толкова тежки,
че понякога те пречупват
и в тази тъмнина от хора, и от планети,
събирай думите, които са като светулки
и показват пътя.
Събирай всички думи, около които пчелите кръжат
и събират меда на познанието.
И слънцето да угасне в последната си обиколка,
ако си събирач на думи и на хвърчила
ще прелетиш над тъмата
отвъд да посадиш
Новите думи –
жълти, оранжеви и зелени.
И отново ще бъде Светлина
с порасналите нависоко думи.

 

живея в дом без огледала
без закачалки и столове
и не знам коя съм
докато не чуя твоите стъпки
как изяждат всичките стъпала
и как ти изсипваш още въздух
наситено син в празната стая
имам само едно палто
което събличам щом чуя
как идваш
и обличам с него луната
която от дългото чакане
вече е станала стара луна
и моето палто толкова много й отива
когато идваш при мен винаги е така
винаги е така
а после луната вече е растяща
аз отново намятам палтото
къщата е изплюла стъпалата
а аз хуквам да търся огледала

когато си тръгнеш нищо не е същото
нищо не е същото

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.