Александър Вълчев, Изложба „How to Deal“

 

 

Не ви ли се е случвало да видите по пътя си някоя стара междуселска или крайградска спирка, на която отдавна никой никого и нищо не е чакал? И не ви ли се е случвало да поискате да застанете на нея и да чакате? Да поседите един час, независимо дали е зима, лято, пролет, есен. Да постоите, да пристъпвате от крак на крак и да се взирате с надежда в едната посока, откъдето чакате да дойде вашият автобус? Три часа. Четири часа. Времето е ценно. Скъпоценно. Трябва да се разхищава внимателно.

            Автобус, разбира се, няма да дойде, но и това не е целта. В никакъв случай.

            Много обичам да поседя, да постоя, да почакам, да поразмишлявам и после да си тръгна успокоен, че и на тази тъжна спирка съм чакал някога в краткия си живот. Защото е тъжно да има такива спирки, на които вече никой не чака. Стърчат си празни в средата на нищото, кухи, глухи и пусти на вятъра и дъжда, дъските им изгниват, ламарините им ръждясват, проскърцват и никой вече не лепи некролози по тях. Нито скръбна вест. Нито тъжен помен.

            Опитайте, застанете на някоя такава спирка за малко, няма да се разочаровате. Това поне е лесно, не е като да съжалявате после за нещо по-голямо, че не сте научили грузински език, не сте изиграли Хамлет никога и не сте имали свой кон, който да яздите всяка седмица по горите. И да го потупвате по шията приятелски. А той да изпръхтява в отговор и да ви гледа с големи очи.

 

А аз преди месец минавах с колата за кой ли път покрай Мъглиж. И си викам на тъпата глава никога не съм ходил в този град, не съм виждал хората и улиците му, не съм се разхождал в центъра му, нито през циганската махала съм крачел, винаги само транзит съм пътувал покрай него. И що не взема сега да дам десен мигач, да завия и да отида право там насред махалата, където циганите слушат музика и пият бира. Ще спра наблизо край тях и ще ги попитам за Манчо, че не съм го виждал отдавна ще им кажа. Кой е Манчо нямам никаква идея. Но все е някой, нали.

            Карам едно старо японско комби, което не направи впечатление на никого. Натиснах спирачки край първата маса пред магазина, който им служеше и като кръчма. Тримата цигани спряха да си говорят и ме погледнаха с леко любопитство, съвсем леко. Иначе им бях безразличен.

           

            – Добър ден. Манчо търся.

            – Кой Манчо, бате?   

            – Оня, дето бачкаше в София. Оттам се познаваме. Отдавна не сме се виждали с него.

            – Глей ся, има тука един Манчо, ама той в Костинброд беше. Не в София

            – Същият е.

            – Карай направо още две пресечки. После наляво и ще видиш от лявата страна една жълта къща на един етаж. Там живее, не знам сега дали си е в тях.

            – В тях трябва да си е – рече вторият циганин.

            – Благодаря. – Натиснах копчето на автоматичния прозорец и включих на първа скорост. Циганите спряха да ме зяпат и си продължиха обсъждането на нещо циганско.

           

            Стигнах до жълтата къща, слязох от колата и натиснах външния звънец на портичката. Никой. Натиснах втори път по-дълго. Отвътре се чу раздвижване и на стълбите се показа рошав дебел циганин на около петдесет. Но те циганите могат да изглеждат на колкото си поискат, нищо чудно Манчо да беше на трийсет и пет или на шейсет. Точно такъв си го бях представял и се зарадвах на предвидимостта на този свят.

           

            – Манчо, ти ли си?

            – Аз съм бе. Какво искаш? – стоеше си все така горе на стълбището и не слизаше, деляха ни пет метра.

            – Ела да се видим бе, човек. Отдавна не сме се виждали. Не ме ли помниш?

            – Не бе. Кой си ти?

            – Иван бе. Иван. Заедно работихме с тебе в София преди години. Сещаш ли се?

            – Кой Иван бе… Не те познавам. На строежа край Костинброд ли? Много народ имаше там, не ги помня всички.

            – Да бе, на строежа. И Пешо беше с нас. Пешо от Дулово, него трябва да го помниш. Ей, голям образ беше. Хубави години бяха.

            – Пешо беше от Силистра, ако говорим за същия.

            – Да бе, Силистра. И аз съм забравил. Мина време.         

            – Е? Какво искаш? – Манчо не омекна, напротив. Само слезе две крачки надолу и ме загледа втренчено.

            – Манчо, ти тогава ми поиска веднъж триста лева назаем. Дадох ти. Каза, че много ти трябват. Ама после тръгнахме на различни страни и така и не ми ги върна.

            – Ах, гадино ти, това ли било! Сега ще ти върна аз на тебе не триста. Хиляда и триста! Чакай да вляза да ги взема. Сега се връщам.

           

            Манчо се завъртя бързо и щеше да си влезе вкъщи, а след това да излезе с ловна пушка или нож в черните си космати ръце. Обаче му извиках с отчаяние в гласа:

 

            – Недей бе, Манчо, не се сърди! Ако нямаш, нямаш, тръгвам си. Обаче тогава ми ги поиска, щото някой в семейството ти се беше разболял и ти трябваха спешно, а шефовете ни бавеха заплатите. Манчо!

 

            Манчо се спря. Завъртя се бавно към мен. И ме загледа изпитателно. Сигурно вече искаше да ме убие. Но не съжалих и за миг, че бях дошъл дотук. Какво като умреш в Мъглиж? Нали все някъде трябва да умреш.

 

            – Иване, нали Иван беше, аз пари назаем никога не взимам.

            – Що да те лъжа бе, Манчо? Сега аз съм на зор, нямам за бензин да се прибера до Вълчедръм. Ама като нямаш – нямаш. Какво да се прави.

            – Чакай. Триста лева нямам. Ама читав човек ми се виждаш. Не те помня. Ама знам ли вече, остарях. Ето ти тук двайсет лева да имаш за пътя, да се прибереш. Айде, жив и здрав!

Манчо ми подаде банкнотата и потъна обратно в жълтата си къща. Аз палнах нисана и потеглих. Излязох от Мъглиж успокоен. Вече и тук бях идвал. И с Манчо си бях говорил. Че и двайсет кинта ми даде отгоре на всичко. Не съм на загуба, искам да кажа. Нито един ден не съм бил на загуба.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.