Валентина Янчева, Железните цветя

 

Това е една открадната идея. Както навремето беше и идеята за Критическия квартет. Или казано по-позитивно: прилагане на челния чужд опит. Много отдавна, ровейки из рафтовете на Книжарницата на писателите се натъкнах на антологията Vissanéző [дословно: да погледнеш назад, гледащ назад, в преносното значение: да си припомниш нещо], в която бяха публикувани тълкувания на стихотворения, направени от поети. Рубрика, инициирана от Петер Кантор и протекла на страниците на литературния им вестник Живот и Литература (Накратко И, защото според вица, май от соца, нямало нито живот, нито литература в него). Всеки си беше избирал стихотворение и по начин, съответстващ му, беше написал своята истина, тълкувание, връзка или каквото и да е там. Та винаги ми се е искало да чета такива неща и на български, предложих идея на Владимир Сабоурин, съгласи се, попита за название на рубриката, чудех се какво да е, нещо с назад, с обратно, си казах, и тогава ми дойде изневиделица Обратно огледало.

нпб

 

 

Христо Кацаров „Сто работни вола“

Аз бях пастир на сто работни вола,
а той пасеше черния си бик
и мислеше за миналото си. Доволен,
когато ме видя, нададе вик:
– Ела сега воловете да сборим.
Макар че остарях, а ти си млад,
не ме е страх от никого. В Загоре
ела да видим кой е по-богат!

– Готов съм – казах аз. Подир минута
изтракаха железните рога.
И сякаш Стара планина се срути
под облаците ниски… Откога
очаквам този ден в полето прашно…
Но в младата омачкана трева
залитна белият ми вол. Изплашен,
опъна шията си… Изрева.

Тогава уморените волове
се спуснаха, усетили кръвта
на своя брат. Започнаха да ровят
с копитата си лъскави. Света
потръпна в яростта си дива…
Аз знаех вече кой ще победи,
а старецът, разбрал, че си отива,
не се усмихваше като преди.

1963

 

Не мога да си спомня кога за пръв път съм прочел стихотворението „Сто работни вола“ от Христо Кацаров.Същото е и с песента на Борис Машалов „Заблеяло ми е агънце“. Сякаш по силата на някаква мистична партиципация те са се настанили в паметта ми по безпаметен начин. Сред културната бохема на тази просташка страна още от времената на Възраждането е прието да се отбягват селските неща, било то форми на труд, културно поведение или естетика (като изключим идещите от древността пасторални жанрове). И това се прави тук, за да не сме провинциални. Но какво по-провинциално от това да си неосведомен глупак. Без аграрната култура на неолита светът днес щеше да е съвсем друг.
Поради любезната покана прегледах всичко, което е електронно достъпно от Христо Кацаров и виждам, че стихотворенията му за волове, агнета, сърни, треви, води стоят и не мърдат през годините. Това, което си мисля е, че много от стихотворенията на Христо Кацаров, както и песента на Борис Машалов въздействат така силно, защото разиграват първични сцени, свързани с чудовищната несправедливост в социалното уреждане на аграрния живот. Ние живеем в тази несправедливост до ден днешен и краят ѝ може да настъпи само ако човекът успее да се въплъти технически – напред в изкуствените неща, и теологически – назад в безподобната воля на вола да бъде ангел.

Ани Илков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.