Камен Старчев, Без звук (снимка Ваня Вълкова)

 

 

Когато при следпоржекционния разговор попитах какво се цели с този филм, какъв е смисълът му, това, което остана като отговор в отговора на Мартичка Божилова беше думата диалог. Но възможен ли е диалог там, където някой без твоето съгласие преминава онези граници, които във филма се преминават със съгласието на героите?

Ако добре схващам разказа във филма – има една режисьорка, която присъства в интимното пространство на главната героиня – там където тя осъществява или по-скоро не осъществява телесен контакт с друго тяло от противоположния пол (първата сцена е с проститут, който се къпе под нейния и на камера поглед и който отказва достъп до интимното пространство на собственото си тяло, отказва да сподели татуираните на български стихове, и който мастурбира пред нейния поглед и погледа на камерата), и която проследява пътя на главната героиня към приемане на собственото ѝ тяло и до постигането на докосването му, на отдаването му на друго тяло (доколкото прегръдката с голия мъж в предпоследната сцена може да се тълкува като такава или като момент, който ни показва състояние след отдаването). В този си път тя посещава някого (стар мъж, може би баща), лежащ в медицинско заведение, там от коридора е свидетел на терапевтични групови занимания на човеци с различни физически дефицити. При които те се срещат с телата и тялото на другия (стават близки чрез докосването) и изследват себе си в тези срещи. Тя има среща с транс мъж, приел се като такъв и мечтаещ за порно изяви, среща с мъж (терапевт?), прилагащ и методи на телесно насилие. Тези методи обаче са винаги в защитено пространство и винаги със съгласието на героинята и винаги под неин контрол, той не само прилага, но търси и обратна връзка и ѝ дава и обратна връзка. Проблемът, който аз виждам във филма е, че филмът упражнява насилие върху мен, без да ме пита дали съм съгласен – сцените със садомазо в клуба са точно това. Визуалното насилие е не по-малко насилие от телесното насилие, доводът, че съм можел да си стана и да си тръгна, ако не ми е допадало, не е довод (който чух от представител от екипа на филма). Отивам на среща с артефакт, защото съм в негласното споразумение, че няма да ме насилват. Да не говорим за какъв диалог ще говорим, ако реакцията ми на зрител е да стана и да си тръгна. Това е провал както на филма, така и на търсения диалог.

Втората резерва, която се формулира в мен е следната: режисьорката, в ролята си на терапевтираща и на властови център, се отказва от тази си роля и признавайки, че терапевтичното ѝ действие е всъщност и автотерапия, и търсене на решение на собствените ѝ проблеми, предава тази позиция на героинята си и слиза при нея и дори май си сменяха и местата (идеята, че при асиметрични властови отношения решението е да се сменя асиметрия я има и в отношенията на Грети (да я опиша като дебелото безмълвно момиче, което проговаря единствено да ни каже, че всъщност Кристиан е силния и онзи, който я носи) и Кристиан, мъжа, който въпреки цялата деформираност на тялото си и безпомощност в тази си деформираност успява да намери себе си и радостта от докосване (секса)). Във асиметричната властовост филм-възприемател, на мен ми е отказана възможността за акция и интеракция, единствената възможност, която имам е или да се подложа на това, което ме подлагат, или да кажа не, тръгвайки си. Поставен съм в положението на мозък без тяло, или мозък с деформирано и безпомощно тяло, като Кристиан.

Третият проблем сякаш са начините на париране и незачитане на даваната обратна връзка, когато на твърдението, че нито силно го мразя, нито силно го обичам – както беше зададено като възможно поведение в предпрожекционното въведение на филма – а че ми е било досадно, ми беше отговорено, ако добре чух, че това е гняв, като впоследствие бе описана и гневна двойка от друг следпрожекционен разговор, която въпреки че твърдяла, че не била гневна, явно била много гневна. (Ще онагледя твърдението си за проблематичността да вменяваш гняв, предизвиквайки точно гняв с това вменяване със сцена от филма Заличено момче: терапевтиращия хомосексуалност еди-кой си призовава главния герой еди-кой си да седне на еди-кой си стол и да изрази гнева си спрямо баща си, главният герой твърди, че не изпитва гняв и не иска да изпада в греха на измислянето и лъжата, в последвалата им интеракция, той се разгневява, успява да изрази, че това е гняв към терапевтиращия го и в обзелия го гняв пристъпва към акция – бягство от мястото на терапевтиращия го от хомосексуалност).

Накрая опирайки се на едно точно определение на Мартичка Божилова – която твърдеше, че филмът е хибрид, между игралност и документалност (лично аз бих гледал документален филм да кажем за терапевтичната група с хората с физически дефицити, те стояха много автентично). Борхес в някое от есетата си твърди че чудовището е хибрид, съчленено, сглобено от несъпринадлежащи си части. Разбирам, че филмът постига терапевтичен ефект върху главната героиня и може би автотерапевтичен върху режисьорката. Разбирам, че българинът, мастурбирал пред камера се освобождава от срама си, разбирайки за засрамването на онези, които е трябвало да заснемат тази мастурбация. Не разбирам обаче тази цена: създаването на чудовище и освобождаването от срама на цената на осрамване на другия. Грижата за другия, грижата за зрителя, беззащитен и бездеен, сякаш не ни дава право на това, да прекрачваме тези граници.

 

Не ме докосвай, Румъния/Германия/Чехия/България/Франция, 2018, 125′, режисьор и сценарист: Адина Пинтилие
с: Лаура Бенсън, Тома Льомарки, Дирк Ланге, Херман Мюлер, Кристиан Байерлен, Ирмена Чичикова.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.