Камен Старчев, Без звук 4, 75х110

 

 

Настоящият текст е опит за илюстрация на възможностите за диалогичен прочит на даден набор от текстове през призмата на инструментариума на семиостилистиката[1], мислена като „съзнание за семиотизация”[2], близко до разбиранията на Бланшар[3], Гранже[4] и Рифатер[5] – вглеждане в проблемите на стилистичното с инструментариума на семиотичното и разкриване на многообразието от значения на съобщението чрез богатата палитра на кодирането и декодирането[6].

Глобалното текстово пространство на българската художествена литература ни предлага уникалната изключително стилистично натоварена семиостилема „Животът” в лириката на Вапцаров и специфичния семиостилистичен код на разчитане на неговото послание в контекста на цялото му творчество и препускащия наситен и многозначен диалог вътре в неговите рамки.

В лириката на Вапцаров поетичният език е очертал на пръв поглед сякаш две различни, несъвместими полета, от които черпи своя аксесоар, като обособяването им не е случайно – те са проникнати от глобалната за Вапцаровата поезия идея за неизбежния бунт и онова, което ще последва след него.

Стилистичните маркери на парадигмата на „днешния” живот са пределно експресивни и безпощадно ярки и не оставят място за илюзии за крещящата нужда от отчаяна борба, активно действие за съществена, коренна промяна към другия свят на „новия”, бъдещ живот, бликащ от красота, романтика и поезия, въплътени в съответните стилистични маркери (ще изградим със много пот един живот желан и нужен, и то какъв живот; ще строим завод за живота; нашата кръв преминава в проводните мрежи и движи живота).

Не можем да пропуснем и своеобразния диалог на основната стилема „живот” със съпътстващите, допълващи, преплитащи се с нея, а понякога и негласно заместващи я, стилеми „завод” и „пролет”. Вапцаровите „живот“, „завод“ и „пролет“ се явяват като ярки двойни знаци, т.нар. от Рифатер хипограми[7], думи, съдържащи в себе си пресечната точка на две конотации, които в нашия случай са даже противоречащи си.

Знаковостта на „завода” недвусмислено ни отправя към живота-днес, същият „разкапан, озлобен живот” „с чугунени лапи”, който „задушава с отровната плесен на своята стара ръжда”. Обединяващото и диалогичното в двата образа е общото семиотично поле на механистичната представа за живота – живот, който с неумолима императивност не ти позволява да спреш да се бориш този крясък стана сплав,/с която/бронирахме живота си така,/че сложиш ли му прът във колелата/ще счупиш своята ръка…).

И последващата пряма категоричност, този път пряко изразена с образа на завода (Напразно! Ти ни учи да се борим -/ще снемем ние/слънцето при нас.).

Успоредно със завода битува и образът на пролетта – постоянен повод за вдъхновение в поезията на Вапцаров. Той не откъсва пейзажа от човека, от неговия труд и неговата съдба, от участието му в борбата. Пролетта в „Завод” е отправна точка на конотации какъв би могъл да бъде животът и въпреки че текстът казва, че всичко, което въплъщава в себе си пролетта, е „чуждо и ненужно” за тези, които са до машината в завода, борбата за живота-утре, олицетворен от пролетта, си струва. За пролетта копнее болният огняр от „Спомен”, а в стихотворенията, озаглавени „Пролет”, тя е многоизмерен символ: на утрешния живот, на борбата за него, на очакването. „Пролетта” влиза в „завода” неумолимо, без да пита, без алтернатива.

За предложеното разбиране на Вапцаровите образи е особено приложима концепцията за деконструкцията на Дерида, където всеки текст съдържа различни, дори конфликтни интерпретации, а единствено от читателя зависи декодирането и доизграждането на смислите.[8]

И така, чрез затворения цикъл и взаимопроникване и диалог между тези четири стилеми „живот-днес”, „живот-утре”, „завод” и „пролет” в поезията на Вапцаров изпъква универсалното за всички времена, актуално и днес, актуално и креативно за всеки човек, за Човека въобще житейско кредо за активно непрекъснато движение, борба и стремеж към промяна, вяра в неумолимостта на космическите закони на Битието. Тези четири стилеми са просто израз на различните лица на Битието, които преминават едно в друго в непрекъснат кръговрат и заедно образуват едно цяло. Това би могло да се изрази даже посредством следната графична схема, която онагледява разнообразните начини и неочаквани връзки за закодиране на едни и същи образи.

Такъв изненадващ на пръв поглед образ, съставен от две противоречащи си на пръв поглед стилеми – „завод” и „живот-утре”, прераства и заживява в самостоятелна семиостилема „завод за живота”.

Стихотворението „Вяра” е своеобразен манифест, заявяващ ясно и недвусмислено целостта и отношенията между „живота-днес” и „живота-утре” и любовта към Живота – такъв, какъвто е (С живота под вежди
се
гледаме строго/и боря се с него, доколкото мога./С живота сме в разпра,
но
ти не разбирай,/че мразя живота./Напротив, напротив!/Дори да умирам,
живота
със грубите лапи челични/аз пак ще обичам!/Аз пак ще обичам)

Особено въздействащ е семиостилистичният код, използван в стихотворението „Рибарски живот” – познатото противопоставяне на образи, но завладяващото тук е точно спокойния тон, елементът на изненадата в хода на поетическия изказ – и отново това е една и съща семиостилема: живот – поезия и  тегоба (Ти виждаш:/издути платна,/луна на небето излезла,/и мислиш:/живот е това,/живот преизпълнен с п о е з и я./…Ех,/волен рибарски живот,/описан/във толкова песни!/…/Ех,/черен човешки живот!/Рибарски живот!/н е и з в е с т н о с т. /Не мож го разправи,/а то-/иди, че реди го на песен …)

Специфичното поетическо поле на Вапцаров е добро доказателство за приложимостта на идеята за интертекстуалността, понятие, срещано за първи път в текстовете на Юлия Кръстева, и интегрирана със семиотичната теория от Рифатер.[9] Както обобщава Гергана Дачева, „интертекстуалността е една от главните характеристики и едно от централните понятия в семиостилистиката заедно с кода и контекста“.[10]

В заключение мога да кажа, че настоящите разсъждения върху основните, най-ярки образи при Вапцаров могат да представляват само част от безкрайността на смисли, която позволява инструментариума на семиостилистиката и нейните последователи, още повече като се вземе предвид нейния ранен етап на развитие (опити са правени от 60-те години на 20 в. насам[11]) и бъдещо утвърждаване.

 

[1] Изследван подробно в Дачева, Г. Семиостилистика. С. 2001

[2] Пак там, с.24

[3] Пак там, с.39, с.52-53

[4] Пак там, с. 44-48

[5] Пак там, с. 54-61

[6] Пак там, с. 38, с.140-146

[7] Пак там, с.60-61

[8] Пак там, с.116-117

[9] Пак там, с.147

[10] Пак там, с.147

[11] Пак там, с.24

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.