Камен Старчев, Без звук 6, 90х130, 2019

 

 

Немец

Да си немско момче в Лос Анджелис
през 20-те
никак не беше лесно.
Антигерманските нрави тогава цъфтяха
избуяли след I-вата Световна война.
Банди деца ме преследваха из квартала
и крещяха: Дръж! Дръж! Немчугата!
Никога не ме хванаха.
Бях като котка.
Знаех всички пътеки и алеи.
В миг прескачах 6-футови огради като светкавица
излитах в задните дворове
и покрай блоковете
и на покриви на гаражи и други скривалища.
И всъщност те не се стараеха да ме хванат.
Бояха се да не им се нахвърля
или да им издера очите.
Продължи 18 месеца
и изведнъж престана.
Бях повече или по-малко приет (всъщност никога)
за което не ми пукаше.
Тези кучи синове бяха американци,
майките и бащите им – тук родени.
Казваха се Джоунс, Съливан и Бейкър.
Бяха бледи и често дебели, със сополиви
носове и големи катарами.
Реших никога да не ставам американец.
Моят герой беше барон Манфред фон Рихтхофен
немският въздушен ас;
свалил 80 от най-добрите им пилоти
и те нямало какво да направят.
Техните родители не харесваха моите родители
(както, всъщност и аз тях) и
реших, когато порасна да живея на място
като Исландия,
никога да не отварям вратата си пред никого, да живея
от моя късмет и с красива жена и куп диви
животни:
което, повече или по-малко
се случи.

 

Живот върху половината черупка

очевидното нас ще убие,
очевидното нас ни убива.
бягахме твърде дълго,
всъщност,
късметът ни е изчерпан.

както винаги, прекрояваме
свойта надежда и чакаме.

не, не сме още забравили
да се сражаваме
но сражението
ни изтощава.

очевидното ще ни убие,
ще ни погълне
очевидното.

и го допуснахме.
и го заслужихме.

към небето ни тегли
ръката.
остарели товарни влакове отминават.
вече всички огради са счупени.
а сърцата самотни, все по-далече
далече.

очевидното ще ни убие.
само чакаме, а не сънуваме.
твърде късно е.

1991 г.

 

Не забравяй

винаги има някой или нещо
което те чака,
нещо по-силно, по-интелигентно,
по-зло, по-мило, по-трайно,
нещо по-голямо, нещо по-добро,
нещо по-лошо, нещо с
очи като тигър, челюсти на акула,
нещо по-лудо от лудо,
по-безопасно от здраве,
винаги има нещо или някой
чака те
докато си обуваш обувките
или докато спиш
докато изхвърляш боклука
домашен любимец, котката си
или си миеш зъбите
или празнуваш
винаги има някой или нещо
чака те.
имай го предвид съвсем сериозно
така че когато това ти се случи
ще бъдеш възможно най-подготвен.
междувременно, добър ден
и за теб,
ако все още си там!
мисля, че аз съм –
просто си изгорих пръстите
с тази
цигара.

 

Мексиканските боксьори

гледам боксовите мачове директно от Mексико
по ТВ, седнал на леглото
в хладна ноемврийска вечер.
имах страхотен ден на хиподрума, спечелих 7
от 9 гонки, две от тях на аутсайдери.
Не е важно, гледам боксьорите,
страхотен бой, мъжество колкото искаш, по-малко
стил,
по същото време на първи ред двама дебелака
взаимно си крещят и ръкомахат
без внимание към
боксьорите
а те се борят за съществуване
както го правят две човешки същества.
седя в леглото тук, чувствам се тъжен за
всички, за всички хора които се борят
навсякъде, опитвайки се да платят наема навреме,
опитвайки да набавят достатъчно храна, опитвайки да потънат
в дълбок нощен сън.
всичко това е много изтощително и няма спиране
до смъртта.
какъв цирк, какво шоу, какъв
фарс
от Римската империя до Френско-
Индийска война и оттам до тук!

сега едното мексиканче
повали другия в нокдаун.
тълпата реве.
младежът се изправя на 9.
кима на рефера, че е
готов да се бие.
боксьорите се хвърлят в бой.
даже дебелаците от първи ред
се вълнуват от зрелището.
червените ръкавици яростно порят въздуха,
лицата и твърдите кафяви
тела.

тогава
момчето отново е повалено.
пльосва по гръб. неподвижно.
свърши се.
проклетият бой свърши.
не се знае какво ще се случи с момчето
сега.
вторият ще е добре
не за дълго.
усмихва се в синхрон с
целия свят.

изгасвам телевизора.

след миг чувам изстрели някъде от
разстояние.

конкурсът на живота продължава.

ставам, отивам до прозореца.
чувствам се смутен, имам предвид за
хората, за нещата, за начина по който стават
тези неща.
после лягам назад в леглото, с много
чувства, вибрират през мен, не мога да ги
разбера.
и се насилвам да спра да мисля.
някои въпроси нямат отговори.

какво, по дяволите, днес имах 7 от 9 на хиподрума,
нещо повече от средата и много повече от
Нищото.

това, което трябва е да грабнеш късмета, какъвто ти дойде
и се преструвай
че знаеш повече отколкото някога
ще разбереш.

нали?

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.