Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Recollection, 110×175
Не, не ме обичаш, не ме жалиш.
Нищо хубаво ли няма в мен?
Без очи да вдигнеш, все ме галиш.
Страстна плът зад погледа студен.
Чувствена си, млада и красива.
Но не трогваш моето сърце.
С колко други преди мен си била?
Колко устни помниш и ръце?
Мина ли са – сенки разпилени.
Огъня ти никой не взема.
Днеска си на моите колене.
Вчера, помниш ли, в кого седя?
Нека са притворени очите.
И да си представяш някой друг.
Сигурно и аз не те обичам.
Спомен мил лежи във моя скут.
Не наричай тази страст съдбовна!
Тя е лекомислена игра.
Търсих връзка временна и знойна.
Ще си тръгна бързо след това.
Идва ден и ти ще отпътуваш.
Ще те моля само – запомни:
Не целувай някой нецелуван!
Не подмамвай чистите души!
Срещнем ли се, двама непознати,
другиму ще дрънкаш за любов.
Чудно ще ми стане, непонятно,
същото и с мен ли е било?
Ти ще се притискаш, ще го галиш,
поглед вдигнала към мен във миг.
Добър вечер! – тихо ще ми кажеш.
Ще отвърна: Добър вечер, мис!
Без да трепна, без да се тревожа,
да преглъщам гняв или сълзи.
След разбитата любов не може
пепелта отново да гори.
Скука, скука
Ситни хармонико! Скука… Скука…
Звукът се лее на вълни.
Със мен ще пиеш, гадна кучко.
Ще пиеш ти!
Начукаха ли те, осмукаха.
После – беж!
К`во гледаш през сините ручеи?
Бой ще ядеш?
По-добре е да станеш чучело,
врани плаши!
Черният ми дроб си измъчила.
Чак прокърви.
Ситно искам, хармонико! Ситно!
Пий, видро! Пий!
Оная с циците ще я натисна.
Виж как тъпей!
Не си ми сефте сред жените.
Бол сте вие.
Но стерва като теб, открита –
свят ти се вие!
Първо тайно. После шумно.
Ту тук, ту там…
Аз няма да се гръмна.
Да им се дам.
Време е. Пак се влача
по кучи следи.
Скъпа… аз плача…
Прости… Прости…
Не очаквам, не тъжа, не плача.
Ще орони нежния си цвят
на увяхващата хубост благодатта.
Знам, че няма вечно да съм млад.
Ти сърце, плашлива моя птица,
ще туптиш в студена самота.
Роден край във брезова басмица,
няма бос през тебе да вървя.
Скитнице душа! Замираш бавно.
Устните от страсти не горят!
Свежест, отминаваща безславно,
в бурните реки на мойта плът!
Няма да са нощите желани.
Мой живот, на сън ли само бе?
Яздеше през пролетни поляни
буйните си розови коне.
Пътници сме всички и сме тленни.
Кленовите листи леят мед.
Благославям тази орис земна
да се ражда цвят, за да умре.
Черният човек
Друже мой, друже,
аз съм много и много болен.
Не разбирам отде тази болка се взе.
Сякаш вятърът свири
и вдига листата нагоре.
Или дъжд алкохолен
във кръвта ми неспирно тече.
Над главата ушите ми
пляскат с крила,
Върху шията птица
краката си слага.
Мержелее се всичко,
не ще издържа.
Черен човек,
черен, черен,
черен човек
на кревата ми сяда.
Черен човек
не ми дава за миг да заспя.
Черният човек
тика пръсти в една гадна книга,
той опява над мен,
като поп над мъртвец,
и чете за живота
на отчаян пройдоха и лигльо.
Във душата ми страх се надига.
Черният човек.
Черен… Черен…
„Слушай, слушай –
ми дудне той на главата, –
книгата е изпълнена с чудни
мисли и планове.
А героят живеел в страната
на най–отвратителните гамени.
В тази страна,
през декември снега
е тъй дяволски чист.
Студовете превръщат
леда във украса.
Нашият човек е бил авантюрист,
но от най-висша
и изискана класа.
Млад, изящен.
Поет при това.
Притежавал особена сила.
И наричал
четирийсетгодишна жена
свое скверно момиченце.
И своя мила.“
„Щастието – продължава той, –
е въпрос на ум и ловки ръце.
Неловките хора
са каръци известни.
Дотук нищо.
Но ще стане по-зле,
ако ръкомахаш превзето,
с изкуствени жестове.
И в буря, и в дъжд,
във житейска неволи,
при загуба тежка,
и когато тъжиш
да изглеждаш естествен,
усмихнат, доволен,
е висше изкуство. Светът го цени.“
Черен човек!
Да не си посмял!
Къде се намираш, тук не е
твоят свят на удавници*.
Със живота на поета
си се заял.
Другиму чети
тез измислени страници.
Черният човек
ме гледа във упор.
Във очите си, в синьо,
повърнал е той.
Нещо иска да каже.
Че крада и съм глупав.
Най-безсрамен измамник
и кръчмарски герой.
––––––––
Друже мой, друже,
аз съм много и много болен.
Не разбирам – от де тази болка се взе?
Сякаш вятърът свири
и вдига листата нагоре.
Или дъжд алкохолен
във кръвта ми неспирно тече.
Студ сковава нощта.
Тихо спи кръстопътя.
До стъклото седя.
Не очаквам ни гост, нито брат.
Пухкав слой ситна вар
се изсипва над малките къщи.
А дърветата – конници,
са се спрели до моя дувар.
Чувам, плаче в нощта
безутешната птица.
От копитата звук,
като сбруя след
дървени конници.
Оня черният идва,
сяда без да ме пита.
На главата с цилиндър.
И със фрак, вместо горница.
„Слушай, слушай! –
хрипти и ме гледа в очите,
онаглял до безумие. –
Не съм виждал да страда
никой сред подлеците
от такова ненужно,
глупашко безсъние.
Е, добре де сгреших!
Нали е пълнолуние.
Нека дребния свят
да поспи кротко, тихо.
И със свойте дебели бедра,
тайно, преди разсъмване,
ще се вмъкне в леглото ти „тя“,
за да слуша разкапани стихове.
Ах, обичам поетите!
Забавен народ.
Всичко, дето го правят,
съм познавал и чувствал –
на пъпчива студентка,
дългокос идиот,
обяснява света,
а от страст ще се пръсне.
Не, не зная, не помня,
на село ли бе,
може би във Калуга
или пък във Рязан,
живееше русо, синеоко момче
от нормално семейство
със двор и геран.
То порасна. И стана
поет, при това.
Притежаваше някаква
особена сила.
И наричаше
четирийсетгодишна жена
свое скверно момиченце.
И своя мила.“
„Човеко черен!
Ти си скверен гост!
Тази слава отдавна
върви по петите ти.“
Бесен съм, разярен
и захвърлям лост
към сурата му
отвратителен.
Луната умря.
Във прозорчето светна зора.
Ах ти, нощ моя клета,
сърце изтрещяло.
Няма никой край мен.
С чер цилиндър стоя.
Само аз.
И разбито на прах огледало…
* Есенин намеква за една трагична история от гражданската война в Русия, в която е бил спуснат водолаз да изчисти витлото на кораб. И под водата е видял труповете на много удавници с прикрепени камъни за краката. След което почти обезумял. (Б. пр.)
Превод от руски Маргарита Мартинова
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X