Камен Старчев, Без звук 3
Дълго стихотворение
Контролирано саморазрушение,
причините са нелогични
само в перспективата на времето.
Ударите са преждевременни,
с голям разход на надежди
и с потенциал на нулево ограничение.
Гласът каза, че целта на живота ни
не е щастието,
че тя е и не е някъде зад граница,
че не е избягала от тук,
а нашата кошара е толкова мъничка
в самовластието
и оградката й не е стигнала
до видимостта на чуждото й великолепие.
Че даже хич и не е велика напук,
че може да е съвсем незадоволителна,
но ние пак ще искаме заради нея
да имаме по-голяма кошара –
фалическа и отдалеч забележителна.
Гласът рече, че разрухата е
в решението ни да завладеем новото –
нови скали, поля и гори,
в които да се разширим
и вътрешното ни самоизяждане
е най-сполучливият опит, плюс словото,
да се опълчим срещу външната ентропия
и така да се самосъхраним.
А всяко закъснение е удар
с равна, но противоположна по посока сила
на нашия устремен гняв –
пълни баланса на врага
и той се раздува от тлъсти дивиденти,
и все не му стига,
а закрива хоризонти с още плът до плътта.
Чудовищната му глава е слънце –
застинали сме в траен перихелий.
Египетските богове ни заслепяват,
изгарят ретините ни до жертвени огнища
и от праха им си създават сгради
с пирамидалното успокоение за ред,
идеално илюзорен и практичен,
да борим хаоса и себе си да нищим.
Всяко вярване е вътрешен порядък,
отдавна тук и още нелогичен,
в готовност да се саморазруши до сладък
протуберанс със полъх на обичане.
* * *
Ела да си говорим неутрално,
електрони и протони – всичко, що е важно.
Аз ще те гледам иззад ресните на всеобщата материя,
с всяко мигане ще ти се показвам в различен баркод,
и чувствата, и мислите – легитимирани в пазарна серия,
ти ще прошнуроваш в монологичния поток.
Насън ми се явява все един Сократ,
мълчи, намушкал в кухини отвъд очите ми въпроси,
бушуват, гърмолят в талази иззад праг –
клепачите ми, слепнати от гъста влага,
с аромат на рози.
Мечтая да съм скромен позитрон,
пътувал от зората на вселената самотен,
аз гледам, не мълча и все съм анти,
показах на Платон и Ксенофонт, а
после и дори на Цицерон –
един Сократ във много варианти.
Ела да си говорим незабавно
че трябва да избухнем в светлина с апломб
анихилирани в съгласието безпощадно,
защото ти си скромен електрон.
Carpe diem
Контурите на мислите ни
се разминават като послания,
се смущават от други сигнали,
се размиват в пространствата,
заобикалят милиони светлинни години.
Всичките нощи накуп,
сгъстени в пулса на мрака
между две улични лампи,
които навремени припукват,
отчаяно търсят дискретност
в цифровите погледи на града.
Всичките дни на камара –
светла грамада върху гърдите ни,
затрупват с лъчите си спомени,
зазиждат килийки от чувства,
по които танцуваме на пръсти
поредния ритуал към звездите.
Всичките тела във вселената
отразяват и пречупват на посоки
радиовълната на Хораций –
бързобежна и всякак приложима,
закъснява със скоростта на светлината
като ехо, кънтящо в душата:
carpe diem, carpe diem, carpe diem…
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X