Камен Старчев, Без звук, сн. Ваня Вълкова
Припомнянето отвежда
плаващите перипетии
из коритото
на просълзената шума;
привързва бързеите
с кипри гребла,
съсича задух и глъч
и задрънчават броеници.
Неделно (при)шествие
В честотната пауза на пулса
На почти-есенната (градска) градина
се надпреварват умело
в преддверията на предговорите
звънкогласни първопричини;
деца във фонтаните,
музиканти с китарите,
йоги на поляните,
подремващи по пейките
(без постоянен адрес на пребиваване)
(почти) следобедна картина,
разстлaна в лекотата:
на стъпките на минувачите,
на полюшванията
на кестенови клони,
на платната на облачната флотилия.
Нищо, че под час препуска
ехото на клаксоните и камбаните
на сверени холограми,
нека бдим:
в Живота, който
(без постоянен адрес на пребиваване)
провижда цялата земя,
във и извън
нейните пра-предели,
нека не сме
безочливи гости.
/Като за ден за прошка/
светът се разхожда облечен
в преговор, разговор, пророчество;
светът се носи, вози, топи се, умува;
светът светува,
не го свърта в суеверности;
свиден, своеволен, светът сънува;
от саждите си вае маски,
от враждите си ражда тихи сватби;
оглашен в ранни доби
светът се кръщава
в пазвите на неузрелите
си величини;
и по пладне
пра-пра-дедите,
прото-про-реалиите
на пара-лелите ни
си отправят призиви –
представят си
Прохождането,
прощават си по спирките
и препускат в притча
взорът на почудата
почуква на портите
на всезнайното
произношение;
хипно-сричането
измества своите
хълбоци и всичко
тепърва ще предстои:
явление и(ли) особеност?
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X