Камен Старчев, Recollection 5, 110×175
Болеше го корема, ама не много, само колкото да помисли, че винаги има причина да се почувстваш отвратително. Понаведе се, така болката утихваше, и продължи с охкане. Накрая Мълчаливеца се довлече до кухнята. Така наричаше помещението, в което спеше. Някога, преди да изоставят триетажната къща, тук вероятно се е готвело. Имаше следи от комин на едната стена и място, на което вероятно се е намирала мивката. Вътре беше студено, но в сравнение с времето навън, се търпеше. Още първата вечер беше си стъкмил огнище от голяма сгъната на две тенекия. Палеше го късно вечер. И постепенно беше се почувствал на сравнително сигурно и спокойно място. Сега подбра няколко тънки подпалки, подреди ги като колиба около смачкания на топка вестник и драсна клечка кибрит. Пламъчето трепна само за кратко и угасна. Изчака да отмине лошият му късмет и отново започна да драска. Изхаби последователно три клечки и се отказа. Отиде до чешмата и пусна да изтече ръждивата мътилка. Отстъпи настрани от образувалата се бързо локва, наведе се и дълго пи. После тръгна покрай стената, като се подпираше с едната ръка, докато стигна леглото. Зави се с одеялата, пет или шест на брой. Върху одеялата придърпа с охкане и червения юрган. Обърна се на едната страна, сви се на две под завивките и почти докосна с брадичка коленете си. Позатопли се, а и вероятно заради изпитата вода, болката постепенно изчезна. Тогава се замисли за двамата съседи. Те също живели в къщата през последните два месеца. Но ги срещна за първи път преди седмица. Не се интересуваше какво има в останалите стаи. Който и да се е настанил, каквото и да става в тях, не проявяваше интерес. Такова беше нормалното му поведение.
Дебелия и Любовника, както разбра, че им казват, се прибираха късно нощем и излизаха рано сутринта. Преди да минат колите на „чистотата“ и другите като тях, които преживяват около боклукчийските контейнери на околните жилищни блокове. Вероятно още дълго щяха да съжителстват без да знаят един за друг. Срещнаха се, защото по изключение двамата се прибраха по-рано. Случваше се, ей така, единствено заради по-особеното настроение. Нямаха, както и той, задължения свързани с часове и други подобни ограничения. Още беше сравнително светло, когато се засякоха. Мълчаливеца беше тръгнал към зейналата входна врата. Беше от ясно по-ясно. Нямаше смисъл да имитира, че минава покрай къщата и от любопитство поглежда как е вътре. Имаше желание да изиграе подобен етюд, но в движение се отказа. Накрая от едната страна беше той, от другата – те дамата. С едва забележими знаци с глава и с пръстите на едната си ръка им показа накъде е тръгнал. Искаше да влезе. Изчака да разбере как ще реагират. И въобще какви бяха намеренията им. Любовника отстъпи малко демонстративно и му направи място. Зачиташе правото му на първи тръгнал към разбитата отдавна врата. Мълчаливеца наведе глава, намръщи се, беше равносилно на отказ да продължи. Искаше той първи да мине по двете дъски, свързващи тротоара и изровените стълби на входа. Знаеше си дефекта: беше прекалено мнителен. Представи си как го блъскат, стигне ли по средата. Любовникът се усмихна, докосна клюнестия си нос, после и обърнатата от голям белег горна устна, накрая тръгна. Веднага го последва, още преди положението да се изясни напълно, да покаже, че проявява известно доверие. След тях се повлече и Дебелия. За известно време тримата се оказаха на една линия, при това доста несигурна, не само защото още не се познаваха, а и заради двете не особено устойчиви на теглото им дъски. Искаше да запази разстоянието между тях и крачеше доста внимателно. Нито по-близо до единия, нито до другия.
Те също не бяха особено припрени. Спряха пред стълбата за към втория етаж. Стъпалата нагоре бяха почти заравнени, а и нямаше перила. Уточниха кой кога е дошъл, и има ли съответните претенции. Накрая бяха доволни, че всичко щеше да остане както до сега. Всеки продължаваше да живее на своето място.
Наоколо, както обикновено по това време, тишината беше почти абсолютна. Дълго време, колкото и да се ослушваше, не чуваше звук. Само от време на време тихо бучене, но то идваше отвътре, от собствената му глава. Беше свикнал с него, и беше лесно да не му обръща внимание. Затова съвсем определено чу, че Любовника се прибра сам. Чуваха се само неговите крачки. Представи си как се движи, и как минава покрай входа на кухнята, без да му се обади. Нито извика, нито по друг начин провери дали поне е наоколо. От известно време бяха станали по-близки, подържаха известни взаимоотношения. Поздравяваха се, задаваха си по някой въпрос, обикновено за здравето, или съобщаваха дневните и понякога нощните си маршрути. Най-често му подвикваха, когато минаваха покрай неговото място, да проверят дали се е прибрал преди тях. Сега, кой знае защо, Любовника го подмина. Може да има причина, може и да няма. Негова работа. Ослушва се още известно време докато следеше крачките му по стълбите нагори. Накрая всичко пак утихна. После беше заспал.
Когато отново отвори очи го видя изправен над себе си, с увиснали рамена и ръце, издаваше хлипащи звуци. Помисли, че сънува. Той ли беше наистина, и защо до него, а не на горния етаж. Сравнително бързо се ориентира. Опита да си извади ръката върху юргана. Не успя както беше затрупан и омотан в завивките.
– Какво се е случило, Любовник? – попита го.
– Посякох го.
– Кой си посякъл?
– Него, кой друг. Моят човек.
– С мачетето ли? Или с друго.
– Няма с какво друго. Двамата разполагаме само с мачете.
– Ама как така. Нали сте приятели. Живеете от доста време заедно. Любовника без задържане се стовари на колене. Хвана се с две ръце за главата и избухна в неудържим рев.
– Сънувах, че ми изневерява – отново чу гласа му. – Каза, нали знаеш, че все някога ще ти изневеря. Няма вечна вярност, каквито и чувства да изпитваш. Даже страст да е. И дори повече от страст. Приятелство и така нататък. Чувствата се променят и пренасочват. Уж всичко беше насън, а през цялото време го виждах. Пред мене беше, съвсем истински. Можех да го пипна, ама не исках, като чух, че ми е изневерил. Стана ми много гнусно. Не съм очаквал, че ще изпитам нещо подобно.
– Преди малко и аз не бях сигурен дали сънувам. Очаквах да си на горния етаж, а изведнъж те гледам над себе си.
– При мене всичко беше напълно реално, Мълчаливец. Виждах го, чувствах тялото му. Беше топло и меко, каквото го знам. И като си представих, че е притискал някой друг и го е карал да му смуче гърдите, без да се замислям вдигнах мачетето. Признавам си, че го направих.
– Посякъл си Дебелия, защото ти е изневерил насън. Така ли?
– Казвам ти, че всичко изглеждаше съвсем реално. Виждах го, чувах каквото можеше да се чуе. Миризмите, както и топлината, а после и студа. Дори това, за което говореше с недомлъвки, отново се случи пред очите ми.
– Ама нали е било, казваш, насън.
– Сега го разбирам по този начин. Тогава всичко беше прекалено реално. Освен това от следобед се караме. Ей така, както обикновено, без причина. Все пак карането си е каране. Разваля ти настроението, прави те кисел и невъздържан. И не издържах. Замахнах и го ударих веднъж, ама много силно. После продължих да сека още не знам колко пъти. Направих го на парчета. Нали знаеш, че мачетето е остро като бръснач.
Мълчаливеца най-накрая успя да извади ръката си над завивките. Позавъртя се, и се надигна, доколкото успя изпод тежките завивки. Забеляза мачетето до входната врата. Вероятно Любовника беше го захвърлил там преди да влезе. Опита се да извади и другата си ръка, когато чу стъпки. Само за секунда се напрегна, както обикновено при всеки шум. После отново скри ръце под завивките. Беше сигурен, че не бърка: беше Дебелия.
– Какво правите вие двамата тук? – извика той, подал само главата си. – Ти, приятелче любезно, нали каза, че се прибираш. Заряза ме насред улицата. Коремът те бил заболял.
– Вече не ме боли. Още като се разделихме се оправих.
– Какво правиш тогава тук. Хайде, казвай!
Любовника беше започнал да се изправя още с появяването му. Стигна до някъде и отново се върна в предишното положение, на колене. Свали ръце от лицето си и отново опита да се изправи навел глава към издаденото напред рамо. Вдигна ръце, закри мокрото си страни, и изхлипа:
– Ще ми простиш ли?
– Зависи за какво. Ако си ми изневерил, няма прошка. Разбрали сме се, нали?
– Посякох те, Дебел. На парчетата те направих. За това искам да ми простиш.
– Какво посичане, какви парчета. Изневерил ли си ми?
– Само те посякох с нашето мачете.
– Попитах те конкретно. Отговори точно на въпроса. Стига с твоите глупости!
– И после те нарязах на късове.
Вдигна се до някъде, както предишния път; този път се задържа по-дълго; после отново се върна в предишното положение на колене. Наклони се на една страна и отново опита, без да иска някой да му помогне. Накрая се изправи и промърмори:
– Не мога да повярвам, че си жив.
– Защо да не съм. Много съм си жив даже. Нали ме виждаш. Дори съм донесъл цяла торба кебапчета за вечеря.
– Не искам да вечерям. Не ми е до ядене.
– Няма не искам. Ще ядеш! Я се виж на какво си заприличал. Като вейка си. Хайде, тръгвай пред мен! И ме слушай като ти говоря.
Любовника се завъртя на пети и пристъпи със странични крачки покрай купчината завивки. Искаше да заобиколи Дебелия откъм гърба, но той се обърна, наведе се към него и раздвижи издадените си ноздри: подуши го. Изглежда остана доволен от миризмата. Завъртя глава, ухилен тръгна след него, наведе се и вдигне мачетето.
Обърна се и попита:
– Мълчаливецо, ти ял ли си?
– Не съм. Ама не мога дори залък да хапна.
Искаше му се да обясни, че него също до скоро го болеше корема. Вярно, беше му преминал и почти нищо не чувстваше. Но ако хапне, каквото и да е, болката със сигурност щеше да се появи отново. И заради предчувствието, а и заради всичко, на което беше свидетел, или го принуждаваха да бъде, се надяваше по-скоро да заспи. Искаше да избяга поне за известно време и от живота наоколо, и от собственият си живот. Придърпа последователно одеялата, накрая с два пръста изтегли отгоре юргана и скри ръце отдолу, само рошавата коса и част от лицето му се виждаха. Дебелия се върна, в движение пъхна под мишницата мачетето с острието назад и бръкна със същата ръка в торбата, овесена на врата му. Извади няколко кебапчета на разперената си мазна длан. Наведе се и ги отърколи в края на одеялото към главата му. Мълчаливеца изчака да излезе и с едно движение изчезна под завивките. Искаше да се скрие от миризмата на кебапчета. Откъде ли беше ги взел? Не го попита. А и нямаше значение. По-важно беше, че са го посекли само насън.
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X