Валентина Янчева

 

 

Забягнахме в Космоса.
В лунните пустини. Потънахме в техния прах.
Без да гъкнат, пукнаха
някои още там. Но повечето се свариха
в оловните пари на Меркурий, разтвориха се
в нефтените локви на Венера и
дори на Марс ни погълна Слънцето,
гърмящо, радиоактивно, жълто.
Юпитер вонеше,
светкавично ротираща метанова каша,
така властно надвиснала върху ни,
че се изповръщахме на Ганимед.
Сатурн почетохме само с псувни.
За после няма какво да говорим:
Уран, Нептун
сиво-зелени замръзнали,
за Плутон и Трансплутон бяха последните
непристойни вицове.
Сбъркали бяхме отдавна
Слънцето със Сириус,
Сириус с Канопус,
отнесени се понесохме нагоре в дълбините
към няколко бели звезди,
които така и не стигнахме…
Отдавна вече мумии в нашите кораби,
покрити с кора мръсотия:
В главите няма и спомен
за диханната земя.

Превод от немски София Тоцева

 

Публикува се с любезното съгласие на преводача по Фридрих Дюренмат, „Физици“. В: Избрани пиеси, подбор и превод от немски София Тоцева, София: РИВА, 2012, с. 234-235.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.