Камен Старчев, Без звук, сн. Ваня Вълкова

 

 

„Обичаш ли Ме? – Гласа е тих, но настойчив.

 Мълчание.

„Обичаш ли Ме? – питащият Глас се усилва.

Мълчание.

„Обичаш ли Ме? – питащият Глас вече крещи.

Мълчание.

Гласа се изнервя, блъска се в стоманените стени на Клетката. В ледения метал болезнено се впиват и изпочупените нокти на Неволника. Зловещият Куб на затвора му е без прозорци – не може да види, че е захвърлен сред ледена пустош. Под дрипите му се съзират изнурени телеса,   през дупките на някогашните му одежди се провират  парчета от  татуировки,  мяркат се   озъбени  лица на бивши негови  съкилийници,  а върху  далечната стена на  леденеещия Куб тържествено и достолепно  се изтъпанва  цветен масивен лик на самодоволен екземпляр  с  бръсната глава, лъщящи бузи  на охранен тип  и  надменен поглед на недосегаем властелин. Съзира се в енергично шарещите  му очички  готовност  да убива,  застрашителна  непоколебимост  и  вроден  талант към сътворяване на  ефектни  лъжи.  Неволника  вторачва  страдните си очи в цветния образ и разбира, че ще бъде наблюдаван до сетния си дъх, ще бъде следена всяка негова дума, всяко негово движение, всеки негов опит за протест, за съпротива и  неподчинение. Нечистата превръзка обгърнала гръкляна му поаленява  от напрежението. Бушува то под нея, озаптено безнадеждно и мъчително…

Не успя да поживее в доведения рай на земята въпреки обещанията, а сменените  водачи са предишните, одеждите им са други, но под тях се стелят същите миризми, които са неунищожими, все така зловонни, все така гнусни, киселеещи, които парят при допир. Неизброими такива клетки-кубове  са  разпръснати  из околностите на всеобщото пространство и променят  направата на естеството.  Различни са те – някои са жестоко аскетични, други са обзаведени  със  собствена течаща вода и индивидуална тоалетна, а други, малко на брой, са приютили в утробите си лукс, удобства и дори сечива за глезене, предназначени за специални люде. Тяхната  специалност  живее защото  са нарочени  да бъдат специални. Самонарочват се и  извоюват  месторазположението си  с помощта на модерни оръжия – лъжи, неизпълними обещания,  внимателни и по-груби заплахи, различни видове изнуди, сеене и отглеждане на  разноцветни страхове, потупвания по рамото, както и цялата многообразна гама от користолюбиви поощрения.

Неволника е объркан, разсъдъкът му е  смутен от привидно неосезаемите  непрекъснати изтезания – дните му са боядисани в еднакви,  трудно различими цветове, а нощите му се посещават от  чудовища, които нежно  милват  изнурената му Душа с прибрани нокти, които всеки миг могат да се покажат. И само Образа Му  е  цветното петно, което неотклонно и последователно, вечно като невидимия изгрев,  се  появява върху премръзналата стоманена стена на слепия Куб. Понякога Той излъчва и Глас  и тогава отново се чува:

„Обичаш ли Ме?“

Повтаря се въпросът многократно, монотонно, с  постепенно усилване, което се долавя сред вибрациите му,  пронизващо блясват угрози, замаскирани  под прикрито лицемерие. Дори се чува:

„А бяхме заедно, помниш ли? Изостави ме…“

Неволника, изнурен, омерзен, погнусен и сломен не иска да си спомня за подвизите им – пребивания, чупене на човешки удове, заплахи отправени и изпълнени, всякакви видове екзекуции, принуди и гаври, мръсни форми на забогатяване, както и разнообразни жестокости сътворени за развлечения. През многократно контузваното му съзнание се влачат вяли спомени, които парят…

Той вършеше престъпленията, той донасяше за себе си. Понеже тъй или иначе щяха да научат, нека го знаят от него. Аритметиката му: че е престъпник е лошо, че се занимава със самодоносничество, е добре – и ще му простят.“/*

В мразовития Куб  няма Време,  забранено е от Образа Му. Опитва се Той да стори същото и във всички останали разпръснати сред Естеството неволнически обиталища, но все още не успява напълно – малкото останали Волнодумци му пречат. Излъчват те неосезаеми повици, опитват се да запълнят Пространството с нетърпимост, с материя, която унищожава при допир ариманическите послания, които струят  изречени от Образа Му. Могъщ  е, цели се  в  бъдното, ехиден е, безпощаден е, плаши се само от анихилация, но тя избухва рядко – материята и антиматерията обикновено взаимно се избягват… Неволника живее без надежда, опитите му да забие нокти  в премръзналите стоманени стени, най-вероятно, са останали от предишно Време и от предишен живот.

„За да живееш в действителността и да  я понасяш, трябва постоянно да си представяш нещо измислено и недействително.“/** ,

чува все по-често и се чуди как се промъкват думите през забраните на Образа. Как тайнствените следи от кемтрейлс/*** ясно се виждат през стоманения таван, как сред замръзите  на всеобщата ледена пустош промръдват  зачатия сътворени  като от изпуснат живот. Всички Кубове-неволнически обиталища са снабдени с по един такъв Образ. Бди Той за правилната линия на поведение следвана от Неволниците, следи Той да няма отклонения, нито криввания в престъпна  посока, същински цербер е този аватар, неподкупен като политик и чист като гювендия. Търси  обич Той, преследва я,  непоколебим е, във въплъщение/****  се  превръща, същински Буда, Вишну  зове на помощ, целеустремен е като препускаща хрътка и бърз като затичан ягуар. Масивното Му туловище  понякога излиза от екрана, запълва със зловонието си мъчното пространство на  угнетения Куб, притиска Неволника до някоя от скрежосаните стени и още по-натрапливо пита:

„Обичаш ли Ме?“

Сред вековечното мълчание на Неволника се дочува  крехкото стенание на победения човек, който мълчи:

прегърнати треперещи от страх

преструващи се на заспали да не би

да ни познае слънцето

с всевиждащото си око

и златното махало да не ни погуби“/***** 

После, отвратен от ината на  пленника Той се покачва отново върху екрана, суетливо пооправя плешивата си прическа, вглежда се в бъдещите си победи, праща в присвоеното си Пространство поредната  безсмислена заповед и събира сили за нови престъпления и злодеяния. Не се смущава, че всички го смятат за пунгаш и злодеец, че клетви и неприязън засипват битието му, че заплащането винаги настъпва, независимо колко дълго е отлагането. Сега Той търси обич – фалшива макар, изтръгната с  изнуда, с безчинство и безчестие, но обич, показна и парадна, предназначена да гали и да маже с обезболяващи мехлеми каверните  по уродливата Му душа…

През стоманените стени на зловещия Куб ясно се вижда как Природата се сгрява, безбрежните измръзнали полета постепенно  захлъзгавяват, вкочанената им доскоро повърхност залигавява обдухана от непонятен енергиен полъх.  По самите кубови стени просълзяват капки, чийто произход най-вероятно е свързан с топящи се замръзи,  сътворени от издишан влажен дъх и от студа обитаващ вътрешността на Клетката. Това плахо затопляне  води след себе си  появата и разполагането в Пространството на неочаквана вода, която незабележимо започва да повишава незначителното си равнище. По време на първите стоплени мигове  Неволника не усеща  промяната, не разбира и новопоявилото се ехидство  вселило се в Образа Му. Едва когато изранените му неволнически  стъпала  усещат  ледена влага да  ги залива, когато забелязва, че тя вече доближава прангите  му  закопчани над глезените, тогава едва се вглежда той в злъчния израз на лицето Му. Съзира там познатата му готовност да убива, непоколебимото му запътване към харесаната цел, както и липсата на милост към нарочената  жертва.

Нивото бавно, без да бърза, се надига, стига до черяслата му, залива ги, ледено ги попарва, подминава ги, покачва се към гърдите му, дрипавите му дрехи подгизват, водната напаст неумолимо се насочва към устния му отвор, към органите му за дишане. Образа Му също е полазен от мокротата, но Той не мръдва – най-вероятно екранът е водоустойчив. Непоколебимостта Му да убива запазва силата си, не трепва решимостта му непременно  да се сдобие с  обич. Гледа с нарастващо любопитство  покачването, водата го обнадеждава, а външната Природа става все по-влажна и нейното водно равнище също се покачва. 

Когато  течността задминава гръкляна му Неволника се опитва да се издигне, така че да поема от малкото останал пресован въздух. Прангите го дърпат към пода, той се стреми към кубовия таван, Образа Му наблюдава с интерес  този  трагичен воден плясък, тази нечовешка битка с предопределен модус  и  вече е  почти готов за  ликуване.

Когато темето на Неволника опира в стоманения потон на клетката Образа Му се оживява. Предвкусва Той недалечното си възтържествуване, своето окичване с поредния скъпоценен медальон, в чиято вътрешност ще бъде изписано с позлатени  букви Обичам Те. Кръвта по буквите ще е незабележима – неговите адепти винаги виждат това, което Той иска да бъде видяно.

Настава мигът, убийствената мокрота пълни устния отвор на Неволника и изпод водата се чува:

„Обичаш ли Ме?“

В теснотията между течността и таванската твърдина проехтява:

„Нее…“

Гласа на Образа Му е почти стъписан.

„Обичаш ли Ме?“, вече се чува крясък.

„Нее, неее, неееее“, с бълбукащ глас отговаря Неволника.

И решава да е умрял.

По-лесно е…

 

*/из бележниците (1931 – 1933) на Андрей Платонов (бел. авт.)            

**/из бележниците (1931 – 1933) на Андрей Платонов (бел. авт.)  

***/според някои изследователи това са химични следи, които са част от геоинженерството на климата (kreport.eu)

****/в индуизма Буда е един от десетте аватара на Вишну и се разглежда като негово въплъщение, което изкушава неукрепналите във вярата да се отклонят от правилния култ и така ги обрича на гибел (бел. авт.)

*****/от поетичната книга „Ексхумация на слънцето“ от Юрий Лучев (Издателство „Жанет 45“, 2018 )

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.