Пол Беатрис Пресиадо – Кой защитава куиър детето?

by New Social Poetry4 Comments

Вероника Цекова, CDoupbles, забРАНЯВАМ, проект „копЧЕТАТа“, Пловдив, 2017

 

Изразените в публикацията тези и позиции са на техните автори.
Сп. Нова социална поезия не поема отговорност за коректността им (бел. ред.).

 

Въпреки определящото им значение за човешкия опит, рядко разглеждаме политически въпроси през категории като социален пол и сексуалност. Често чуваме и отляво, и отдясно, че други въпроси са по-важни, че се занимаваме с „незначителни“ неща, че сме „снежинки“, които спорят за думички… В същото време в публичното пространство биват пренебрегвани „половите“ характеристики на различни социални и трудови мобилизации, от майките на деца с увреждания до медицинските сестри. Не само се проваляме в изграждането на смели заявки за женско и куиър освобождение; много често не успяваме дори да посочим огромните полови неравенства в ежедневието.

От другата страна на барикадата крайнодесните отдавна считат въпросите на пола и сексуалността за централни. Противоположно на еманципаторския дух, те залагат на тоталитаризация на репродуктивните права, изразяването на пола, сексуалната ориентация и половата идентичност – чрез подчиняването им на строги, наложени от тях норми, задължителна полова бинарност, контрол над телата на жените и транс хората и пр. Свидетели сме на най-хомофобната изборна кампания в България, в която Прайдът е превърнат в страшилището, което да донесе гласове. Няколко кампании срещу абортите отминаха от началото на годината.

На фона на всичко това продължава да се разразява драмата с довелата до истерия Стратегия за детето. Липсата на истински, честен и конструктивен разговор за статута на детето в съвременното българско общество даде поле на крайни реакционери, които необезпокоявано разпространяваха пропагандата си (и продължават да го правят). Целта: пълен контрол върху децата от страна на родители, които да ги „възпитават“ по начини, които считат за уместни, без обществен контрол, без последици за упражнено насилие, без каквито и да е гаранции за защита на правата, изборите и идентичността на всяко дете. Във връзка със случващото се Ви предлагаме един текст, който, макар и писан в контекста на хомофобски протести във Франция през 2013 г., звучи изключително актуално на фона на развихрящите се ултраконсервативни кампании у нас. Преводът е на Марко Видал, а авторът е Пол Беатрис Пресиадо – трансджендър философ и феминист, който работи с теми, свързани с идентичност, социален пол, сексуалност, биополитика и куиър теория.

Стойо Тетевенски

 

Кой защитава куиър детето?

Пол Беатрис Пресиадо

Противниците на предложеното за изменение на Закона за легализиране на еднополовите бракове, както и за осиновяването и правото на изкуствено оплождане за хомосексуални двойки, излязоха масово на протест във Франция на 13 януари – повече от 600 000 човека са решили да отидат на протест, за да опазят политическo-сексуалната си хегемония. Това беше най-големият outing[1] на хетерократи. Католици, евреи и мюсюлмани – фундаменталисти, уж прогресивни католици, представлявани от Фрижит Баржо[2], десницата, водена от Франсоа Копе, едипичните психотерапевти, социалистите, вярващи в биологичното предопределяне на пола, и голяма част от радикалната левица се съгласиха миналата неделя да превърнат правото на детето да има майка и баща в основен аргумент, който оправдава ограничаването на правата на хомосексуалните.

Последните им публични изяви бяха характеризирани с клеветнически лозунги и с насилие от страна на органите на реда. Не е учудващо това, че защитават привилегиите си с оръжие в ръка. Фактът, който се оказва философски и политически проблематичен, е, че това го правят в името на защитата на детството. Но е недопустимо да карат децата да използват същото това патриархално оръжие, с което те си служат. 

Детето, което Фрижит Баржо иска да защитава, не съществува. Защитниците на детството и на семейството се позовават на политическата фигура на едно дете, което те предварително определят като хетеросексуално и принадлежащо към бинарната полова система. Дете, лишено от енергията на съпротивата и от способността да използва свободно и колективно тялото си, органите си и половите си течности. Детството, което уж претендират да защитават, е пълно с потисничество, терор и смърт.

Фрижит Баржо има предимството, че детето не е считано за субект, способен да се изправи и да се бунтува срещу дискурса на възрастните – детето продължава да бъде считано като субект с тяло, без право да го управлява. Позволете ми да създам ретроспективно „сцена на изричането“[3] и да отговарям като контролираното дете, което някога самият аз бях, и да предложа друга форма на отглеждане на децата, които не са като останалите.

В миналото бях онова дете, което Фрижит Баржо претендира да защитава. И сега аз подтиквам към бунт в името на всички деца, към които се обръща лъжливият ѝ дискурс. Кой защитава правата на различните деца? Правата на момчето, което обича да се облича в розово? На момичето, което мечтае да се ожени за най-добрата си приятелка? На хомосексуалното и транссексуалното дете? И на трансджендър децата? Кой защитава правата на детето да смени социалния си пол (ако то така поиска)? Кой защитава правата на детето да самоопредели биологичния и социалния си пол? Кой защитава правата на детето да израсне в свят без насилие въз основа на биологичния и социалния пол?

Инвазивният дискурс на Фрижит Баржо и на защитниците на „правото на детето да има майка и баща“ скръбно ме връща към начина на изразяване на национал-католицизма[4] от детството ми. Израснах в Испания по времето на Франко и също така израснах в едно хетеросексуално, католическо и дясно семейство. Едно образцово семейство, което най-големите традиционалисти, представлявани от Франсоа Копе, биха могли да издигнат като пример за морална добродетел. Имах родители, които изпълняваха добродетелно функциите си в хетеросексуалния режим на домашно ниво.

В настоящите френски дискурси против гей браковете и правото на хомосексуалните да осиновяват и правото на изкуствено оплождане разпознавам идеите и аргументите на баща ми. В интимността на домашното пространство баща ми прилагаше на практика силогизъм, който се позоваваше на природата и на моралния закон и в крайна сметка оправдаваше изключването, насилието и дори смъртта на хомосексуалните, травеститите и транссексуалните. Обикновено започваше така: „Мъжът трябва да е мъж, жената – жена. Така Бог е пожелал“. Продължаваше и със следното изказване „Естественото е съединението на мъж и жена, затова хомосексуалните са безплодни“. И накрая следваше непреклонното заключение: „Ако детето ми се окаже педераст, ще го убия“. И това дете бях аз.

Детето, което Фрижит Баржо претендира да защитава, е продуктът на едно лукаво педагогическо устройство, мястото, където се прожектират всички призраци, алибито, което позволява на възрастния човек да натурализира нормата. Биополитиката е живораждаща и педофилска. Бъдещето на хетеросексуалната нация е поставено на карта. Детето е биополитическо съоръжение, което позволява на възрастния човек да се нормализира. Джендър полицията наблюдава детските люлки за да превърне всички тела в хетеросексуални деца. Ако не си хетеросексуален, те чака смърт. Нормата наблюдава новородените, изисква женски качества за момичетата и мъжки – за момчетата. Нормата моделира телата и жестовете, докато не моделират допълнителни сексуални органи. Подготвя и индустриализира репродукцията, от училището до Парламента. Детето, което Фрижит Баржо претендира да защитава, е детето на деспотичната машина: миниатюризиран натуралист, провеждащ кампания за смъртта в името на защитата на живота.

Спомням си деня, в който в моето религиозно училище[5] монахинията Пилар ни помоли да нарисуваме семейството си в бъдещето. Тогава бях на седем години. Нарисувах себе си и най-добрата си приятелка. Марта, три деца и няколко котки и кучета. Аз бях проектирала собствената си сексуална утопия, със свободна любов и колективно размножаване, в която животните имат същите права като хората. Няколко дни след това, училището изпрати писмо до моите родители, в което ги съветваха да ме заведат на психиатър, за да разрешим възможно най-скоро един проблем, свързан със сексуалната ми идентичност. Посещението при психиатър беше придружено със силна репресия. От презрението на баща ми и срама и виновността на майка ми. Из училището се разпространи идеята, че съм лесбийка. Протест на традиционализма и на поддръжниците на идеите на Фрижит Баржо ме чакаше всеки ден на излизане. „Гадна и мръсна лесбийка“ ми викаха. „Ще те изнасилваме и ще те научим как да се чукаш добре“. Имах майка и баща, но те не бяха в състояние да ме защитават от репресията, безчестието, изключването и насилието. Това, което майка ми и баща ми защитаваха, не бяха правата ми на „дете“, а сексуалните норми, основани на пол, които самите бяха научили с болка в една социална и образователна система, наказваща всички форми на разногласие със страх, заплашване и дори смърт. Имах майка и баща, но нито един от тях не успя да защити правото ми на самоопределение въз основа на социален и биологичен пол. Аз избягах от тези родители, които Фрижит Баржо би искала за мен, защото от това зависеше оцеляването ми. Тоест, макар че имах родители, идеологията на сексуалното различие и на нормативната хетеросексуалност ме лиши от тях. Баща ми беше сведен до репресивен представител на джендър закона. Майка ми беше лишена от всяка функция, която надминава тази на бременна матка и възпроизводителка на сексуалната норма. Идеологията на Фрижит Баржо (тогава представлявана от национал-католицизмът на Франко) ме лиши от правото да имам майка и баща, които да ме обичат и да ме защитават. Много години, караници и сълзи ни коства да преодолеем това насилие. Когато социалистическото правителство на Сапатеро предложи през 2005 г. закона за узаконяване на гей браковете, моите родители, които до ден днешен продължават да бъдат католици и с десни убеждения, гласуваха за социалистите за първи път в живота си. Не гласуваха така само за да защитят правата ми, а заради правото си да бъдат родители на нехетеросексуално дете. За правото си да бъдат родители на дете, независимо от пола или сексуалната ориентация. Майка ми признава, че тя е убедила баща ми да отиде на протест и след това до урните. Тя ми каза: „И ние имаме право да бъдем твои родители“. 

Да не се заблуждаваме. Протестиращите на 13 януари не защитават правата на детето. Защитават правото си да възпитават децата си в нормата въз основа на социален и биологичен пол като предполагаеми хетеросексуални, като си дават правото да дискриминират всяка форма на разногласие или отклонение. Това, което трябва да защитим, е правото на всяко тяло на самоопределение въз основа на социален и биологичен пол, независимо от възрастта, сексуалните и репродуктивни органи и полови течности. Правото на всяко тяло да не бъде възпитано изключително и само за да се превърне в работническа или репродуктивна сила. Необходимо е да защитим правото на децата да бъдат считани за политически субекти, без да бъдат свеждани единствено до някаква полова, сексуална или расова идентичност. 

Париж, 13 януари 2013 г.

Превод от испански Марко Видал. Всички права на статията са собственост на автора.

 

[1] Изява

[2] Известна френска активистка, която е водила протестите против правата на гейовете да сключват брак.
[3] Букв. пр. от френски – scène d’énonciation. Понятието е въведено от френския лингвист Dominique Maingueneau.
[4] Идеологията на франкизма се нарича и национал-католицизъм. Спазването на стриктните католически правила е причислено от публичните власти към целите на социалния строй, налагани най-вече с помощта на закона.
[5] По време на диктатурата на Франко всички училища били религиозни и било задължително да се учи християнската религия. Учениците трябвало да се молят в началото на всеки час.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Теси Байла – Два часа и нещо

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева, Железните цветя

 

 

Той се размърда и се обърна малко настрани, за да се намести по-добре на мястото си, докато не стигнат следващата спирка. След толкова часове пътуване се беше схванал. От доста време му се пикаеше – през последните години го мъчеше простатата.
– Още малко и ще ми се пръсне мехурът – помисли си той и събра крака. Добре, че автобусът не беше пълен и можеше да се разполага и на съседната седалка.
Когато пътуваше с автобус, гледаше да седне до прозореца. Харесваше как се изменя местността, докато автобусът преминаваше бавно през села и безкрайни ливади.
– Най-после ще изпълня това пътуване – помисли си той. От години планираше да отиде за малко в чужбина. Още когато беше жива жена му. Беше ѝ го обещал една късна вечер на връщане от работа.
Затвори очи, опитвайки се да забрави парещата нужда да се изпикае. Онзи паметен ден се беше върнал късно от работа. Намеря я легнала на дивана в хола – гледаше разсеяно по телевизията някакво предаване за пътешествия. Журналистката беше пътувала до България и показваше разни забележителности.
– Защо не отидем и ние? – попита го тя и стана да му сложи вечерята.
– Ще отидем – отвърна и седна на масата.
И оттогава всеки септември тя го питаше дали не могат да си позволят едно малко пътуване до България за Коледа, но така и не успяха. Бяха зле с парите, а бакалията им не вървеше добре. После дойде кризата. Той беше от първите, които затвориха магазините си.
– Няма нищо – каза му жена му. – Време ти е да си пенсионираш, над седемдесет си, какво чакаш още?
Но тя много скоро си отиде – само три месеца след пенсионирането му. Неочаквано намериха тумор в корема ѝ, който светкавично се разрасна.
И докато се усети какво става, остана сам-самичък. Нямаше си никого, но самотата не му пречеше. Бързо свикна с нея. Така и така нямаше кой да му помогне и той просто я прие. Но орязването на пенсиите и все новите данъци от година на година вгорчаваха живота му. Ако беше жива и жена му, щяха да гладуват. А след толкова години не се виждаше краят на кризата – обещанията на политиците го докарваха до отчаяние.
Една септемврийска утрин реши да направи това последно пътуване – преди толкова години го беше обещал на жена си. Взе решението, докато се бръснеше. Както беше с пяната по лицето, изплакна самобръсначката на чешмата и се погледна в огледалото. Почти не позна лицето си: то го гледаше остаряло, сбръчкано и строго.
– Да вървят по дяволите парите! Тази Коледа ще отида до България. Ще намеря пари и ще отида. И защо не? Нямам ли и аз право на едно последно пътуване след толкова години? Годините се изтъркаляха – помисли си той и изми пяната от лицето си.
През следващите месеци само пестеше. Никакви излишни разходи. Вечеряше едно кисело мляко с филия препечен хляб. Вече не ходеше в кафенето, където на обед се събираха на по едно узо старите му приятели. Отказа и цигарите. Ако се наложеше, щеше да изтегли и последните си пари от банката. И един следобед през ноември влезе в туристическата агенция, за да плати мечтаното пътуване.
– За още двайсет евро можем да ви осигурим и куверт за Бъдни вечер в ресторанта на хотела – каза му усмихнатото момиче зад гишето. – Заслужава си, повярвайте ми!
– Добре, ще доплатя.
– Много добре. Хайде сега да преговорим програмата. Първи ден… Заминаване точно в 6.10 от площад „Синдагма“. Минаваме границата на Промахонас, където ще ви погледнат личните документи. Оттам имате два-три часа до София. Вечерята ще ви очаква в петзвездния хотел. Ще седнете пред камината.
– Майко мила, ще се разполагам в петзвезден хотел – помисли си той и пак се заслуша в момичето.
– На другия ден след закуската заминавате за Рилския манастир. От десети век е и е много красив – ще ви хареса. Вземете си топли обувки и подходящи дрехи. Там е високо в планината и сигурно ще има сняг. Да не настинете! – усмихна се тя закачливо, сякаш говореше на малко дете. – После заминавате за Банско – там има чудни кръчми с местни деликатеси. Но преди това ще се качите високо в планината и ще видите Седемте Рилски езера. На следващия ден ще заминете за Пловдив. Да знаете, че закуската в хотела е много богата. О после ще разгледате града – има тракийски, византийски, османски, арменски и еврейски паметници. А после – Велинград! Обещавам ви, че там ще останете смаян. Има басейни с топла минерална вода – за отпускане. Предполагам, че не сте ходили там.
– О не, не съм!
– Още по-хубаво. Сигурно ще ви хареса. На другата сутрин трябва да станете много рано. Автобусът заминава за Гърция в…
– Госпожице, оставете връщането – прекъсна я той.
– Добре, цената я знаете. И колко места ще искате? Предполагам, ще вземете и госпожата…
– Едно място, госпожице…
– О, извинете ме… Мислех, че няма да пътувате сам – господин като вас… Жалко… Ако искате, ще ви намерим придружителка – подметна хитро младата служителка, за да го накара да се поотпусне.
– Не желая. Моля ви, нека да приключим. Давам ви аванса за резервацията и след двайсет дена ще доплатя цялата сума. Става ли?
– Разбира се – отговори момичето и побърза да му издаде квитанцията. Беше усетила, че го подразни с нещо. – Добър път и приятно пътуване – каза му на раздяла и го изпрати до вратата, като преди това напъха в един плик рекламни брошури и му го подаде.
Прекара следващите дни в разучаване на брошурите. Научи всички подробности наизуст, какво трябваше непременно да види, в кои музеи да влезе. България е хубава страна и той се радваше като дете, че най-после щеше да я види с очите си. Всяка вечер, щом си легнеше, опрян на възглавниците, разглеждаше снимките с очилата за далекогледство на запаления абажур на шкафа. В главата му все се въртеше часът – 6.10…

«Заспал съм…». На предната седалка една госпожа беше наклонила глава на рамото на мъжа си и се мъчеше да заспи. Всички в автобуса бяха вече уморени, но шофьорът се беше заинатил и беше пуснал високо музиката. На задната седалка току проплакваше дете, а на една госпожа ѝ се виеше свят и все искаше да спират.
Той извади очилата и книгата си от сака и се зачете. Ставаше все по-тъмно и му беше трудно да различава буквите. Бутна книгата настрани и се извърна към прозореца. Затвори очи и си представи, че жена му пътува с него.

– След малко стигаме границата. Моля, пригответе личните си карти или паспортите, за да ги проверя – обяви екскурзоводката и го разбуди.
Той взе сака си и взе да търси за малкото портмоне, в което държеше паспорта си. Пъхна ръка в тъмното и заопипва да го намери. Не успя… Беше се стъмнило и той запали лампата над седалката, за да вижда по-добре. Напразно. Заля го вълна от паника, на челото му избиха капки пот. Екскурзоводката стигна до него, а той още не бе намерил портмонето си.
Къде ли беше, по дяволите! Сигурен беше, че го сложи тук, в първия джоб на сака, за да му е по-лесно да го извади.
Момичето застана до него и му се усмихна:
– Е, намерихте ли го?
– Сигурен съм, че си сложих портмонето си тук… къде ли съм го пъхнал. Там са ми и парите… мамка му!
– Не се паникьосвайте – каза тя. Ще го намерите, докато пристигнем.
– Никъде го няма – ядоса се той и с рязко движение преобърна целия сак върху съседната седалка. Калъфката на очилата му падна под стола и момичето се наведе, за да я вземе.
– Не го намирам. Трябва да е изпаднал, или някой ми го е откраднал на някоя от спирките… – тогава си спомни младото момче в тоалетната на заведението, където бяха спрели за последно. Да, сега си спомни. Нямаше и двайсет и пет години. Беше с окъсани дрехи и изглеждаше като просяк. Много слаб, смърдеше отдалече, а ноктите на пръстите му бяха пожълтели. Топлеше ръцете си под горещия въздух на сушилнята и все натискаше големия червен бутон, за да не спира въздухът.
В тоалетната си беше помислил, че е наркоманче. А после го видя да обикаля сред клиентите на заведението, докато те купуваха разни дреболии за подаръци или нещо за ядене.
– Сигурно този ми е взел портмонето – помисли си той. – Кога ли е успял? Може би когато си поръчах кафе о плащах на касата. Май тогава той мина плътно до мен. Копеленце… сигурно е наркоманчето. И как не съм се усетил? Ех, да ми падне в ръцете тоя боклук… само да го срещна някъде… Тая моя простата ми изяде главата…
– Много съжалявам, но в такъв случай не можете да продължите – прекъсна мислите му момичето. – Трябва да слезете на последната спирка преди границата, иначе ще си имаме проблеми. – И все така усмихната, тя отиде до съпрузите на предната седалка и поиска да види документите им.

Той изгледа как автобусът бавно се отдалечава към границата и се изгубва в мъгливия хоризонт сред сухи, заснежени дървета. България се отдалечаваше.
– За няколко часа ще стигнете от границата до София и там вечерята ще ви очаква в петзвездния хотел – спомни си той думите на момичето от туристическата агенция. Пъхна ръце в джобовете. Студът го пронизваше и трябваше да поседне за малко някъде. Да подреди мислите си и да види как ще се върне, като беше останал без пари. Може би трябваше да отиде до автогарата, да обясни на началника какво го е сполетяло и да го помоли да се качи безплатно на някой автобус в обратна посока. Щеше да му обещае, че щом се прибере у дома, ще вземе пари и ще плати цената на билета. Трябваше да намери и телефон. Да се обади да анулират кредитната му карта, да поговори с някого, който да го посъветва какво да направи.
– Отвори вратата и влезе в чакалнята на автогарата. Много хора чакаха да се качат на автобуса за Атина. Войници, помъкнали раниците си, стоически чакаха да мине времето, за да започне истинският им отпуск. Една бременна се чудеше къде да помести багажа си, а едни деца се смееха и се надвикваха, закачаха се, докато родителите им чакаха на опашката пред гишето, за да купят билети за Атина.
Застана в един ъгъл и се загледа в таблото с разписанието на автобусите. Следващият автобус за Атина трябваше да тръгне след два часа и нещо. Той отиде към стаята на началника, почука на вратата и отвори, без да чака отговор.
– Какво желаете? – попита го мъж на средна възраст.
Той му обясни какво му се е случило. Помоли го да му помогне да се прибере в Атина.
– Добре де – каза началникът. – И как казахте, че е името ви? Ще видя какво мога да направя за вас. Знаете ли колко хора идват при мен и ми разправя някакви сълзливи истории, само и само да не платят билета? Разбирате, че трябва много да внимавам.
– Разбирам. Уверявам ви, че не лъжа… Можете да се обадите в туристическата агенция и оттам ще потвърдят, че съм пътувал с техния автобус.
– Добре, вървете сега. Ще ви извикам, когато автобусът е готов да замине и ако има свободно място, ще видим какво може да се направи.
Отвори вратата и излезе навън. Поне началникът му беше обещал да му помогне. Беше му студено и беше гладен. Цял ден не беше ял. Седна в един ъгъл и се заоглежда, докато чакаше да минат проклетите два часа. По-точно, два часа и нещо.
– Ей, приятел! – чу той колеблив глас. Повдигна очи и видя някакъв мъж. Беше онзи. Държеше портмонето му в ръце. Подаде му го. – Взимай го бе, приятел!
Поколеба се. За миг му се догади – не искаше да вземе портмонето от мръсните, пожълтели ръце на младия мъж. Все пак протегна ръка и си го прибра. Отвори го несъзнателно и погледна съдържанието му. Увери се, че всичко си беше там – паспортът, парите, кредитната карта. Наистина всичко си беше на мястото.
– Няма нужда да го гледаш – каза младежът. Липсват седем евро. Само си купих един сандвич, сок и шоколад… Проверявай, щом искаш. Качих се на следващия автобус, за да те намеря. И като видях паспорта, разбрах, че ще те спрат на границата. Съжалих те. Рекох си: какво ми е виновно старчето? И така… сега те намерих и всичко е наред, нали? Ама и ти как не внимаваш! Знаеш ли колко лесно ти гепих портмонето? Изобщо не се усети.
Преди малко той си мислеше, че ако хване крадеца на портмонето си, ще побеснее и ще го смаже от бой. И странно – сега, когато младежът стоеше пред него, не чувстваше нищо. Може би понеже този наркоман не беше съсипал пътуването на един непознат старец, а бе довършил живота му.
Спомни си за жена си. Ако беше тук, щеше да прегърне този непознат нещастник и да му прости. Само щеше да го попита дали е гладен.
– Никой човек не е поел по лошия път от много любов, а от това, че никой не го е обичал – казваше тя, когато прегръщаше сина им, когато се прибираше у дома. Никога не го питаше къде се е скитал през последните пет или десет дена, докато тя го издирваше по болниците, из съмнителните места в града, по улиците на собственото си отчаяние, по пейките на страха и на сълзите си. Понякога имаше късмет: намираше го вкочанен в някой ъгъл, или безчувствен в болничното легло.
– Диша ли още? – питаше тя сестрата, останала без дъх.
– Диша, но… – отговаряше сестрата и излизаше забързана от стаята. Не я интересуваше, че хората се сърдеха, нито я трогваше мъката в очите им. – Вашият не става вече за никъде, зарежете го – казваше ѝ сестрата. Но жена му беше обръгнала и не се притесняваше от чуждото презрение и упреците на околните. Не ѝ пукаше.
Жена му не трепна дори когато една сутрин го докараха трима полицаи заедно с една прокурорка. Бяха дошли да претърсят дома им. Тя остана неподвижна, втренчена в белезниците на сина си. Сърцето ѝ кървеше. А синът ѝ само поиска да пийне вода. Тя едва успя да задържи чашата до пресъхналите му устни, докато той преглъщаше с усилие. В душата ѝ се беше насъбрало кълбо от гняв, безсилна болка и любов.
– Винаги е виновно семейството – беше се произнесла прокурорката. – Някъде сте сгрешили с него. Къде е съпругът ви? Кога се разведохте с него?
Тя не слушаше, нито отговаряше. Нямаше значение какво ѝ говореха. И на кого хвърляха вината. Можеха да си мислят, каквото си щат. Тя бе свикнала да живее със страха. Гледаше само окованите мръсни ръце, увиснали до окървавените шорти на сина ѝ. И подутите му устни.
– Сигурно са го били – мислеше си тя и почувства болката в собственото си тяло.
След няколко дена пак го видя, този път в съдебната зала. Той мина пред нея и тя разпозна детето си в подивелите му очи. И докато слушаше стоически обвиненията за притежание на наркотици в очакване на присъдата, Христина побягна с него в общите им спомени. Хвана го за ръка и те се затичаха към люлките на плажа, които той толкова обичаше като дете. Виждаше го пред себе си да върви с несигурни стъпки, облечен в дебело яке, а тя го прегръщаше и го подхвърляше високо във въздуха, търкаше ръчичките му, за да ги стопли, лягаше до него върху пясъка и му пееше. Притискаше го в прегръдките си… Само така можеше да издържи в онази зала, без да припадне. И когато излизаха от съда, мъжът ѝ стискаше ледената ѝ ръка, гневен на сина си за болката, която им бе донесъл през всичките тези години. Тогава бе решил да не го погледне никога повече в очите.

А чуждото момче го гледаше с недоумение.
– Защо си ме зяпнал така, бе приятел? Казвам ти, нищо не съм взел от портмонето ти, нали виждаш, че съм дошъл да ти го върна. Погледни сам – и му обърна гръб, за да си ходи.
– Как се казваш? – попита го.
– Мариос – отвърна младежът.
– Още ли си гладен?
– Винаги съм гладен – отговори Мариос с безразличие и пъхна мръсните си ръце в джобовете на панталоните.
– Има още два часа, докато замина. Два часа и нещо. И аз съм гладен. И имаме пари да хапнем – каза му той и показа портмонето си. – Ще дойдеш ли?

Превод от от гръцки Иван Б. Генов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Леа Коен – По Графа

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева, Железните цветя

 

 

Шекспира

Едната му ръка висеше като изсъхнал клон, парализата беше изкривила и крака, който като че ли търсеше да застане вертикално, но все не успяваше. Минаваше с мъка между масите с протегната ръка като издаваше неразбираемо мучене вместо говор. Притеснена, започнах да ровя в чантата си, докато сакатият търпеливо чакаше.
Подадох му десет лева, а приятелят ми до мен се усмихна снизходително. Приготвих се да му произнеса кратка тирада за необходимата взаимопомощ, но той само ме побутна и посочи с глава. С бодра крачка и без смущение сакатият се отправи към маса в кафенето, където го чакаха вече други двама.
– Браво, Шекспире, много си добър – каза единият от тях.
Ядосах се от тази наглост, станах, приближих се до тримата и рекох:
– За десет лева можех да гледам „Ричард Трети“.
Сакатият ме изгледа внимателно и отговори :
– Точно него играх последно в Пернишкия театър, преди да ме съкратят.
После поръча три бири.

 

За една спирка

Момичето в трамвая стана от мястото си, оправи полата си и внимателно остави продупчения си билет на седалката.
Възрастният мъж срещу нея грабна билета, смачка го на топче, запокити го на пода и поясни високо жеста си:
– Няма да оставим паразитите да се возят гратис. И без това живеят на гърба ни.
Направи изразително движение с глава към мургав младеж, който се беше надигнал от мястото си.
От кабината на ватманката излезе симпатична дебелана, сложи на врата си контрольорска карта и прикани пътниците за проверка на билети и карти.
Възрастният бръкна в джоба си и замръзна на място: беше забравил вкъщи портофейла си.
– Аз съм отдавна пенсионер – изскимтя той на контрольорката – Забравил съм си картата.
– Значи пътувате гратис – установи положението тя.
– Какво говорите? – уплашено възкликна той.
– Имам билет – внезапно се сети възрастният и затърси с очи смачканият преди малко от него самия билет.
– Този ли е? – попита мургавото момче и му подаде чисто нов билет.
– Да – излъга старецът и взе билета.
Стигнаха спирката, той припряно се завтече към изхода, контрольорката също понечи да слезе.
– Чакай, госпожа, намерих нещо на пода – спря я младежът. – Старият си е изтървал портофейла.
Симпатичната дебелана го изгледа изпитателно, дръпна портофейла от ръката му и каза полусърдито, полувесело:
– Ама и вие сте едни. Няма оправия с вас!
В отговор младежът се засмя с всичките си бели зъби, каза “Чао” и слезе пъргаво. Извади нещо от джоба си и го ритна с крак. Беше малко хартиено топче, което много приличаше на смачкан трамваен билет.

 

Легло за двама

– Къде ми е картонът? – каза единият просяк на другия.
Деляха един и същи тротоар.
– Казах ти сто пъти. Имаме правила: всеки си знае торбата и картона – настоя отново той.
Другият продължаваше да мълчи.
Обърнаха се като един към момченцето, което притича до тях.
– Чичко, мама се съгласи. Ше вземем две кученца, а другите три ще раздадем.
– Добре, малкият, но донеси обратно картона, че приятелят ми няма къде да спи.
– Добре де, защо не му даде своя картон за кученцата, а даде моя? – попита първият.
– Моят е по-голям – ухили се другият. – Щеше да стигне за двама ни.

 

22 карата

Жената влезе в златарския магазин и се огледа. Беше на прилична възраст и носеше елегантна, макар и излязла от мода шапка.
Вътре бяха двама. Единият стоеше прав зад тезгяха, а другият, седнал зад ниска преграда, разглеждаше нещо със златарска лупа. Млади, нахакани, видимо не си поплюваха. Обичаха много златото, ако се съдеше по онова, което носеха върху себе си: вериги, ланци, кръстове, пръстени, цяла витрина.
Жената се приближи до мъжа на тезгяха, но той само й хвърли бегъл поглед и продължи да чопли с малък инструмент нещо, което блестеше в ръката му и от което на тезгяха се сипеше ситен бял прашец.
– Едно време правеха мостовете за зъби от истинско злато и много здрави – каза жената, за да привлече вниманието му. – Бяха трайни, както се казва, до гроб.
Мъжът остави инструмента и я изгледа начумерено. Какво намекваше?
– Злато с висок карат, мисля 22 – продължи невъзмутимо тя.
– Какво обичате, госпожа? – попита недружелюбно мъжът и прибра и парчето злато, и инструмента в чекмеджето пред себе си.
– Може ли да разгледам? – попита жената и се отправи към витрина, в която бяха сложени стар златен джобен часовник, който не работеше, филигранна гривна без особена стойност, няколко халки, пръстенче с две бисерчета и малко диамантче между тях. Набиваше се в очи обаче едър мъжки пръстен с огромен прозрачен камък.
– Да нямате нещо за продан? – полюбопитства мъжът .
– Имам разни стари неща, но не знам дали имат стойност – въздъхна тя.
– Е ние тук сме за това – додаде и вторият, който напусна мястото зад паравана и се приближи.
– Приличат на тия боклуци, дето сте изложили тук – продължи жената.
– Как боклуци, госпожа? Я вижте колко струват. Били са все на възрастни жени като вас, на които вече не им трябват, а парите ще им свършат работа. Занимаваме се само с истинска бижутерия – идва от Париж, от Виена.
– И от Цариград – добави тихо жената.
– Ето този големият диамант например – мъжът посочи пръстена – струва много пари.
– Не се съмнявам, щом го продавате за осем хиляди.
– Е, и ние имаме разходи, данъци, как си мислите тия работи. Ако имате нещо за носене, вие или ваши приятелки, не се колебайте, давайте.
Жената излезе навън, извади мобилния си телефон, звънна от него и каза:
– Може да стане работата, кажи на момичетата да приготвят, каквото имат.
Тази вечер в старческия дом „Тиха обител“ жените отвориха две бутилки вино и си пуснаха песни от Шарл Азнавур.

Минаха шест месеца. Жена на прилична възраст с елегантна, но излязла вече от мода шапка седна на масичка в кафенето и си поръча капучино.
– Миличка – обърна се тя към сервитьорката. – Какво стана със златарите отсреща? Гледам магазинът е затворен и изоставен.
– А! Бяха едни мутри, които искаха да забогатеят бързо. Започнали да купуват от възрастни хора стари бижута, като всички се оказали с фалшиви камъни. Фалираха и ги изгониха от магазина.
– Жалко! Бях си харесала един мъжки пръстен с голям диамант, исках да го купя, защото изглеждаше съвсем като истински.
Сервитьорката я погледна учудена, но жената допи кафето си и стана, като не забрави да остави голям бакшиш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Александър Йосифов – За тигрите и хората

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Тигърът лежеше сред покритите с бурени руини на древния град и дремеше. Главата му, голяма и четвъртита, покрита с мека червеникава козина на черни ивици, почиваше, подпряна на огромните му, ноктести лапи. Гърбът му блестеше като чисто злато от лъчите на залязващото зад дърветата слънце.
Той обаче не спеше, не – тигърът само се преструваше на задрямал и инертен и през полупритворените си, хищни очи дебнеше поредната си жертва.
Откъде ли щеше да се появи този път? Към останките от античния град водеха стотици пътеки, една от друга по-диви, по-стръмни и каменисти. И въпреки това, въпреки черните тръни, които се забиваха в изранените от сипеите крака на пътника, въпреки непосилните многодневни преходи и почти отвесните скали, които трябваше да изскачат, заблудени хорица от близо и далеч редовно посещаваха това диво място. Те може би се опитваха да разгадаят миналото му. Навярно се чудеха какви хора са живели там, където днес вилнееха на воля бурните ветрове на безнадеждността и омерзението. Тези загубили своята посока изследователи на човешката природа съставляваха над 90% от менюто на местните месоядни твари. Над скалите кръжаха стотици лешояди и се хранеха с труповете на жертвите на многобройните разбойници, които се скитаха наоколо.
Какви разбойници, ще попитате вие. Ала тяхното присъствие не ви изненадва, нали? Е, това бяха люде безмилостни и отчаяни. Те бяха загубили всичко, което някога са обичали на този свят, независимо дали дом, семейство, любима, скъп приятел, идеал или други подобни. Те бяха преживели дни на тежки изпитания. Те бяха изпитали на гърба си всичкото лицемерие на обществото.
Защото, както всички добре знаем, всеки един в нашето прехвалено време по някаква странна прищявка на съдбата е длъжен да носи маска и да играе някаква роля в театъра, наречен човешки взаимоотношения – била тя ролята на изпечен мошеник, простодушен човечец или просто кръгъл глупак. Всеки е длъжен да спазва задръжките и условностите на епохата, в която живее, и да почита нейните посребрени и даже позлатени кумири и моди . Колкото и безсмислени или зомбиращи да са те. Така сред нас властват измамата, нагаждачеството и фалшът или, с две думи – добрата актьорска игра.
Ала в моменти на скръб и отчаяние всичко това по най-бързия възможен начин те изоставя. Всички мостове зад гърба ти са изгорели. В сърцето ти е останала само една натрапчива празнота, един всепоглъщащ мрак, една, не, хиляди, бездънни пропасти, издълбани като лунни кратери в душата ти. И тогава за мнозина идва Видовден.
Особено за ония, които нямат страст, на която да се посветят – била тя събиране на марки, гледане на котки или каквото ви хрумне още. В нея навярно бих могли да потърсят отговори на натрапчивия въпрос : „Защо, по дяволите (стана така)? С какво съм го заслужил?“. Но отговори няма и затова ти остава само злото да те крепи на този свят.
Тогава човек е способен да извърши нечувани мерзости, да причинява отново и отново ужасна болка и страдания (и чисто физически, и по-гадните – душевни) на хората около себе си – и всичко това само защото и той страда, само защото и него го боли. „Тия копелета трябва да си го получат.“ – както обичаше да се изразява героят на настоящия разказ. Той говореше така в онези отдавна отминали дни, когато в гърдите му още туптеше човешко сърце…
И въпреки всичко това заблудени от близо и далеч идваха да видят буренясалите, заличени от времето руини и да се опитат да разгадаят историята им. Глупаците се опитваха да разберат какви хора са живели там и какво ги бе накарало да изоставят цветущите си домове и плодородните си земи на разрухата и тлението, да загърбят всичко, което някога са обичали и да заживеят безрадостния живот на скитници – без род и родина, без минало, без надежда, без бъдеще.
Може би дори някои от местните хора бяха потомци на тези бегълци и може би те още носеха болката им в душите си – сподавена мъка и ярост от униженията, предавани с кръвта от поколение на поколение, от майка на дъщеря, от баба на внуче, от баща на син и от век на век. И може би тяхната злоба те пазеха в сърцата си . Може би по тази причина те посрещаха всеки случаен пътник в техните земи с кучета, сопи и заредени пушки. И може би всъщност това беше онази неспокойна сила, която нощем превръщаше хората във вълци, тигри и пантери – верни стражи и зорки пазители на мъртвия град. А денем те отново си връщаха човешкия облик, па макар и да бяха озверели, оскотели и смазани от скапания си, кучешки живот.
Във всеки случай за тигъра това нямаше никакво значение. Той отдавна беше захвърлил човешката си обвивка като стара и ненужна дрипа, която даже не му беше по мярка (тясна бе тя за несносната му мъка). Да, и той някога беше бил личност и бе имал своите простички радости в живота – малка, течаща от всички ъгли гарсониерка, семейство, което той бе обожавал и за което би дал живота си – жена, а също даже май и деца . Ала това бе много отдавна, „преди сто лета“ ( както се казваше в една стара песничка). А може би изобщо никога не бе имал такива неща – защо просто да не ги бе сънувал в някой от многобройните дневни кошмари, които твърде често взеха да го спохождат напоследък. Но все едно…
После огънят, подпален от платена злодейска ръка, му отне всичко и го остави сам и празен – и отвътре, и отвън. Болката бе горяла в черните му като нощта очи, ала така и не бе изтляла. Поне да беше отмъстил на виновниците, на поръчителите на позорното дело – ала той нито ги знаеше кои са, нито пък имаше волята да се бори с тях. „Бог високо, цар далеко, па и двамата замесени – остави се! Какво мога да направя аз, обикновения човек?“ – обичаше да си повтаря със сардонична гримаса той. Започна да граби и убива, да пали вилите на народните изедници и мъчители, ала и обикновените хора не щадеше. Целият свят трябваше да си плати – беше си го заслужил с хиляди вини.
И когато последните остатъци от човека в него си отидоха безвъзвратно, нещастникът се отказа от лицето си и се превърна в обикновен хищник, в звяр, не знаещ що е милост, пощада и прошка. Те не го заслужаваха. Той дебнеше жертвите си по кръстопътищата или в останките, нападаше ги от засада и ги убиваше хладнокръвно и с известно садистично удоволствие. После разкъсваше топлата им плът с някаква тържествуваща, от столетия сподавяна ярост в пламтящите си очи и диво се опиваше от изтичащата им кръв.

 

****

И днес той чакаше поредния заблуден да влезе в капана му – все пак беше време да се нахрани като хората най-сетне.
„Къде се е дянал оня малоумник, да пукне дано?! – изръмжа тихо тигърът – Проследих го чак от Черните скали и оня със сигурност идваше насам. Ама къде се бави, хайлазинът му с хайлазин?! Да не се е загубил в гората? Само туй оставаше!“
При тази мисъл той вдигна неспокойно глава и подуши въздуха. Внимателно се огледа и ослуша, но нищо не долавяше.

„Само туй оставаше – повтори яростно той – да вземе да стане нечия друга плячка! Тая няма да я бъде! От три дена го дебна и няма да позволя на някакви си там готованци да ми вземат залъка от устата!“ – и, сипейки най-сочни попръжни (доколкото един тигър може да проклина, а този си го биваше в тая работа, повярвайте ми), хищникът сърдито се изправи на крака и с бърза, грациозна стъпка пое по просеката вдясно от него.
Той стъпваше безшумно. Меките му, широки лапи едва докосваха земята и внимателно избягваха шумата и сухите клонки, чието изпукване би могло да издаде присъствието му. Още една крачка и щеше да излезе на пътеката за Скалите…
Изведнъж от храсталака зад гърба му прозвуча изстрел и ушите на наивния тигър, смътно доловиха някакво изжужаване във въздуха, като че пчела кръжеше над главата му. В същия миг остра болка го прониза между плешките и той залитна, неспособен да се държи на краката си. Строполи се по корем на земята и целият свят се разми пред очите му.
„Какво става, по дяволите?!“ – питаше се той.
В помръкналото му съзнание, обикновено огласяно от натрапчивите мелодийки на полузабравени популярни песнички (например „Я елате, пиленца, при батко…“), сега с непозната яснота прозвуча един самотен вик – някаква странна смесица от ужас, негодувание и унищожителна ирония : „Ловеец!“
„Аха, ясно…. Поредният идиот… Като мене…Мътните ни взели нас двамата и всички ония, дето ни докараха дотук… Ох, опустошение, до гуша ми дойде от всичко това …“ – мислеше си тигърът, а животът бавно и болезнено го напускаше.
След четвърт час на страшна агония най-накрая, както казва поетът, „смъртта му забули очите“.

 

****

Ловецът смаяно се наведе над трупа.
„Но това е… човек?! Ама как… “
По навик провери пулса му и безсмислено констатира :
– Отишъл си е.
После, обхванат от някакво странно, жестоко любопитство, някак си промъкнало се из дебрите на учуденото му и изплашено до смърт съзнание, той обърна тялото, за да види лицето на жертвата си.
То беше на човек на средна възраст, с побелели от грижи коси и празни, черни като маслини очи. Погледът на умрелия беше безизразен, само една лека, подигравателна усмивка беше застинала на устните му.
– Човек?! – повтори изуменият убиец на глас.
А мъртвият сякаш отвръщаше на думите му с безгласната си, примирена усмивка. На живия му се стори, че тя говореше.. С мълчанието си човекът-тигър изказа онази натрапчива мисъл, която отдавна като някакъв особено упорит дървояд дълбаеше своите потайни ходове из умовете на хиляди хора по света :
– Ами човек я! Ти какво очакваше – звяр ли?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Кристин Димитрова – Женският пазар

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

1
Всички продължават към началото на пазара,
но Хайри ме отвежда настрана, за да ме черпи
арабска питка.
Избирам си с чубрица. „Салам алекум” казва
Хайри, докато взема в ръка закуските, а пекарят
кимва почтително. Означавало „мир вам”,
макар че човек преставал да мисли за смисъла,
ако е свикнал с мира.
– Къде изчезна? – пита ме по-късно Ники Бойков.
Застанали сме между „Дубайска шатра” и „Сръбска
скара при Зоран”.
– Във фурна „Ирак”.
– Май я знам. Не беше ли фурна „Багдад”?
– Не, беше си цял Ирак. Намира се малко след
фурна „Сирия”.
Пътуването по света е трудно нещо –
не винаги можем. Но на пазара
отнема стотина крачки.
И ето:
едни все едно са в чужбина,
други все едно са си у дома.

2.
„Светът е плосък”, пише Томас Фридман
от високата кула на Ню Йорк Таймс.
Но на Женския пазар светът не е такъв,
а е кръгъл като праскова,
ярък като домат, къдрав като карфиол,
гърбав като продавача на гащи,
мургав, като жената с картофите.
От „Голямата ябълка” няма как
да се види това, но дори и тук
не е минало без нея. New York
пише на анцуга, окачен до фланелата
Tommy Hilfiger. Дрехите са
почти маркови, почти празнични,
стават за носене,
а по гърдите им са изписани
имена на неясни мечти.
Глобализацията е дошла тук
през задния вход, много отдавна,
заключила се е на пазара
и е останала невидима за света.
Синагогата и джамията могат да потвърдят това,
но официално не си говорят.

3.
Малка градинка пред паметника на
Георги Кирков – политик социалист –
накацан от гълъбите.
Връзки праз са подредени пред
каменния му взор, а наоколо пищят деца,
трима млади цигани, подстригани като мохикани,
се карат за статус във Фейсбук, две момичета
крадешком обикалят около чантата ми.
Кирков е защитавал бедните и известно време
Женският пазар беше кръстен на него.
После жените си взеха обратно името,
а бедните си останаха бедни.
Обикалят му паметника.
Пет пари не дават за него.
Ако имаш пет пари, дай ги за скара.
Ако нямаш, вземи от ближния.
Или влез във Фейсбук,
безплатно е.

4.
Сократ е обичал пазарите. Напомняли са му
от колко много неща няма нужда.
Просякинята без крака едва ли
ще каже същото. Очакваме ли да каже нещо
въобще?
Вавилонската кула май е благословия.
Плащам левче на просякинята за правото
да си представям, че съм добър човек.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Милен Пенев – На жълтия балкон отсреща

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Лабиринт

Ариадна я няма
Скъсала се е нишката
С минотавъра, двамата
Скрити в тъмното, дишаме
И пресмятаме шанса си
Да убиеме другия.
Край стените, обраснали
Със зелени илюзии
Сред пътеки залутани
И капани навсякъде
Цепим с нокти минутите
И настръхнали чакаме.

Вече става отдавна
И забравихме времето
Откогато сме заедно
Откогато се дебнеме.
Вместо страх – примирение
Глад и жажда простъргват
Във телата съмнение
Към възможно разсъмване.
И подритвайки черепи
На другари по участ
Тръгваме да намериме
път към общото утро.
Приближили, се спираме
Подозрително душиме
Аз – със ножа под ризата
Той – готов до промуши.
Постепенно привикваме
С новото си съдружие
И споделяме всичко
Можещо да послужи.
Начертаваме планове
И започваме сбъдване
Лесно е, щом сме двамата
И добре се допълваме.

Блесва лъч светлина
Значи стигнахме изхода
Преминава една
Черна сянка из мислите
Всеки трепва – готов
Да отблъсне атаката
Но денят е любов
А омразата в мрака е.
Затова на бегом
Се измъкваме, радостни
Слънчевото око
Заслепява ни с градуси
И крещиме така
Че отеква пространството…

Ариадна, с ръка
Маха, топла и тайнствена.

 

Пътуване (поема)

1./Отпътуване
Корабът потегли по обяд,
тълпата бе настроена за празник
жадуваше за дни разнообразни
след делниците в този скучен град.
Навсякъде отваряха шампанско
и тапите хвърчаха като пуканки,
вибрираше от жизненост пространството
наситено с очакване и звуци.
Прочетоха се глупавите речи
с досадни, но тържествени слова,
накрая от камбани звън отекна
и корабът във миг се отзова.
От пристана откъсна дълго тяло
разкъса мрежа котвени въжета
и с тласъка си сложи той начало
на върволица бъдещи премеждия.
Тогава всички плъхове наскачаха
от дупките, от хилядите тайници
и падаха, помахвайки с опашки
във мокрите си гробници от пяна.
И твърде скоро не остана плъх
вътре във утробата на кораба
защото те избраха да умрат
и този избор ги сближи със хората.

Тълпата бе потресена от гледката
сърцата на моряците се свиха
но нямаше и помен от безредие –
напред към гибелта си продължиха.
Капитанът даже не помръдна
той не видя зловещото знамение,
очите му напред са само взрени
и не проблясва в тях искра разсъдък.

2./Противостояние
Идваш тихо в съня ми
търсиш моята шия
аз се втурвам във тъмното
бягайки от убиеца
ти сподиряш ме с воя си
твойта сянка ме гони
аз будувам през нощите
и денувам без спомени.
Какво ли враждата
между нас е родило
ние бяхме приятели –
а дали пък сме били
и дали си измислица
или друга реалност
аз живея във фикция
и кървя като рана…

Кръстопътят е близо
пътищата там почват
и във Рим всички влизат –
той е многопосочен.
Всеки Рим е различен
и безкрайно еднакъв
живите ги обича
мъртвите не оплаква.

Аз разбрах те какво си –
ти си моите мисли
ти си моите кости
страховете ми ти си.
Стига с тези игри
вече хищникът аз съм
правилата са ясни –
бягай или умри.
Губиш своята плът
и лицето ти чезне
а в очите ми звездни
отразява се смърт.
Изгоря като свещ
и превърна се в нищо
трябваше да умреш
за да има огнище.

3./Началото
Преминаха през няколко морета
движеха се близо до брега
и парите се вдигаха в дъга
над белите приветливи градчета.
Водата беше синкава и тиха
и с уморена ласкавост на майка
небето бе изпъстрено със чайки
които с женски гласове ги викат.
Моряците отвръщаха с усмивки
кръстосваха със слънчеви лица
из палубите, сякаш са деца
и просто нямат нужда от почивка.
Шегуваха се с хумор грубоват
и плашеха по-младите със разкази
за всякакви озъбени опасности
които в дълбините морски спят.
Измисляха си тромави чудовища
които биват трудно победени
и свършват със нарязани туловища
като декори в корабната сцена.
Дори и капитанът, тъй студен
от вътрешните демони подгонен
се радваше на всеки хубав ден
и към шегите им бе благосклонен.
Застанал на носа, уверен че
все пак ще стигне свойта Атлантида
приличаше на някакво момче
което още си играе с миди.
Във свойта дързост той бе уязвим
защото бе създал мечтата крехка –
докоснеш ли я, може да увехне
и да изчезне като струя дим.

Щом всички са заспали по каютите
и само вахтените обикалят
разцепват се на хилядни минутите
и Господ своите огньове пали.
Нощта е просто бременна с емоции
и ражда легиони от звезди
които бавно трупат се в потоци
и скачат в притаените води
готови да измият всеки грях
дори и той да не е още сторен.
Полепва долу звездния им прах
и дълго свети дъното на кораба.
И този кораб сякаш е комета
изгубена сред тези отражения
а спящото й население
не чува в тишината гласовете.

4./Едгар По
Едгар По почука на прозореца
решил бе явно да ме навести
поканих го, извадих водка и
започнахме да пием и да спориме.
Владееше прекрасно метафизика
и черно бе любимия му цвят
изложи всичко подло в този свят
и злобата, с която сме пронизани.
Засипа ме с логичните си доводи
които сочеха едно – разруха
и аз почувствах се така безпомощен
че повече не можех да го слушам.
Спаси ме онзи непонятен стих
прехвръкнал помежду ни в плаха линия
той спора ни безсмислен прекрати
разби се във стъклата и загина.
Едгар По бе силно натъжен
не го очаквах да е тъй чувствителен
и почна да разказва за действителност
която непозната бе за мен.
Разгърна листи с цветни пентаграми
които са основа за магията
и каза, че дори и да се криеме
ще изживеем трупаната карма.
Посочи ми пределите в астралното
и втурнахме се в кратко пътешествие
докоснах се до хората, предшестващи
и зърнах бъдещето свое тяло.
Описа после тези ритуали
които дават власт и тайни знания.
Не ги запомних. Те са за избраните
а аз не исках да са ме избрали.
Говорихме за гарвани и хора
за силата на предопределеното
накрая той се върна пак във времето
а нещо, спящо в мене, се отвори.

5./Буря
Небето сгърчи се като змия
надвисна във враждебно виолетово
и не посипа празнични конфети
а шепи страхове и тишина.
Прорязваха я спорадични гърмове
и блесваха настръхнали светкавици
вълните, зажаднели за удавници
издигаха се във огромни хълмове.
Вятърът, доскоро укротен
започна диво да пронизва мачтите
призраците пъргаво наскачаха
и метнаха саван от бял сатен.
Корабът превърна се в мравуняк
във който всеки поста си бе взел
и хората, сплотени в свойта цел
разбираха се без да ползват думи.
Въжетата свистяха и машините
ръмжаха със метални гласове
и цепеха огромното море
със дързостта, която имат силните.
Човешка воля и човешка техника
в борба срещу природните стихии
накрая бурята се умори и
небрежно хвърли своите доспехи.
Слънцето с едно око надникна
през облаците, бавно се наведе
и даде знак,че в свършилата битка
моряците спечелиха победа.
Наградата бе щедра доза ром
и мисълта за идващите тропици
в които палмите забиват копия
и лятото е верният сезон.
Прогресът още не е победил
и не е всичко хубаво за продан
жените са с разпуснати коси
и в тях цветя и младост са забодени.

Горките, те не знаят,че това
е просто стара и фалшива приказка
цивилизацията и войниците
маршируват вече в този свят.
Лагуните са складове и докове
вместо цветя – сега садят картофи
и пълно е с овце – а те безочливо
налагат стадната си философия.
Жените са бездушни проститутки
разнасят топлина между бедрата си
по своите утъпкани маршрути –
от ъглите до стаята с леглата.
Романтиката просто е застреляна
а подлият стрелец е още жив
и зида нови сгради от лъжи
в извънчовешката си зла империя.

6./Фройд
На гости ми дойде и доктор Фройд
с брадичка, сякаш взета от козел
със мършаво телце, със поглед смел
и уморена стойка на герой.
Разговорът с него беше кратък –
попита ме дали съм извратен
дали във всеки клон съзирам член
и ползвам ли понякога вибратор.
Усмихнах се и отговорих с “Не”
което явно доста го раздразни
но той ми пожела добри оргазми
и яхна ловко белите коне.

Нощта го гушна в топлата си пазва
и лекичко разтвори колене.

7./Бунт
Преминаха през много изпитания
и често в тях късметът бе им спътник
но живите белязаха ги рани
и взе морето своя дан от мъртви.
Омръзна им от непрестанно скитане
от зачестилите безлюдни острови
които в картите не са посочени
и значи досега не са открити.
Над тях прелитаха незнайни птици
и странен хлад повяваха крилата им
а дяволът, завързал здраво вятъра
мяташе със зара все шестици.
Корабът претъпкан бе с трофеи
но свършваха храната и горивото
и взеха планове за бунт да зреят
във мозъците даже на страхливите.
Събираха се в тъмни, влажни ъгли
и острите ками за миг проблясваха
агресията беше още въглен
но скоро в пламък щеше да прерасне.
Включиха се даже офицерите
и своя капитан така предадоха
защото те не вярваха,че някога
това, което търсят, ще намерят.
Логично, тук последва ултиматума –
парче хартия с няколкото реда
че всички искат връщане обратно
със капитана или пък без него.
Тогава онзи непораснал юнга
който често викаше в съня си
и бягаше във себе си, да търси
спасение от грубостта на другите,
извика, че той вярва в капитана
и иска да открива непознатото
че висша сила тук ги е запратила
и пътят им изпълнен е с капани
понеже първо нужна е проверка
и чак след нея идва откровение…
Очите му блестяха, разширени
гласът му беше плътен като в черква
излъчваше заразен фанатизъм
кривеше се, красив и отвратителен
пред своите слушатели и зрители
докато някой бавно го прониза.
На пода падна. Почна да издъхва
и смееше се в своята агония.
Убиецът се сведе, шапка смъкна
и взе да пее в хаотични тонове.
Капитанът влезе, седна до вратата
от старата си карта сви цигара
запали я, и чак щом го опари
я хвърли и безпомощно заплака.

Това за бунта беше епилога
напиха се и пиха страшно много
за да удавят в спирта страховете
и всички тези мънички тревоги
които ги превземат неусетно.
Изядоха последните провизии
изядоха дори и папагалите
а после дойде ред и на заспалите
и кожените ремъци изгризаха.
С гладуването постепенно свикнаха
лежаха, пестеливи на движения
и като стръкчета, у тях поникваха
бавни и неискани прозрения.
Измъчваше ги само самотата
измъчваше най-много капитана
той свиреше на старото пиано
загледан пак напред, в далечината –
прозрачна и неясно очертана.

8./Хамлет
Седиме с Хамлет на беседката
а той е пак пиян, говедото
очите му са епруветките
и ембриони са мезетата,
от думите му, тъй несвързани
аз свивам лястовици бели
напук на хората навъсени
които плуват във коктейлите.
Другарски бутам го по рамото
и казвам :”Стига меланхолия
защото в до-мажор е гамата
и ти ще свириш в нея солото.
Навън жените са разголени
ловуват тъмнооки принцове
луната сяда на тополите
и пие гъстото си вино.
Клошарите са в коалиция
за порция китайско пиле
няма мутри и полиция –
патрулират самодивите.
Всичко мръсно е изчистено
завистта е непотребна
кожодерите, усмихнати
раздават кътаните сребърници.
Живей ти днеска свойто бъдеще
защото нямат повторение
веднъж изпуснатите пътища
и чувствата несподелени.”
Продължавам аз тирадата
а Хамлет е заспал, горкият
край нас Офелия припада
отрупана с безброй чинии.
Протягам й ръка да стане
но тя ръката ми отхвърля
и скрива с уморени длани
пола, осеяна със кръпки.
Хорацио пристига бесен
подритва падналото тяло
и псува Шекспир ,че създал е
свят без никаква човечност.

9./Финал
Дали все още плават без кормило
натам, където тласкат ги вълните
или сънуват,от вода покрити
и вдишват кротко синьото мастило?
Борбата губи всичкия си смисъл
бъдещето стапя се във мрака
а някой в настоящето е писал
че нищо той от никой не очаква.
Апатията бавно ги обзема
и се разпадат минали копнежи
пространството източва се във време
а времето конецът им ще среже.
Но краят има нужда от достойнство –
един последен опит да се справят
просто да докажат ,че са хора
преди да станат жертва на забрава.
Един последен опит да живеят –
надигат се, намръщени, изпити
залитат и се блъскат във дъските
преди те свойто място да намерят.
Надеждата им е безумно малка
надеждата им,всъщност, е нищожна
но по-добре е битката да сложи
със свойто безпристрастие финала
отколкото да гаснат примирени
без болка и без страст и без усилие
и да измерват пътя не във мили
а с капки кръв във бледите си вени.

Противникът им този път невидим е
и точно затова е по-опасен
салютите му, остри като рими
избухват във звезди и във фугаси.
Отвръщат плахо техните оръдия
Снаряди се търкулват във водата
избиват риби, плашат птиче ято
но не докосват вражеските съдове.
Противникът се смее и обсипва ги
със огън, със метал и безразличие
моряците умират без молитва
със кървав цвят гърдите си закичили.

Умрелите, макар че са умрели
задават неудобните въпроси
на своя капитан, а той уцелен
но още жив подпира своя мостик:
“Къде отиваш, капитане?
Пробиха дупки в твоя кораб
пробиха в тялото ти рани
избиха всичките ти хора.
Къде отиваш, капитане?”
А той мълчи, поел товара си
на чужди, свои обвинения
на неуспешните решения
и на излъганата вяра.
Потъва корабът във бездната
и с него капитанът – прав
и горд във своето изчезване.
Сбогом, капитан Ахав!

 

* * *

На жълтия балкон отсреща
Едно момиче люшва гръд
Мухите в утрото горещо
Самоубийствено жужат
Задрямалата стара слива
Отпуска мързеливо клони
Опашка котката извива
Невидимите мишки гони
Часовникът тиктака тихо
Застрелвам го със поглед зъл
И всяка клетка се прониква
От полъха, от юг дошъл.

Безгрижието оживява
Студения и влажен замък
Където спомени за слава
Изпълват с мухъл всеки камък.
Беседвам с черните доспехи
И с лицемерните слуги
Разгръщам томовете вехти
В които мъдростта стои
Изпивам чашата с отрова
Изпробвам своя арбалет
И слагам гривна от подкова –
Имам нужда от късмет.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Александър Йосифов – Лозенски цикъл

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Нощни преходи

Право нагоре към билото –
сойка сред храсти пищи
и камънакът се рони
с болка под боси пети.

Кални оврази да минем –
взорът облян е в сълзи,
гният в блатата копнежи,
гаснат край пътя мечти.

Виждаш – крилете подрязани,
в шини от тел ги обвий,
слагай им здрави протези –
давай, орле, полети!

Телена мрежа разцепва,
призрачно село на две.
Взимай лопата, кадете –
тук ще копаем траншей!

Право нагоре към билото
мокър, подгизнал върви.
Пъкълът даже отстъпва
пред несломими души.

 

Голгота

„И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше : Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чака, обаче не както Аз искам, а както Ти.“
Матей 26:39

Няма към рая пъртина –
минахме кални реки,
драха ни трън и глогина –
древният менхир мълчи.

Нивите – в бурен и рози –
троскот в олтара цъфти
и тъмен облак зарони
сълзи над стръмни скали.

Дванайсет гарвана болни –
сянка в бръшляна скимти.
Сбирай изсъхнали клони –
жертвена клада вдигни!

Бурята пак ще премине,
вихър сред урви пищи.
Пламнаха диви къпини,
менхирът идол гори.

Няма към рая пъртина,
кръстът на плещи тежи,
венец от трън и глогина –
в спазми сърцето кърви.

„Пак те горчивата чаша отмина.“

 

Дефо на позорния стълб
март 2016, гр Варна

На позорен стълб изправен
млъкна приказлив Дефо.
От пристрастен съд заставен,
черно сложи си клеймо.

Дето щото хора минат,
него все ще поздравят,
тайничко с глава ще кимнат,
скрито ще му зашептят:

„Ти не знаеш страх, човече –
твоя дух не ще сломят.
Ала толкоз се увлече,
че сега се с теб глумят.

Туй, което днес разправяш,
чиста истина е, знай.
Ала що не разумяваш
и не искаш да си трайш?

Що кирливи ризи имат,
ти без страх ни ги разкри.
Всяка кражба, що подимат,
в твоя вестник разтръби.

Що кръвчица ни изпиват,
що ни лъжат и крадат,
с думи сладки ни приспиват,
та дано не кажем „гък“!

Що закон е – те не знаят,
наште правди тъпчат все!
То затуй не стига хлябът –
Ганьо вие като псе.

Що са партии безкрайни,
що е произвол и власт,
що са сделките им тайни,
що е низката им страст,

ти, човече, го разказа,
запозна навред света.
Страх запали в тях, омраза –
и на кой си хал сега?

Всички, що ги с жар ругаеш,
имат доходни места.
Истината пък, да знаеш,
е отрова за властта.

Затова си тука, брате,
сред смрадта и сред калта.“
И Дефо главата клати,
изсумтя и замълча.

Оттогава словоблудства
все във полза на властта.
Гузно мънка, зле се чувства –
пак яде го съвестта.

Че надмогван от своя
и от чужда вражда
той се чуди, героя,
що да прави сега.

Но трудът му тежък, черен
все със хули се отплаща.
Избор той направи верен –
сам си партия изгражда;

и се бори за властта,
пръст да топне във меда,
че не иска тъй да стане –
пак на сухо да остане.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Албена Макарова – Обгърнатост

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Провал.

Безтегловност.

Твоето уверение,
че ме приемаш еднакво
при възход и падение,
диша във врата ми
в опит да похити
разумната логичност на моята поквара и себеправедност,

да им отнеме непоклатимата необходимост от мъки, самоизтезания и непрестанни самоизкупления,

и да роди в мен нелогичността и безумието на кръста…

с дъх на лекота и полет…

Дали някога ще стана вярваща?

 

Тулкандра (Безмълвната планета)

Прегръдка.

Побързани мигове
на достигане
и докосване.

Болка.

Страх.

Агония.

В търсене на намиране и любов.

Път.

Отново се окъпах
в дъжд от самота,
опитвайки се да обичам.

Тази, втората част, ми е нова.

Интересен урок по кръстоумиране.

Без него щях да съм отдавна изгубена и удавена
в блатясалите пущинаци
на чувството, че съм в повече,
във вихъра на перспективите:

Оказа се, че моята вповечност,
всъщност е впомалкостта на другите

Тяхната вповечност,
моя впомалкост.

Моята…

Тяхната…

Тях…

Мо…

М…

Т…
И пак съм просто – недостигната

и там – недокосната…

Освен от Теб.

Докосване в достигнатост.

Обгърнатост.

Любов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Иво Балев – Януари – Гешев

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, CDoupbles, заобиКАЛЯЩ, проект „копЧЕТАТа“, Пловдив, 2017

 

Из календара на ПРАС-ПРЕС 2020

 

Януари – Гешев

Хубаво си, мое Шиши,
миришеш на радост,
Ма как па можа в сърцата ни
да изакаш тая гадост!

Който веднъж целуне на
прокурор Кешев подметките –
да беше целунал пръстена,
да беше опазил сметките.

А комуто стане нужда
Кешев да го загрее,
среднощем ще се събужда,
вечно ще да жалее

Хубаво е, направо готово,
ето че и Радев подписа.
Земи това свободно слово –
за всички има и ще хартиса.

Хайде, братя българи!
Хай, всеки да поразкеши!
На протест с пици и бургери
да повикаме – Геши-Геши…

Да станем като една гора –
батки, расисти и братя цигани;
Да стърчим в центъра на града –
като Кешев остригани.

 

Февруари Дани Кирилов

Засукана косматичка мома
засукала партийната кърма
оттук-оттам, където хване вимето,
на партията само сменя името.

По милостта на бога и съдбата
със своите отворени валенции
момата като параграф се мята
и пръцка юридически сентенции.

Във гащите си пъха преференции –
и стига толкоз граждански претенции!

Във древността пророкът Данаил
останал жив при лъвовете в ямата,
от зверовете някак се спасил –
така го пише в книгата голямата.

А в наши дни партийният номад
от свински цицки суче благодат.

 

Март – Цацаров

Сотир достигна абсолютен връх
във своята изтъкната професия;
на стола си покара като мъх
и после го отдаде на концесия.

Могъща Цаца ляга на дивана
и се вари със КОНПИр под юргана.

 

Април Цветан Цветанов

Цветанов е човекът-досие
(на френски dossier си значи папка).
Той гледа те с усмихнато лице
и в същия момент крои ти шапка.

Недейте подценява Цецерон
и неговия мозъчен регистър.
Той подковава белия си кон,
сънува, че е премиер-министър.

В архивите му има информация
за всеки в тази наша малка нация;
и всеки гербер е с едно наум,
че Цецо е на партията кум.

 

МАЙ – Корни

Корнела Хунияди
оставка все да вади.
Дърпа и напъва
все едно ще ражда.
Плаче и се спъва –
оставка не изважда!

Викнаха Свинаря Гергов.

Свинаря се захвана,
Корнелия обхвана,
взе да я усуква,
гръбнакът ѝ пропуква,
на Кремъл я обажда,
оставката изражда –
тя се не изважда!

Викнаха Мишлето Станишко

Станишко взе да съска:
– Корнело, мари гъска,
вади я таз оставка,
дърта кукумявка!
Оставката се клати
като едно дърво
във Южните карпати
по зарево;
ама не излиза –
явно няма виза!

Викнаха Бай Фън Шуй

Бай Фън Шуй погледна,
отпи от бардучето,
изпъшка и седна,
и рече на внучето:

– Не е страшно да си дедо
в Барселона и Толедо.
Страшно е да спиш с баби
като баобаби!
Една оставка не може
да подаде кат хората
и пак ще се изложи
пред Конгреса и Агората!

Викнаха накрая Сър Стенли Ройс!

Хвана се сър Стенли
все едно на Уембли.
Дърпа и опъва,
Корнелия прегъва,
вика ѝ в ухото:
– Вади я таз оставка!
Вади ми я навънка!
И ми ела на спявка
да чуйш как боба дрънка!

Тъй си остана оставката неизвадена
и приказката излезе недоизгладена.

 

Юни – Горанов

Имам страх от земетресения
по високите властови етажи
Имам пост на силно течение
и заплатата хич не вАжи.

Беден, дрипав, бездомен живея
на чуждо място, при Кръстника.
Всички набори ми се смеят,
а мене жестоко ме бо́ли предника.

 

Юли – Шиши

Дубайската принцеса Корпуленция
със цици мачка всяка конкуренция
и произвежда медийна деменция.

Когато пръдне – банка разпилява.
когато кихне – криза се задава.
Когато метне мазния сопол,
постига на пазара монопол.

И не че ний сме някви тъпанари, а
премного притежаваме пара́
Богата е държавата България,
щом може да си позволи ТОВА.

 

Август Ангелкова

Отечество любезно, как скъпо си ми ти!
Как чудно се живее във Шабла, в Симитли…
Отечество красиво – ти цялото си дом,
от Ком до Емине и от Резово до Лом.

Отечество крайбрежно – стабилно на бетон,
на всяка дюна нови – по-нови висоти!
Отечество велико – като лице на кон…
Със свинската опашка, ела ме завържи!

Отечество на Живков, Ангелкова и Цецо,
и на Борисов също – а и на всички нас!
Отечество на Вазов, на Александър-Спас…
Отечество, не давай предимство на подлеца.

 

Септември Беновска

О, принце, не ме гледай, че съм жаба,
квак!
Аз нося само маркови калцуни
и ако ми направиш цуни-гуни,
ще видиш как
ще се превърна във красива баба.

Ще ти покажа медийна любов.
Ще ти разкажа приказка за Тръмп.
Ще те замеря с ябълка. Fuck off!
Защо ме зяпаш като някой пън!

 

Октомври Иван Тотев

Аз зная стара българска легенда –
разкопаш ли града, намираш злато!
Обсъдих я със Кешев и със Менда
и те ме инструктираха богато.

Със пловдивските кебапчийски мачки
за кой ли път ще цункаме кебапчето.
О, Боже, малтретират ме със пачки!…
Кешбекът съхранява се в долапчето.

Град Пловдив е осеян със окопи
и може дълго да се отбранява.
Отбиваме атаките на КОНПИ,
расте панаирджийската ни слава.

 

Ноември – Дариткова

Дариткова е печена мома
на дълги изчаквателни позиции;
не прави тя момински номера
на правилните гербави патриции.

Достоен удължител на Цветан –
и даже малко нещо разклонител;
гласът ѝ е красиво овладян
и радост е да бъдеш неин зрител.

Напусна парламента Цецерон,
но там остана неговата сянка
и сянката със сила на закон
държи в юмрук пленарната седянка.

 

Кошлуков

Ела да ми оправиш телевизора,
че нещо не показва както трябва.
Недей ме кара да отварям фризера –
мисли си за хайвера и за хляба.

На плазмата или пък във кутия
аз искам да се чува моя хор.
Спомни си пак за нашата килия
във старозагорския затвор.

Когато те подпира среден пръст –
и ти го покажи на тия хора!
Целувам те като Кубрат – със хъс –
и тичай да ми преметеш на двора.

Публикува се с любезното съгласие на сп. „ПРАС-ПРЕС“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Фенерски – Съгласието ни е декларирано

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, syllaBLEndings, тълПИпала, проект „копЧЕТАТа“, Пловдив, 2017

 

 

* * *

Афиши и плакати
по стената, позволено им е,
защото са
слугинаж на Корпорацията.
Помощ за зависими.
Курсове по паневритмия,
вън от ритъма на Бог.
В еротик бара млечни жлези
и кръгли моторетки,
нарисувани с неон.
А магазинът на Корпорацията
приема безконтактни плащания.
Комплект за пача
две крачета
и едно уше
Нашите свине ни подслушват
с онлайн бисквитки и гарантирани
права на избиратели,
кликването е новият подпис.
Съгласието ни е декларирано.
Кук го изяли диваците –
разменял мъниста.
Ние сме по-глупави и от тях.
Нас ни изяжда Корпорацията
безконтактно.
Но на Джонката му не дреме
на шмайзера,
смуче парцуца отстрани на стълбите,
подпухнал,
очите му са зашити.
Иначе е печен,
но изглежда сварен.
Няма здрав вид.
Джонката е рекламното ѝ лице.
А Бойко е само един от
корпулентните корпуси
на Корпорацията.

4.1.20

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X