Милен Пенев – На жълтия балкон отсреща

Валентина Янчева

 

 

Лабиринт

Ариадна я няма
Скъсала се е нишката
С минотавъра, двамата
Скрити в тъмното, дишаме
И пресмятаме шанса си
Да убиеме другия.
Край стените, обраснали
Със зелени илюзии
Сред пътеки залутани
И капани навсякъде
Цепим с нокти минутите
И настръхнали чакаме.

Вече става отдавна
И забравихме времето
Откогато сме заедно
Откогато се дебнеме.
Вместо страх – примирение
Глад и жажда простъргват
Във телата съмнение
Към възможно разсъмване.
И подритвайки черепи
На другари по участ
Тръгваме да намериме
път към общото утро.
Приближили, се спираме
Подозрително душиме
Аз – със ножа под ризата
Той – готов до промуши.
Постепенно привикваме
С новото си съдружие
И споделяме всичко
Можещо да послужи.
Начертаваме планове
И започваме сбъдване
Лесно е, щом сме двамата
И добре се допълваме.

Блесва лъч светлина
Значи стигнахме изхода
Преминава една
Черна сянка из мислите
Всеки трепва – готов
Да отблъсне атаката
Но денят е любов
А омразата в мрака е.
Затова на бегом
Се измъкваме, радостни
Слънчевото око
Заслепява ни с градуси
И крещиме така
Че отеква пространството…

Ариадна, с ръка
Маха, топла и тайнствена.

 

Пътуване (поема)

1./Отпътуване
Корабът потегли по обяд,
тълпата бе настроена за празник
жадуваше за дни разнообразни
след делниците в този скучен град.
Навсякъде отваряха шампанско
и тапите хвърчаха като пуканки,
вибрираше от жизненост пространството
наситено с очакване и звуци.
Прочетоха се глупавите речи
с досадни, но тържествени слова,
накрая от камбани звън отекна
и корабът във миг се отзова.
От пристана откъсна дълго тяло
разкъса мрежа котвени въжета
и с тласъка си сложи той начало
на върволица бъдещи премеждия.
Тогава всички плъхове наскачаха
от дупките, от хилядите тайници
и падаха, помахвайки с опашки
във мокрите си гробници от пяна.
И твърде скоро не остана плъх
вътре във утробата на кораба
защото те избраха да умрат
и този избор ги сближи със хората.

Тълпата бе потресена от гледката
сърцата на моряците се свиха
но нямаше и помен от безредие –
напред към гибелта си продължиха.
Капитанът даже не помръдна
той не видя зловещото знамение,
очите му напред са само взрени
и не проблясва в тях искра разсъдък.

2./Противостояние
Идваш тихо в съня ми
търсиш моята шия
аз се втурвам във тъмното
бягайки от убиеца
ти сподиряш ме с воя си
твойта сянка ме гони
аз будувам през нощите
и денувам без спомени.
Какво ли враждата
между нас е родило
ние бяхме приятели –
а дали пък сме били
и дали си измислица
или друга реалност
аз живея във фикция
и кървя като рана…

Кръстопътят е близо
пътищата там почват
и във Рим всички влизат –
той е многопосочен.
Всеки Рим е различен
и безкрайно еднакъв
живите ги обича
мъртвите не оплаква.

Аз разбрах те какво си –
ти си моите мисли
ти си моите кости
страховете ми ти си.
Стига с тези игри
вече хищникът аз съм
правилата са ясни –
бягай или умри.
Губиш своята плът
и лицето ти чезне
а в очите ми звездни
отразява се смърт.
Изгоря като свещ
и превърна се в нищо
трябваше да умреш
за да има огнище.

3./Началото
Преминаха през няколко морета
движеха се близо до брега
и парите се вдигаха в дъга
над белите приветливи градчета.
Водата беше синкава и тиха
и с уморена ласкавост на майка
небето бе изпъстрено със чайки
които с женски гласове ги викат.
Моряците отвръщаха с усмивки
кръстосваха със слънчеви лица
из палубите, сякаш са деца
и просто нямат нужда от почивка.
Шегуваха се с хумор грубоват
и плашеха по-младите със разкази
за всякакви озъбени опасности
които в дълбините морски спят.
Измисляха си тромави чудовища
които биват трудно победени
и свършват със нарязани туловища
като декори в корабната сцена.
Дори и капитанът, тъй студен
от вътрешните демони подгонен
се радваше на всеки хубав ден
и към шегите им бе благосклонен.
Застанал на носа, уверен че
все пак ще стигне свойта Атлантида
приличаше на някакво момче
което още си играе с миди.
Във свойта дързост той бе уязвим
защото бе създал мечтата крехка –
докоснеш ли я, може да увехне
и да изчезне като струя дим.

Щом всички са заспали по каютите
и само вахтените обикалят
разцепват се на хилядни минутите
и Господ своите огньове пали.
Нощта е просто бременна с емоции
и ражда легиони от звезди
които бавно трупат се в потоци
и скачат в притаените води
готови да измият всеки грях
дори и той да не е още сторен.
Полепва долу звездния им прах
и дълго свети дъното на кораба.
И този кораб сякаш е комета
изгубена сред тези отражения
а спящото й население
не чува в тишината гласовете.

4./Едгар По
Едгар По почука на прозореца
решил бе явно да ме навести
поканих го, извадих водка и
започнахме да пием и да спориме.
Владееше прекрасно метафизика
и черно бе любимия му цвят
изложи всичко подло в този свят
и злобата, с която сме пронизани.
Засипа ме с логичните си доводи
които сочеха едно – разруха
и аз почувствах се така безпомощен
че повече не можех да го слушам.
Спаси ме онзи непонятен стих
прехвръкнал помежду ни в плаха линия
той спора ни безсмислен прекрати
разби се във стъклата и загина.
Едгар По бе силно натъжен
не го очаквах да е тъй чувствителен
и почна да разказва за действителност
която непозната бе за мен.
Разгърна листи с цветни пентаграми
които са основа за магията
и каза, че дори и да се криеме
ще изживеем трупаната карма.
Посочи ми пределите в астралното
и втурнахме се в кратко пътешествие
докоснах се до хората, предшестващи
и зърнах бъдещето свое тяло.
Описа после тези ритуали
които дават власт и тайни знания.
Не ги запомних. Те са за избраните
а аз не исках да са ме избрали.
Говорихме за гарвани и хора
за силата на предопределеното
накрая той се върна пак във времето
а нещо, спящо в мене, се отвори.

5./Буря
Небето сгърчи се като змия
надвисна във враждебно виолетово
и не посипа празнични конфети
а шепи страхове и тишина.
Прорязваха я спорадични гърмове
и блесваха настръхнали светкавици
вълните, зажаднели за удавници
издигаха се във огромни хълмове.
Вятърът, доскоро укротен
започна диво да пронизва мачтите
призраците пъргаво наскачаха
и метнаха саван от бял сатен.
Корабът превърна се в мравуняк
във който всеки поста си бе взел
и хората, сплотени в свойта цел
разбираха се без да ползват думи.
Въжетата свистяха и машините
ръмжаха със метални гласове
и цепеха огромното море
със дързостта, която имат силните.
Човешка воля и човешка техника
в борба срещу природните стихии
накрая бурята се умори и
небрежно хвърли своите доспехи.
Слънцето с едно око надникна
през облаците, бавно се наведе
и даде знак,че в свършилата битка
моряците спечелиха победа.
Наградата бе щедра доза ром
и мисълта за идващите тропици
в които палмите забиват копия
и лятото е верният сезон.
Прогресът още не е победил
и не е всичко хубаво за продан
жените са с разпуснати коси
и в тях цветя и младост са забодени.

Горките, те не знаят,че това
е просто стара и фалшива приказка
цивилизацията и войниците
маршируват вече в този свят.
Лагуните са складове и докове
вместо цветя – сега садят картофи
и пълно е с овце – а те безочливо
налагат стадната си философия.
Жените са бездушни проститутки
разнасят топлина между бедрата си
по своите утъпкани маршрути –
от ъглите до стаята с леглата.
Романтиката просто е застреляна
а подлият стрелец е още жив
и зида нови сгради от лъжи
в извънчовешката си зла империя.

6./Фройд
На гости ми дойде и доктор Фройд
с брадичка, сякаш взета от козел
със мършаво телце, със поглед смел
и уморена стойка на герой.
Разговорът с него беше кратък –
попита ме дали съм извратен
дали във всеки клон съзирам член
и ползвам ли понякога вибратор.
Усмихнах се и отговорих с “Не”
което явно доста го раздразни
но той ми пожела добри оргазми
и яхна ловко белите коне.

Нощта го гушна в топлата си пазва
и лекичко разтвори колене.

7./Бунт
Преминаха през много изпитания
и често в тях късметът бе им спътник
но живите белязаха ги рани
и взе морето своя дан от мъртви.
Омръзна им от непрестанно скитане
от зачестилите безлюдни острови
които в картите не са посочени
и значи досега не са открити.
Над тях прелитаха незнайни птици
и странен хлад повяваха крилата им
а дяволът, завързал здраво вятъра
мяташе със зара все шестици.
Корабът претъпкан бе с трофеи
но свършваха храната и горивото
и взеха планове за бунт да зреят
във мозъците даже на страхливите.
Събираха се в тъмни, влажни ъгли
и острите ками за миг проблясваха
агресията беше още въглен
но скоро в пламък щеше да прерасне.
Включиха се даже офицерите
и своя капитан така предадоха
защото те не вярваха,че някога
това, което търсят, ще намерят.
Логично, тук последва ултиматума –
парче хартия с няколкото реда
че всички искат връщане обратно
със капитана или пък без него.
Тогава онзи непораснал юнга
който често викаше в съня си
и бягаше във себе си, да търси
спасение от грубостта на другите,
извика, че той вярва в капитана
и иска да открива непознатото
че висша сила тук ги е запратила
и пътят им изпълнен е с капани
понеже първо нужна е проверка
и чак след нея идва откровение…
Очите му блестяха, разширени
гласът му беше плътен като в черква
излъчваше заразен фанатизъм
кривеше се, красив и отвратителен
пред своите слушатели и зрители
докато някой бавно го прониза.
На пода падна. Почна да издъхва
и смееше се в своята агония.
Убиецът се сведе, шапка смъкна
и взе да пее в хаотични тонове.
Капитанът влезе, седна до вратата
от старата си карта сви цигара
запали я, и чак щом го опари
я хвърли и безпомощно заплака.

Това за бунта беше епилога
напиха се и пиха страшно много
за да удавят в спирта страховете
и всички тези мънички тревоги
които ги превземат неусетно.
Изядоха последните провизии
изядоха дори и папагалите
а после дойде ред и на заспалите
и кожените ремъци изгризаха.
С гладуването постепенно свикнаха
лежаха, пестеливи на движения
и като стръкчета, у тях поникваха
бавни и неискани прозрения.
Измъчваше ги само самотата
измъчваше най-много капитана
той свиреше на старото пиано
загледан пак напред, в далечината –
прозрачна и неясно очертана.

8./Хамлет
Седиме с Хамлет на беседката
а той е пак пиян, говедото
очите му са епруветките
и ембриони са мезетата,
от думите му, тъй несвързани
аз свивам лястовици бели
напук на хората навъсени
които плуват във коктейлите.
Другарски бутам го по рамото
и казвам :”Стига меланхолия
защото в до-мажор е гамата
и ти ще свириш в нея солото.
Навън жените са разголени
ловуват тъмнооки принцове
луната сяда на тополите
и пие гъстото си вино.
Клошарите са в коалиция
за порция китайско пиле
няма мутри и полиция –
патрулират самодивите.
Всичко мръсно е изчистено
завистта е непотребна
кожодерите, усмихнати
раздават кътаните сребърници.
Живей ти днеска свойто бъдеще
защото нямат повторение
веднъж изпуснатите пътища
и чувствата несподелени.”
Продължавам аз тирадата
а Хамлет е заспал, горкият
край нас Офелия припада
отрупана с безброй чинии.
Протягам й ръка да стане
но тя ръката ми отхвърля
и скрива с уморени длани
пола, осеяна със кръпки.
Хорацио пристига бесен
подритва падналото тяло
и псува Шекспир ,че създал е
свят без никаква човечност.

9./Финал
Дали все още плават без кормило
натам, където тласкат ги вълните
или сънуват,от вода покрити
и вдишват кротко синьото мастило?
Борбата губи всичкия си смисъл
бъдещето стапя се във мрака
а някой в настоящето е писал
че нищо той от никой не очаква.
Апатията бавно ги обзема
и се разпадат минали копнежи
пространството източва се във време
а времето конецът им ще среже.
Но краят има нужда от достойнство –
един последен опит да се справят
просто да докажат ,че са хора
преди да станат жертва на забрава.
Един последен опит да живеят –
надигат се, намръщени, изпити
залитат и се блъскат във дъските
преди те свойто място да намерят.
Надеждата им е безумно малка
надеждата им,всъщност, е нищожна
но по-добре е битката да сложи
със свойто безпристрастие финала
отколкото да гаснат примирени
без болка и без страст и без усилие
и да измерват пътя не във мили
а с капки кръв във бледите си вени.

Противникът им този път невидим е
и точно затова е по-опасен
салютите му, остри като рими
избухват във звезди и във фугаси.
Отвръщат плахо техните оръдия
Снаряди се търкулват във водата
избиват риби, плашат птиче ято
но не докосват вражеските съдове.
Противникът се смее и обсипва ги
със огън, със метал и безразличие
моряците умират без молитва
със кървав цвят гърдите си закичили.

Умрелите, макар че са умрели
задават неудобните въпроси
на своя капитан, а той уцелен
но още жив подпира своя мостик:
“Къде отиваш, капитане?
Пробиха дупки в твоя кораб
пробиха в тялото ти рани
избиха всичките ти хора.
Къде отиваш, капитане?”
А той мълчи, поел товара си
на чужди, свои обвинения
на неуспешните решения
и на излъганата вяра.
Потъва корабът във бездната
и с него капитанът – прав
и горд във своето изчезване.
Сбогом, капитан Ахав!

 

* * *

На жълтия балкон отсреща
Едно момиче люшва гръд
Мухите в утрото горещо
Самоубийствено жужат
Задрямалата стара слива
Отпуска мързеливо клони
Опашка котката извива
Невидимите мишки гони
Часовникът тиктака тихо
Застрелвам го със поглед зъл
И всяка клетка се прониква
От полъха, от юг дошъл.

Безгрижието оживява
Студения и влажен замък
Където спомени за слава
Изпълват с мухъл всеки камък.
Беседвам с черните доспехи
И с лицемерните слуги
Разгръщам томовете вехти
В които мъдростта стои
Изпивам чашата с отрова
Изпробвам своя арбалет
И слагам гривна от подкова –
Имам нужда от късмет.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Александър Йосифов – Лозенски цикъл

Валентина Янчева

 

 

Нощни преходи

Право нагоре към билото –
сойка сред храсти пищи
и камънакът се рони
с болка под боси пети.

Кални оврази да минем –
взорът облян е в сълзи,
гният в блатата копнежи,
гаснат край пътя мечти.

Виждаш – крилете подрязани,
в шини от тел ги обвий,
слагай им здрави протези –
давай, орле, полети!

Телена мрежа разцепва,
призрачно село на две.
Взимай лопата, кадете –
тук ще копаем траншей!

Право нагоре към билото
мокър, подгизнал върви.
Пъкълът даже отстъпва
пред несломими души.

 

Голгота

„И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше : Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чака, обаче не както Аз искам, а както Ти.“
Матей 26:39

Няма към рая пъртина –
минахме кални реки,
драха ни трън и глогина –
древният менхир мълчи.

Нивите – в бурен и рози –
троскот в олтара цъфти
и тъмен облак зарони
сълзи над стръмни скали.

Дванайсет гарвана болни –
сянка в бръшляна скимти.
Сбирай изсъхнали клони –
жертвена клада вдигни!

Бурята пак ще премине,
вихър сред урви пищи.
Пламнаха диви къпини,
менхирът идол гори.

Няма към рая пъртина,
кръстът на плещи тежи,
венец от трън и глогина –
в спазми сърцето кърви.

„Пак те горчивата чаша отмина.“

 

Дефо на позорния стълб
март 2016, гр Варна

На позорен стълб изправен
млъкна приказлив Дефо.
От пристрастен съд заставен,
черно сложи си клеймо.

Дето щото хора минат,
него все ще поздравят,
тайничко с глава ще кимнат,
скрито ще му зашептят:

„Ти не знаеш страх, човече –
твоя дух не ще сломят.
Ала толкоз се увлече,
че сега се с теб глумят.

Туй, което днес разправяш,
чиста истина е, знай.
Ала що не разумяваш
и не искаш да си трайш?

Що кирливи ризи имат,
ти без страх ни ги разкри.
Всяка кражба, що подимат,
в твоя вестник разтръби.

Що кръвчица ни изпиват,
що ни лъжат и крадат,
с думи сладки ни приспиват,
та дано не кажем „гък“!

Що закон е – те не знаят,
наште правди тъпчат все!
То затуй не стига хлябът –
Ганьо вие като псе.

Що са партии безкрайни,
що е произвол и власт,
що са сделките им тайни,
що е низката им страст,

ти, човече, го разказа,
запозна навред света.
Страх запали в тях, омраза –
и на кой си хал сега?

Всички, що ги с жар ругаеш,
имат доходни места.
Истината пък, да знаеш,
е отрова за властта.

Затова си тука, брате,
сред смрадта и сред калта.“
И Дефо главата клати,
изсумтя и замълча.

Оттогава словоблудства
все във полза на властта.
Гузно мънка, зле се чувства –
пак яде го съвестта.

Че надмогван от своя
и от чужда вражда
той се чуди, героя,
що да прави сега.

Но трудът му тежък, черен
все със хули се отплаща.
Избор той направи верен –
сам си партия изгражда;

и се бори за властта,
пръст да топне във меда,
че не иска тъй да стане –
пак на сухо да остане.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Албена Макарова – Обгърнатост

Валентина Янчева

 

 

Провал.

Безтегловност.

Твоето уверение,
че ме приемаш еднакво
при възход и падение,
диша във врата ми
в опит да похити
разумната логичност на моята поквара и себеправедност,

да им отнеме непоклатимата необходимост от мъки, самоизтезания и непрестанни самоизкупления,

и да роди в мен нелогичността и безумието на кръста…

с дъх на лекота и полет…

Дали някога ще стана вярваща?

 

Тулкандра (Безмълвната планета)

Прегръдка.

Побързани мигове
на достигане
и докосване.

Болка.

Страх.

Агония.

В търсене на намиране и любов.

Път.

Отново се окъпах
в дъжд от самота,
опитвайки се да обичам.

Тази, втората част, ми е нова.

Интересен урок по кръстоумиране.

Без него щях да съм отдавна изгубена и удавена
в блатясалите пущинаци
на чувството, че съм в повече,
във вихъра на перспективите:

Оказа се, че моята вповечност,
всъщност е впомалкостта на другите

Тяхната вповечност,
моя впомалкост.

Моята…

Тяхната…

Тях…

Мо…

М…

Т…
И пак съм просто – недостигната

и там – недокосната…

Освен от Теб.

Докосване в достигнатост.

Обгърнатост.

Любов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Иво Балев – Януари – Гешев

Вероника Цекова, CDoupbles, заобиКАЛЯЩ, проект „копЧЕТАТа“, Пловдив, 2017

 

Из календара на ПРАС-ПРЕС 2020

 

Януари – Гешев

Хубаво си, мое Шиши,
миришеш на радост,
Ма как па можа в сърцата ни
да изакаш тая гадост!

Който веднъж целуне на
прокурор Кешев подметките –
да беше целунал пръстена,
да беше опазил сметките.

А комуто стане нужда
Кешев да го загрее,
среднощем ще се събужда,
вечно ще да жалее

Хубаво е, направо готово,
ето че и Радев подписа.
Земи това свободно слово –
за всички има и ще хартиса.

Хайде, братя българи!
Хай, всеки да поразкеши!
На протест с пици и бургери
да повикаме – Геши-Геши…

Да станем като една гора –
батки, расисти и братя цигани;
Да стърчим в центъра на града –
като Кешев остригани.

 

Февруари Дани Кирилов

Засукана косматичка мома
засукала партийната кърма
оттук-оттам, където хване вимето,
на партията само сменя името.

По милостта на бога и съдбата
със своите отворени валенции
момата като параграф се мята
и пръцка юридически сентенции.

Във гащите си пъха преференции –
и стига толкоз граждански претенции!

Във древността пророкът Данаил
останал жив при лъвовете в ямата,
от зверовете някак се спасил –
така го пише в книгата голямата.

А в наши дни партийният номад
от свински цицки суче благодат.

 

Март – Цацаров

Сотир достигна абсолютен връх
във своята изтъкната професия;
на стола си покара като мъх
и после го отдаде на концесия.

Могъща Цаца ляга на дивана
и се вари със КОНПИр под юргана.

 

Април Цветан Цветанов

Цветанов е човекът-досие
(на френски dossier си значи папка).
Той гледа те с усмихнато лице
и в същия момент крои ти шапка.

Недейте подценява Цецерон
и неговия мозъчен регистър.
Той подковава белия си кон,
сънува, че е премиер-министър.

В архивите му има информация
за всеки в тази наша малка нация;
и всеки гербер е с едно наум,
че Цецо е на партията кум.

 

МАЙ – Корни

Корнела Хунияди
оставка все да вади.
Дърпа и напъва
все едно ще ражда.
Плаче и се спъва –
оставка не изважда!

Викнаха Свинаря Гергов.

Свинаря се захвана,
Корнелия обхвана,
взе да я усуква,
гръбнакът ѝ пропуква,
на Кремъл я обажда,
оставката изражда –
тя се не изважда!

Викнаха Мишлето Станишко

Станишко взе да съска:
– Корнело, мари гъска,
вади я таз оставка,
дърта кукумявка!
Оставката се клати
като едно дърво
във Южните карпати
по зарево;
ама не излиза –
явно няма виза!

Викнаха Бай Фън Шуй

Бай Фън Шуй погледна,
отпи от бардучето,
изпъшка и седна,
и рече на внучето:

– Не е страшно да си дедо
в Барселона и Толедо.
Страшно е да спиш с баби
като баобаби!
Една оставка не може
да подаде кат хората
и пак ще се изложи
пред Конгреса и Агората!

Викнаха накрая Сър Стенли Ройс!

Хвана се сър Стенли
все едно на Уембли.
Дърпа и опъва,
Корнелия прегъва,
вика ѝ в ухото:
– Вади я таз оставка!
Вади ми я навънка!
И ми ела на спявка
да чуйш как боба дрънка!

Тъй си остана оставката неизвадена
и приказката излезе недоизгладена.

 

Юни – Горанов

Имам страх от земетресения
по високите властови етажи
Имам пост на силно течение
и заплатата хич не вАжи.

Беден, дрипав, бездомен живея
на чуждо място, при Кръстника.
Всички набори ми се смеят,
а мене жестоко ме бо́ли предника.

 

Юли – Шиши

Дубайската принцеса Корпуленция
със цици мачка всяка конкуренция
и произвежда медийна деменция.

Когато пръдне – банка разпилява.
когато кихне – криза се задава.
Когато метне мазния сопол,
постига на пазара монопол.

И не че ний сме някви тъпанари, а
премного притежаваме пара́
Богата е държавата България,
щом може да си позволи ТОВА.

 

Август Ангелкова

Отечество любезно, как скъпо си ми ти!
Как чудно се живее във Шабла, в Симитли…
Отечество красиво – ти цялото си дом,
от Ком до Емине и от Резово до Лом.

Отечество крайбрежно – стабилно на бетон,
на всяка дюна нови – по-нови висоти!
Отечество велико – като лице на кон…
Със свинската опашка, ела ме завържи!

Отечество на Живков, Ангелкова и Цецо,
и на Борисов също – а и на всички нас!
Отечество на Вазов, на Александър-Спас…
Отечество, не давай предимство на подлеца.

 

Септември Беновска

О, принце, не ме гледай, че съм жаба,
квак!
Аз нося само маркови калцуни
и ако ми направиш цуни-гуни,
ще видиш как
ще се превърна във красива баба.

Ще ти покажа медийна любов.
Ще ти разкажа приказка за Тръмп.
Ще те замеря с ябълка. Fuck off!
Защо ме зяпаш като някой пън!

 

Октомври Иван Тотев

Аз зная стара българска легенда –
разкопаш ли града, намираш злато!
Обсъдих я със Кешев и със Менда
и те ме инструктираха богато.

Със пловдивските кебапчийски мачки
за кой ли път ще цункаме кебапчето.
О, Боже, малтретират ме със пачки!…
Кешбекът съхранява се в долапчето.

Град Пловдив е осеян със окопи
и може дълго да се отбранява.
Отбиваме атаките на КОНПИ,
расте панаирджийската ни слава.

 

Ноември – Дариткова

Дариткова е печена мома
на дълги изчаквателни позиции;
не прави тя момински номера
на правилните гербави патриции.

Достоен удължител на Цветан –
и даже малко нещо разклонител;
гласът ѝ е красиво овладян
и радост е да бъдеш неин зрител.

Напусна парламента Цецерон,
но там остана неговата сянка
и сянката със сила на закон
държи в юмрук пленарната седянка.

 

Кошлуков

Ела да ми оправиш телевизора,
че нещо не показва както трябва.
Недей ме кара да отварям фризера –
мисли си за хайвера и за хляба.

На плазмата или пък във кутия
аз искам да се чува моя хор.
Спомни си пак за нашата килия
във старозагорския затвор.

Когато те подпира среден пръст –
и ти го покажи на тия хора!
Целувам те като Кубрат – със хъс –
и тичай да ми преметеш на двора.

Публикува се с любезното съгласие на сп. „ПРАС-ПРЕС“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Фенерски – Съгласието ни е декларирано

Вероника Цекова, syllaBLEndings, тълПИпала, проект „копЧЕТАТа“, Пловдив, 2017

 

 

* * *

Афиши и плакати
по стената, позволено им е,
защото са
слугинаж на Корпорацията.
Помощ за зависими.
Курсове по паневритмия,
вън от ритъма на Бог.
В еротик бара млечни жлези
и кръгли моторетки,
нарисувани с неон.
А магазинът на Корпорацията
приема безконтактни плащания.
Комплект за пача
две крачета
и едно уше
Нашите свине ни подслушват
с онлайн бисквитки и гарантирани
права на избиратели,
кликването е новият подпис.
Съгласието ни е декларирано.
Кук го изяли диваците –
разменял мъниста.
Ние сме по-глупави и от тях.
Нас ни изяжда Корпорацията
безконтактно.
Но на Джонката му не дреме
на шмайзера,
смуче парцуца отстрани на стълбите,
подпухнал,
очите му са зашити.
Иначе е печен,
но изглежда сварен.
Няма здрав вид.
Джонката е рекламното ѝ лице.
А Бойко е само един от
корпулентните корпуси
на Корпорацията.

4.1.20

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Петков – Теодора

Валентина Янчева

 

 

При все, че думи като “обич”огорчават

Обичам Теодора от Катаня,
не точно по учебник я обичам,
затова и гоних я до Ачитрецо,
но бяга като ветровете Теодора
и ритмите на Пиндар я не стигат,
и никой мит я не докосва
ни строфите във формата на гълъб,
ни камъните на циклопите,
хитрецът Одисей и лестригоните…
И думите, с които ù говорех,
онези бързи думи за луната,
вечността и утринта и те не я догониха.

Добрата стара Модика
завода за барок и курабии
светците на Рагуза и онзи антипапа –
Иполит, пред чийто мощи се погледнахме

 

Сафо приветства Ясмина, по случай двайсет и третия ù рожден ден

“Ясмина” звучи ми подобно Сафо,
навярно от древност сестри сме,
но друга е твоята древност,
повече ревност отколкото древност,
защото при тебе е всичко наопък,
сакаш напук на Сафо си –
може би, сам – Мефистофел.
А може би: идилия си ти, Ясмина,
при все че, думите сега ги няма.

«Дяволи», «идилии», «кафета»
«афекти» и «презупции»
езикът на Сафо не знае,
безименен сега е Лесбос,
лесбийките ги още няма,
единственно – сълзи и ямби,
чрез тях ти пиша и те сричам.

Да проговоря искам с теб,
да стана сапфически стих,
да вдъхвам думи за Ясмин
и думи за «съмнение» да вдъхна,
думи за мътна вода и за младост,
думи за кеф и за чалга…
защото, без тебе, Ясмин,
Сафо да съм – мисля – не струва.

 

По природа лудостта е, Теодора;
че вече сме (по своему) едно,
едно като митичен хор,
от дракони, от елфи и от гноми.
Едно като сънуване безкрайно;

дори и по-безкрайно е. Отчаяно.
Подобно сънища на будния човек,
с клепачи от умората отекли,
с тревожното очакване,
с нюанси безконечни
и с образите – винаги безцветни,
безфокусно епични като дните.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Глухова – Пепел

Валентина Янчева

 

 

Безумие

Черен гарван-
(Самотата)
на рамото ми кацна.
Страхувам се…

Отрова вените ми поразява-
(Болката.)
Вълнувам се…
Горчиво ми е във устата-
(преглъщам…)

Мога ли да те забравя?
(БЕЗУМИЕ!!! )
Обръщам се…

Секунда разстояние…
Решение или съмнение?
Изгубвам се…
Ранени спомени…
Заблуда или истина?
Погубвам се…

Търся себе си-
усещам Теб!
Липсваш ми!!!
(Събуждам се…)

 

Вампирите / жени

Вампирите жени са по-опасни.
предупредих те, но явно ти съвсем не си на ясно.
Да!
Вампирите невидими са и летят.
Но когато откачат, по-страшно е!

А ти защо си още тук!?
Вярвам в теб, че си различен!
По- смел от всички същества.
Отдавна трябваше да си избягал!

Интимността не е обикновено
сливане на две тела, те във душите влизат,
после трудно гониш ги от там.
С откровение заливат те.
Нищо не може да ги спре!
Вампирите не пият кръв,
дават всичко за открити
разговори и дълбочина.

Понякога са много тъжни,
във тях е вечен мрак, трудно би разбрал,
защо светлината не могат да я понесат.

А ти, какъв си!?

Вампирите жени обичат силно и жестоко,
на всичко са готови,
когато някой види в тях доброто!

03, декември 2019

 

Пепел

Катранени следи –
незаличими белези…
Лепкави думи –
татуирани във времето…
Потопена вечност…
Сърцето – пепел…
Тъжен вой разпръсна глухотата…
Смирението не е присъщо на вълчиците!
Докоснеш ли се до душата ми –
ще гориш на клада!!!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Магдалена Чапаровска – Мъртва птица

Валентина Янчева

 

 

Търсене

Някога:
Хвърляхме хартиени самолетчета
по класните стаи.
дъската и тебеширът ни учеха за света.

днес:
океан на информация ни е хоризонтът.
мореплаватели сме в удобни кошчета.
кабелите са мачти а всяка интернет страница – карта.
днес жадно търсим обещаното богатство – заровено
от незапомнени времена.

малко са онези
с вътрешен и работещ компас.

 

Какво, ако…

Когато един ден
изпратените електронни съобщения
бъдат заменени с черни гарвани
тъмни крила ни биха покрили небето.
Гласни клюнове ни биха глътнали мира;
Разкъсани нокти ни биха грабнали самата светлина.

Когато една нощ
онлайн информациите се превърнат в капки:
бързеи, диви вълни, бесни морета и океани
няма да ни позволят да дочакаме утрото.
Водната стихия би ни потопила сънищата,
точно преди да се събудим.

 

Мъртва птица

В жълтия набъбнал корем
все още се оглежда слънцето
Клюнът е крив
вратът – счупен.

Кой е взел живота на птицата?
Кой е заглушил песента ѝ?
Студеното тяло мълчи.

Возила я сгазват
докато лежи върху прага на бензиностанцията.
Минувачи въртят погледи…
Рой мухи я заобикалят – букет няма.
Асфалтът не е земя,
така че не може да я вземе в обятията си.

Не мога да заспивам,
не искам да сънувам…
В моите мисли пее мъртвата птица.

Превод от македонски Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Антоанета Христова – Безименното още в корема

Валентина Янчева

 

 

Дали е Март
Или е Хелоуин
Празникът на смъртта ли
Ще донесе берекет и късмет

Символи изтупани от мазето
Изпразнени от смисъл
Окачени и закичвани

И тук и там някой задава въпроси
За битието
Чопли с игла
Треските от пръстите
И залива с ракия

Дезинфекция на съзнанието

12.2019

 

Пръстите на баба
Са криви
И моите накланят се

Дядо разказваше приказки
Небивалици възхитителни
И си говореше вървейки през хола
Мърморя си погълната от моя свят

Татко се смееше
Закачаше всички и посяваше усмивки,
Тогава се криех някъде
Сега се шегувам с непознатите
И той е горд с мен

И мама, с която се караме в кухнята,
Всяка е изцедила последната си капка кръв,
с която да обгрижи домашните.
С нея все още пием вино
И плюем в мозъка-
Както казваше дядо-
И с чужди ръце, само змии да ловИш,
Както казваше баба,

Всичко сами.

На коленете ни
Едно момиче и едно момче
И ние мостове
Бентове
И ручеи

На времето

12.2019

 

Под клоните с листа
– златен ланец –
Пред релсите трамвайни
– безкрайно успоредни –
Като живота и смъртта

До храстите разрошени
В тази рамка слънчеви лъчи
– Призма пречупва светлината-
Стои жена.

Бременна
Жена
Стои

Няма спирка тук

Няма
Съм

Откъсва си листо.
Откъсват се листа.
Отлитат

Мислите – разбита морска пяна на скалите-
Мисли за татко и смъртта
Гледайки природната пауза на мига,
Гледам нея- бременна
В топла, светла есен
Виждам смъртта.

Усещам в този малък миг
Безкрая, който го погълна.

Безкрая, който го очаква-
Безименното още в корема.

23.10.2019

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Едно мъжко момиче

Валентина Янчева

 

 

Защо пръска кръвта
под тихите чаршафи
в тъмнината
Защо пръска дъждът
по затънтените улици
в полумрака
Защо пръска пикнята ти
когато пикаеш прав
Защо пръска всичко
a пък мене
няма кой
да ме пръска

 

ЕЖЕДНЕВИЕТО МИ МИРИШЕ
на топла и самотна сперма
която бяга из
изпотените чаршафи
търсейки вратата към
щастието.

 

Защо?

Защо духа вятърът
а не духам аз?

 

Семейни срещи IV

Събота вечер. В гей клуб съм. Танцуващото мъжко гого привлича цялото ми внимание. Получавам съобщение на уатсъп. Майка ми ме пита: как си? Какво става с тебе? Мамо в гей клуб съм, отговарям.
И какво? Хареса ли си някой?, попита майка ми.
Еми всъщност да… Падам си по бармана. Но се оказа, че е лесбийка. Една такава мъжкарана, дето прилича на момче. Много е сладка. Млада, с много хубави черти…
И какво от това? Щом ти хареса… Лижи й путето!

На следващият ден получавам ново съобщение от майка ми: какво стана вчера, лиза ли путка за първи път?

 

Едно мъжко момиче
с къса коса
шапка стил рап
широка и отпусната
бяла фланелка
която едва подчертава
циците й
една мъжкарана
от тия дето като ги видя си викам
а бе защо не мога да спя с жени…

Танцувахме техно в един клуб
загледахме се
и в един момент идва към мене
и ми вика
Колко си сладък брат!
Ако бях момче, щях да те свалям!

Прегърнах я
И продължихме да танцуваме.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X