Едит Пиаф – Милорд

Антон Терзиев, Boarding House For Angels & Demons / Пансион за ангели и демони, installation, wood, paper, print, 60 x 40 x 20 cm, each piece, 2011

 

Хайде Влизайте милорд
Седнете тук сега
Студено е навъню
При мен е топлина

Упокойте се милорд
И не мислете пак
Вдигнете крак
На някой стол
И се отпуснете

Познавам ви милорд
Не сте ме виждал до сега
Пристанищно момиче
С прегърбена снага

Докоснах ви веднъж
Докосвахте небето
Шалът ви летеше
Царствено вървяхте
Под ръка
С красавица една
Сърцето ми изстина

Видях как кораб я отвежда
Любимата с най-нежните очи
Сърцето ви разби
Плакахте милорд
Но животът продължи

Заповядайте милорд
Плах като дете
Тук в мойто мойто царство
Ще ви изцеля
Вижте ме Милорд
Пея песни
За тези без късмет
Но вие плачете милорд
Невероятно е това

Е добре милорд
Усмихнете се сега
Малко по-широко
Не така
Пейте ми милорд
Смейте се милорд
Танцувайте милорд
Браво, браво, да, милорд
Та да да да да да!

 

Свободен превод на Мариян Гоцев по френския текст на Жорж Мустаки

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Рон Паджет – Любовно стихотворение

Антон Терзиев, Hot Faith Project, инсталация, 2014

 

Вкъщи държим много кибрит.
Винаги ни се намира под ръка.
Любимата ни марка в момента е „Охайо Блу Тип“,
макар че харесвахме този на „Даймънд“.
Но това бе преди да открием кибритените клечки на „Охайо Блу Тип“.
Те са опаковани перфектно, здрави
малки кутийки с тъмно и светлосини и бели надписи
с думи изписани под формата на мегафон,
сякаш за да кажат още по-силно на света:
“Ето най-красивият кибрит на света,
инч и половина клечка от мека борова дървесина завършена
с отчетлива тъмновиолетова глава, толкова хладнокръвна и яростна
и инатливо готова да пламне,
палейки, може би, цигарата на жената, която обичаш,
за първи път, след което вече никога не е
същото. Ние ще ти дадем всичко това.”
Това ми даде ти. Аз
бях цигарата, а ти – кибритът, или аз –
кибритът, а ти – цигарата, изгарящи
в жарава от целувки, водещи към небесата.


Превод от английски Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март 2022

Антон Терзиев, I See Myself As What I Always Wanted To Be / Виждам се такава каквато винаги съм искала да бъда, oil on canvas, 140 x 195 cm, 2021

 

МАНИФЕСТ

Манифест нової соцiальної поезiї (1.03.2022)

 

ОБЩЕСТВО

Русистът Дечка Чавдарова за войната срещу Украйна (7.03.2022)
Владимир Сабоурин – Подцених българската русофилия (8.03.2022)

 

ЛИТЕРАТУРНА АНКЕТА

Проект “Литературни анкети” с поетите от поколението на 80-те години, 2022 г.: Златомир Златанов (3.03.2022)

 

ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Венци Арнаудов – Немски старец (1.03.2022)
Рон Паджет – Любовно стихотворение (5.03.2022)

 

ПОЕЗИЯ

Ан Секстън – Разходки из Париж (3.03.2022)
Анита Загорова – Тази уста (3.03.2022)
Антоанета Вичева – Небето е отпушено и високо (2.03.2022)
Ваня Вълкова – Оранжевите птици – градската чистота пеят (3.03.2022)
Велина Караиванова – Образцово време (1.03.2022)
Владислав Кацарски – Сбогуване (7.03.2022)
Гордан Изметов – На пържилото (6.03.2022)
Десислава Валентинова – Стая без изглед (3.03.2022)
Дора Радева – Домакинско (4.03.2022)
Евгени Бързашки – Погледнато от облак (5.03.2022)
Евгени Петров – Хвана я под ръка (4.03.2022)
Ерика Джонг – Любовници на средна възраст І (4.03.2022)
Жаклин Налбандян – Симфония номер 5 (8.03.2022)
Здравка Шейретова – Бели сънища от бели спомени (7.03.2022)
Иван Радоев – Ще извървим ли (8.03.2022)
Иво Марков – Посадих си нарциси в главата (5.03.2022)
Илеана Стоянова – Какво да обичам? (8.03.2022)
Илиян Семов – Находка (4.03.2022)
Йорданка Рашкова – Бащината къща (4.03.2022)
Камелия Щерева – Дъхът на думите (2.03.2022)
Каролина Алмишева – Църквата ми е заседнал асансьор (1.03.2022)
Катя Герова – Дисциплинирай ума си (5.03.2022)
Людмил Люцканов – Има един нов кръг в ада (6.03.2022)
Людмила Калоянова – Един баща иска да знае (7.03.2022)
Маргарита Мартинова – И когато се събудихме (7.03.2022)
Марион Колева – Къпането на котката-албинос в букет от бял люляк (6.03.2022)
Мариян Гоцев – Гробище за домашни любимци (2.03.2022)
Милена Бакалова – Може да съм никоя (6.03.2022)
Надежда Иванова – Един бог знае (8.03.2022)
Палми Ранчев – Две черни псета (8.03.2022)
Петър Пейчев-Щурмана – Въглен – парченце мълния (6.03.2022)
Рени Васева – Снегът вали в съня ми (7.03.2022)
Роси Митева – Корабокрушение (2.03.2022)
Светла Караянева – По дългия коловоз на неделята (5.03.2022)
Слава Костадинова – Смених си кожата (7.03.2022)
Тед Хюз – Козодой (1.03.2022)
Христина Василева – Инвазия (1.03.2022)

 

ПРОЗА

Иво Марков – Гинсбърг отворил в ада кръчма за поети (2.03.2022)
Палми Ранчев – Зверчето (8.03.2022)
Ружа Велчева – Цвете на прозореца (4.03.2022)

 

ОТГОВОР НА ПОЕТИЧЕСКИ ВЪПРОС

Николай Бойков – Защото тялото ти е (3.03.2022)

 

КРИТИКА

Леа Коен – Фани Попова извън легендите (1.03.2022)
Марио Коев – Недостатъчно кратки размисли ІІІ (7.03.2022)
Мая Горчева – Обречени на успех. Бягствата през границите на социалистическата държава (6) (5.03.2022)
Владимир Сабоурин – Бедни, бедни читателю (8.03.2022)

 

МУЗИКА

Едит Пиаф – Милорд (6.03.2022)

 

ПРЕПРОЧЕТЕНО

Даниил Хармс – Излезе от вкъщи човек (1.03.2022)

 
Броят представя художника Антон Терзиев

 

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X

 

Добринка Корчева – Прелитат с равен тътен

Димитър Яранов, Агитмашина II, 100 х 80 см., масл. бои, платно, 2018

 

Прелитат с равен тътен
един след друг снегорини.
Като камиони на завоеватели.
Но колониите на снега
изобщо не се плашат
и се втвърдяват за дълъг отпор.

(По Ян Пелодис)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Цонка Христова – Векът

Димитър Яранов, Мъж с патерици, 70 х 50 см., въглен, сангин, хартия, 1993

 

На ръба между светлината и сянката пуякът гордо вдига глава с обеци от кървави капки и златни прашинки по крилата си. Силуетът му е внезапен мираж сред лилавата пустиня, догонила залеза. От човката му се пръскат бисери и апетитни зрънца от татул, които привличат алчните за слава и жадни за внимание пиленца. Те стръвно кълват и благославят собственото си полудяване, което им помага да привиждат пуяка като пясъчен замък. През широките и щедри пръсти на времето изтичат монетите на доверие и рушащите се кули на замъка. Те заличават стъпките на лятото и то остава завинаги в зимата – пияница с широкопола сламена шапка, който е прекалил с леда в чашата и гърлото му е зачервено, а очите му – празни и кухи. Постепенно, с настъпването на нощта, се промъква самотата, с цвят на пепел и опашка на лисица. Тя е доволна от своята плячка и благодарно издига гранитен паметник на пуяка. Щастливият принц изгубва постепенно олющената маска на благородство и самопожертвователност. Сърцето му бие със звъна на стоманата, и се разлива като малиново сладко. Сенките на нещата се уголемяват, превземат формата на дните и ги превръщат в неми и безропотни зрители. В очните им кухини се плакнат молци и паяци. Миналото завзема окръжността на настоящето и заявява, че единството на време, място и действие никога не е било възможно, и поради това театрите пустеят, а вечер сградите са като надути разноцветни балони от пренаселване и празни приказки.

Така дойде векът, разпънат между самодоволството на телата и пустошта на душите. Зоопарк, в който животните не са донесени, а родени в други светове и векове. Той си мислеше, че ще унищожи човечеството, но завари полуразрушен замък, празни мидени черупки и надеждата в тъжното око на пуяка, останал без публика.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Бялата котка с оранжеви петна

Димитър Яранов, Скелети, 60 х 80 см., масл. боя, платно, 2021

 

Цяла вечер прекарах в гората над хълма в компанията на едно диво прасе, което за мое учудване, говореше перфектен английски. Не разбираше нито дума български, затова комуникацията ни беше само на Шекспировия език. Би било нарушаване на добрия етикет да му задавам въпроси, затова не попитах къде се е научило да говори. Нападалите листа бяха направили естествен матрак от жълто-кафява шума и се чувствахме удобно. Любимата фраза на моя събеседник беше “the dice is cast”. Както му говоря нещо и изведнъж ни в клин, ни в ръкав: “the dice is cast”. Помислих, помислих и понеже не знаех какво има предвид, му отговорих на латински, за да не го разсърдя: “aleia acta est”-Цезаровия цитат, който по същество означава същото. Прасето кимна одобрително и ми даде да разбера, че цени уроците на историята. Неусетно съм заспал в разговори и на сутринта осъмнах сам. Дивото прасе беше изчезнало, но ми беше оставило няколко гъби за закуска. Съблякох тъмнината и облякох светлината на новия ден. Хапнах набързо, станах и се запътих по посока на изгрева.

 

Беше слънчев есенен ден някъде из периферията, която анархистът преведе от старогръцки като обиколка. Облече старата си тениска с надпис “change my mind” и тръгна към вътрешността на кръга да търси някой, който да му промени мнението. Стряскаше всеки срещнат с въпроса: ”Човече, защо да гласувам-та аз само преди няколко века направих своя избор, не върви да го сменям толкова често, а и освен това си изгубих гласа някъде из булото на мая, така че и да искам не бих могъл вече?” Минувачите го отминаваха безмълвни, но вътрешно радостни, че могат да упражнят своя вот, защото хората знаеха, че техният вот обича да се упражнява като един своеобразен фитнес маниак, който ако остане дълго без упражняване, изпада в абстиненция заради липса на ендорфини получавани от редовните тренировки.

 

Бялата котка с оранжевите петна ме погледна загадъчно с лилава усмивка, скочи върху стените на голото ми тяло и написа върху небето с хераклитовския си тебешир: „Промяната е абстрактна категория, съществуваща независимо от човешките желания, затова не може да бъде продължавана по желание на еднодневки.”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

 

Ваня Вълкова – Строителна площадка

Димитър Яранов, Агитмашина III, 50 x 60 см., сухи пастели на хартия, 1992

 

ВИЗУАЛНИ МАНИАЦИ=БЛИЗКИ ХОРА

Instagram е място за ексхибиционисти
и проектоманиаци, без дълготрайна памет
или за времеви сексуални наблюдатели
или влюбени изпълващи се с трепет прагматици
или за визуални артисти в надпревара.

Стартъпите-мечтатели са в други интернет пространства.

Пластмасовата бяла опаковка-шише
(не казвам фирмата) стои на масата –
Гинко Билоба
Хапчетата за илюзии, натегнато спокойствие
и концентрирани мисли са различни,
не ги продават по аптеките.

В надпреварата за визуална красота
ВИДЯХ
една снимка
завръщането към античните пространствата,
без глас
Редици от кори прииждаха към мен
Черно-бели, черно-сиви
коридори, стълбища с памет,
архитектурни детайли, порцеланови ръце
със съхранена кожа (ползва се чисто натурален био продукт с пчелно млечице);
безкрайно разтегнати в усмивки лица;
магазин за многомерни-повторяеми лога; архитектурни вълшебства и красиви детайли от чужди къщи.

Чужди къщи
Чужди мечти
Чужди пространства
Чужди видения
Чужди рисунки
Чужди снимки
Чужди представяния
Чужди думи
Чужди хора.

Далеч
Чуждите хора стават близки
Протягам ръка към клавиатурата
Далеч.
Никога не е било толкова близко и далеч
размяната на идеи, фантазии, физиологични секрети, думи, образи, виртуални пространства.

23 октомври 2021
Ваня Вълкова

 

ВИРТУАЛНО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ

Толкова различни
и
толкова близки.
Психоделична естетика
на невъзможността.

 

СТРОИТЕЛНА ПЛОЩАДКА – ИЗГРАЖДАНЕ
НА ЦЕНТЪР ЗА СЪВРЕМЕННИ ИЗКУСТВА, МОЖЕ И БЕЗ ИЗКУСТВО
(дълготрайно и краткотрайно наблюдение, през оградите,
през отвореният вход, през дърветата, през реката )
на трансформирането на бившата топлоцентрала на Националния дворец
на културата )

| Наблюдение и фотографиране

Строителните площадки могат
да ме оставят безмълвна,
часове наред

Извън времето
за пресяване времето на ползи и вреди
Извън времето
за мисловни угнетения и страхове
Извън и вътре,
сред купищата неподреден,
организиран дизайн
Извън ежедневният банализъм и красотата на деня

Строителните площадки
са моето тихо пространство
на съзерцание и излитане,
докато кучетата не разберат,
че съм там и наблюдавам
с въоръжено око
Излитането
се предвижда, опакова и разрешава
Вън

Аз обичам кучета и те ме обичат, защото го разбират.

|| Преминаване и фотографиране

Въздухът по здрач, наслагва повече плътност

Променя
Гласовете на работниците затихват
Кучетата и хората се прибират
от разходка в Кучешкият парк, част от Южният парк
Светлините от полузавършеният център
за съвременно изкуство, срещу парк МОЛ премоделират всички
детайли от строежа
уличната настилка
изоставени от деня,
работни инструменти, кофи, ръкавици, боклук
лицата на задъханите, питащи деца
пространствените очертания на всяка форма
от силуета на града
Изкачвам се сред буците твърда пръст, с рехава трева
и снимам, снимам, снимам
Всеки ъгъл от фасадите е сложен
в нови цифрови пространства-папки на паметта на града.

||| Прекосяване през парка

Стопяването на здрача промени
гъстотата на емоционалните частици и
всички прибиращи се, уморени кучета
заподскачаха предусещащи доволство
вкъщи
НО
Ръцете на техните водачи се отпуснаха
и почнаха да изчезват бавно
Лицата на минаващите влюбени момчета се натрошиха на парчета
Лицата на красивите и некрасиви момичета станаха полупрозрачни
и пълни с розова вода и рибки
Лицата на децата се разшириха много бързо
и излетяха, като скоростни балони

Птиците се бяха прибрали в тъмните дървета.

12 ноември – 4 декември 2021

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Надежда Иванова – Как обичат русалките

Димитър Яранов, Радио новини, 105 х 88 см., масл. бои, платно, 1997

 

ако животът е танц
в окото на бог
аз не спирам

не спирам
да танцувам

 

Прощално

Театърът е онзи приятел
от детството
в който си тайно влюбена
и гледаш под мигли
с който си играете
неразделни сте
пораствате
променяте се
в гимназията е момчето
на което срамежливо
махаш в коридора
на купон в 11-ти клас
случайно се целувате
и той е тайно влюбен
в теб
но всички завършвате
и ти заминаваш
можеше да останеш
в малкия си град
в детската мечта
можеше да дадеш всичко
но ти избяга да гониш
ветровете
още го обичаш
(цял живот ще го обичаш)
но от другата страна на сцената.

 

как обичат русалките

скрих се
преди да ми повярваш
че съм
истинска

мога да си представя
как плъзвам пръсти
под земната кора
превръщам света
в голяма изорана нива
предизвиквам всички
пластове да се
разтърсят и
гледам как малки сгради
се срутват как
малки хора бягат
и се крият
спускам косите си –
потопи
удавям живота
отмивам всяка човешка
мисъл, всяка животинска стъпка
премигвам с
мигли урагани
и накрая
и накрая лягам върху
най-върховното нищо
най-великото творение
сливам се с земята
и пак живея
и пак пониквам
растение на новото време

мога да си представя
как руша целия свят
как
убивам
убивам
всичко
и никога преди не съм се
чувствала толкова спокойна

 

Разкопки

След много, много години
някой ще открие
първата ми златна обеца
Която изгубих някъде по
улицата на село докато
Карах колело
ще открие
Безвъзвратно изгубен
млечен зъб
гривна
мънисто
Но след много, много години
никой няма да открие
Стихотворението
което ти написах
И слава Богу

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Мирослава Панайотова – Всеки си казва

Димитър Яранов, Кибер куче, 110 х 160 см., масл. бои, платно, 2001

 

Всеки си казва
Аз не съм като другите
Ще ме подмине тази чаша
Но
Дали ще ни подмине тази чаша
И дали
Не сме и ние като другите

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X