Антон Терзиев, I am the one that brings meat back home / Аз съм тази, която носи месото вкъщи или It’s gonna take a lot to drag me away from you/ Ще трябват много усилия, за да се откъсна от теб, mixed technique, pencil, silver oil, carcoal and acrylic on 300lb Fabriano Artistico paper, 56 x 77 cm, 2021

 

 

Накратко

На едно момче пребито
по време на протестите.

И днес същите отпадъци,
политически и всякакви,
смъртоносно замърсиха
душите и въздуха наоколо.
С животинско настървение
пребиха небесен ангел

заради огромните крила.
И желанието му да лети.
Не бил истински ангел.
Приличал на крилат изрод.
Финия алабастър на перата
само утежнявал вината му.

 

Истината

Съществува ли някой по-неприятен
от човека управляващ други човеци.
С юзда. Тояга. Безмилостен камшик.
Използва ги често. Или по-рядко.
Пречи на впрегнатите да проумеят,
че теглят и мразят горчивото бреме
на собственото си съществуване.
Без път са. И напразно се оглеждат.
Един до друг – никога не са заедно!…
Не са много добри!… Не се обичат!…
Още не казват истината – кой е той?…
Кои са другите?… Колко са на брой?…

 

Герой

Прошепна: Ис-с-ти-и-и-и-н-а-т-а-а-а-а!…
Проплака: Спра-вед-ли-в-о-с-т-а-а-а!… –
някъде дълбоко във въображението си.
Шепотът му е повече от тих. Дори ехото
в него не успява звучно да го повтори.
За какво тогава се събира тази тълпа?
Всички крещят: Справедливост!… Съскат:
И-с-с-тина-а!… Единствената и-с-с-тина!…
Да спомене ли, че преди всички наоколо
ехтеше призивно от повтаряните думи.
Възможно ли е заради някогашния шепот
да се превърне в признат от всички герой.

 

Две черни псета

лаят, обещават да впият
зъби в прасците ми.
Дори ще ме разкъсат,
ако няма висока ограда.

Наблюдавам ги, опитвам се
да разбера какво е
да си злобно куче.
Да лаеш след всеки минувач.

Да се зъбиш без колебание –
до края потънал
в собствената ярост –
оправдан от природата си.

И поисках да бъда
непознатият в далечината.
Не чува лая. Ръмженето.
Чаткащите злобно зъби.

 

Кой

Автомобилите, мотоциклетистът
с бяла каска. Двамата колоездачи,
изгърбени към кормилото. Другите
хора наоколо. Разговарят, смеят се.
Един до друг. Или разминаващи се.

Всички изглеждат толкова нормални.
И невинни. Тогава кой размаза главата
на гмурецът, разперил за последен път
криле, близо до пейката, на която седя.
Напразно се оглеждам за виновника.

 

В метрото тази сутрин

останалите пътници
ме блъскат. Извиняват се,
блъскам ги – извинявам се.
Оглеждам се в очите
на някого. Възкликвам:

Това съм аз! Прекъсват ме:
Не ти, не!… Аз съм!…
Първият крещи: Този път
съм аз!… Настава бъркотия.
Някой иска да слезе.

Друг щял да остане
вътре завинаги. Имал нужда
от повече място. Иначе
се задушавал. У-ми-рал!
Не, аз умирам! – крещи друг.

Звучиш доста добре.
Знам, не се умира по този
начин. Лъжеш. Не лъжа.
Примигвам. Кимам им.
Държа главата си с ръце

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.