Антон Терзиев, Myself As What I Always Wanted To Be / Виждам се такава каквато винаги съм искала да бъда, oil on canvas, 140 x 195 cm, 2021.
From No Time For Losers seria – detail

 

Dissident Poem

Защото сложихме в гърлата тапа
да не крещим във тъмнината…
Защото думите увисват непонятни,
откъснати
от свойта същина…
Както висят рогата на елени,
в самотната си хубост,
унизени.
Каква кармична красота!
Мишена ярка на гърба на тъмнината.
Създадена – да бъде повалена.
Ловците чакат и опъват тетива.
Не би могъл еленът да се слее със пръстта,
над него винаги ще тегнат,
разклонени,
безценните еленови рога.

 

***

Когато мислиш, че ловците тропат
в прозореца, а не дъжда…
Когато почнеш да трепериш в мрака
при мисълта
за шлиферите им зелени.
И нямаш нищо под ръка.
Ни брадва, нито нож, нито отрова,
високо викай – да ги стреснеш.
Жена си ти. Жена в беда.
Викът е твоето спасение.
Гласът е твоя свобода.

 

Отровни върхове

Победите
водят наникъде
(омразата има цена),
глухари са в свойто обичане,
койоти всеядни в страстта.
Отиват си
хората истински
след всяка ненужна война.
Успиват те думи-измислици,
подменят със лека ръка:
приятелства,
кръвното вричане
на длани, с резки от кама.
Оронени сини метличини
в писмо от любима жена.
Куршуми,
пронизали снимките,
в ковчега, увит в знамена.
Далечният плач на цигулките,
последната мъжка сълза.
Отровни са вече посоките.
не можеш
да върнеш назад,
да търсиш по пътя убитите,
да искаш да се съживят.
Един да е верен – достатъчно!
Но верните
мъртви лежат.
Пързалка е всяко изкачване,
а пътят обратен е ад.
Оставаш, с петите занитени
към връх,
като тънка игла.
Велик си, а всъщност си никакъв,
защото си сам на света.

 

И когато се събудихме…

Във скотобойната
печатът e сменен.
И вчерашното „да“ не чини нищо.
Притихнал е площадът разгневен,
под нож е
сантиментът му излишен.
Кому е нужен ланшен сняг стопен,
на Орлов мост
самотните орлици?
Посоката е – „Нов тотем свещен!“.
А клетвите – протрити броеници.
Слепци се раждат
в изгрева студен,
залитат и посоките оплитат.
На изток, запад… Изходът – решен.
Дъждът, единствен,
рие със копита.
Жесток и непреклонен, идва ден.
Със меч във виртуалната десница.
С дръвник,
от алгоритъм построен.
Народът ще е жертвената птица.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.