Антон Терзиев, The Birth of a Nation, object, dried pork, mesing, various sizes, 2018.
Installatioin view Sofia City Art Gallery / “Раждането на нация”, обект с вариращи размери, сурово свинско месо, месинг, 2018

 

Безопасните бягства

Най-силно и неприкрито говорели за желанието си да емигрират младежите от солидни семейства в стария режим. За това колко широко обсъждана е била темата за бягствата можем да съдим от диалозите в романа „Безразличният“ – тя е източник на постоянни шеги и намеци; старите си спомнят пътувания в западни страни зад Желязната завеса, младите планират свои бягства. Дори е повод за мошеничества и надиграване между „вражески елементи“, доносници и агенти…

Тъкмо тази среда възстановява Драгомир Загорски в мемоарната си книга „През лабиринта. Във и извън България“. Роден през 1925 г. в семейството на бивш офицер, филателист с международни контакти и предприемчив издател на техническа литература, Загорски завършва гимназия и изкарва военната си служба в края на 40-те години. Изключен е от СНМ (Съюз на народната младеж, праобраз на комсомолската организация), смятат го за „суинг“ – име на американски модерен танц, очевидно смятан за проводник на вредни упадъчни вражески занимания. Сам „суингът“ Драгомир обяснява значението на думата „суинг“ в книгата си: „В преносен смисъл – празноскитащ, добре облечен младеж без доказани доходи“. В спомените си дава примери за още типове, изпаднали в казармения социализъм, сякаш от друго време и с друга класа на поведение, като например Крепиев – производител и търговец на радиоапарати, „много пострадал от комунистите“: „Ходеше елегантно и спретнато облечен. Слушаше всички чужди радиостанции и даваше големи надежди на колегите си“.

Странни на фона на колективното опростачване са и запалените колекционери на марки. Оказва се, марките са едно занимание, над което новият комунистически режим не може да наложи пълен контрол, макар Държавна сигурност да го държи под око и да има своя картотека. Марките свободно преминават границите: „В онези години марки с чужбина се разменяха свободно и можеше да се правят малки търговии, но Столичната митница налагаше високи такси“. Драгомир става член на френския клуб за размяна на марки. Младият български филателист предлага на партньорите си, които му привеждат някакви суми – „обикновено дребни“, – да ги внасят в търговска къща в Цюрих. Или да правят замяна срещу други марки или стоки. Така се сдобива с елегантен италиански велосипед, втора употреба, за който обаче трябва да дава изтощителни показания и да попълва формуляри, а за капак – и да плати разорително мито (заради което дори му се налага да продаде велосипеда).

Друг от обкръжението на Загорски говори за „огромните възможности в свободния свят“, както се говори и в компанията на Керемедчиев от романа „Безразличният“. Драгомир заговорничи за бягство с двамата си приятели Мишо Василев и „дон Педро“, който има роднини в Каракас, Венецуела: „Тримата ежедневно споделяхме планове за едно нелегално преминаване на границата“. Дон Педро се нагърбва да направи оглед на граничните застави. Драгомир му дава пистолета си за кураж, но уви, Педро е арестуван при опит за бягство. Когато научават какво го е сполетяло, другите двама дори „нямат кураж“ да минат покрай къщата му. Загорски съобщава също, че към Запада гледат и децата на партийните функционери и не крият нетърпението си да напуснат страната, снабдени, разбира се, с редовен паспорт.

Драгомир не спира да крои планове за излизане „навън“. Първо, скоро след идването на новия режим получава съвет да замине при роднини в чужбина от фабриканта левичар Кирил Славов, чичо на по-сетнешния емигрант Атанас Славов, който от своя страна го споменава в биографичната си книга „С трева обрасли“ (впрочем за пръв път есетата от тази книга прозвучават през 1980-те в емисии на Радио „Свободна Европа“, отново в програмата „Контакти“, водена от Димитър Бочев); мисли за бягство по време на походите към турската граница в казармата (служи в Елхово). Но не се доверява никому освен на брат си, който му донася втори пистолет.

По-късно се оказва възможно да замине с легално издаден паспорт, с който се сдобива благодарение на упорството си. Първоначално получава отказ да му издадат паспорт, но това не го спира. Среща се дори с министъра на вътрешните работи, който лично дава разрешение да напусне страната за месец. Заминава първо до Скопие, откъдето е родът на съпругата му, и Белград.

Получава височайшото позволение, защото като автор на занимателни задачи, ребуси и кръстословици иска да проучи материалите в областта. Благодарение на този мотив се сдобива и с тримесечен паспорт до Австрия, където пристига на 31 декември 1961 г. Престоя си посвещава не толкова на „трупане на опит“, колкото на проучване на пазара с пощенски марки. Завръща се, но се възползва максимално от отпуснатия паспорт и още два пъти си издейства виза. При третото пътуване не се завръща. Основите на благополучното му установяване в новата родина са поставени тъкмо от успешните сделки с продажба на пощенски марки.

Пример за излизане от границата с паспорт и без каквато и да е конфронтация с органите на държавата е заминаването на Цветан Тодоров през 1961 г. В интервютата с Катрин Портвен (по-долу в интервюто отбелязваме въпросите ѝ с инициалите К.П.) известният френски интелектуалец разказва как е било организирано това пътуване. Споделя и мотивите си, а те са били именно младежкото любопитство да попадне в центъра на бляскавата модерна култура – и да предизвика завистта на приятелите си:

Тази възможност изцяло дължа на семейството ми. Баща ми имаше сестра, която през 1945 г. се оказа в Австрия, където бе живяла през войната. Там тя беше чужденка, а в този момент попитаха всички чужденци къде искат да отидат; значи възможността за леля ми беше да се върне в България или да отиде в „трета страна“. Тя мъдро избра второто решение. Спомням си, че ѝ бяха предложили: Австралия, Аржентина или Канада. Това бяха трите страни, които приемаха бежанци, защото страдаха от недостиг на население. Нови страни. За нас, в София, представяте ли си каква екзотика! Питахме се какво бихме направили на нейно място. Леля ми избра Канада. Тя беше аптекарка по професия, работи две години като милосърдна сестра в Далечния север, след това се настани в Торонто, където се захвана с професията си и можа да скъта малко пари. Тъй като тя не беше омъжена, писа на всичките си братя и сестри, останали в България, че е готова да издържа всяко от децата им за една година в някоя чужда страна по техен избор.

К.П.: – Това е било щедро предложение!

Много щедра леля, прекрасна леля! Дължа ѝ вечна признателност. Виждам в това хубав пример за семейна солидарност, която се предава от поколение на поколение. Или пример за уважение към учението, което съществуваше сред „добрите“ български семейства – накратко, „ценности“ на определено общество. Ето една традиция, която има смисъл! Тъй като леля ми – както и баща ми, както и брат им – е била изпратена от баща си за една година в чужбина (в „Европа“!), и тя искаше да предложи същия шанс на следващото поколение. Аз единствен се възползвах от това предложение, макар че ние бяхме шест братовчеди. Бях най-младият, другите вече бяха ангажирани и житейски, и в кариерата си. Аз тъкмо излизах от университета и да замина за една година значеше много за мен!

След това изборът се конкретизира. Най-напред мястото. Нито миг колебание: Париж. Но би било напълно погрешно да се помисли, че съм бил привлечен там от структурализма, Ролан Барт или Жан-Пол Сартър. Не: не знаех нищо за това. Париж будеше у мен мисълта за картините на импресионистите, за някои филми, песни. Боготворях Едит Пиаф, не Ролан Барт!

Мотивите на младия Цветан Тодоров и примамливият Париж не са по-различни от очакванията, които населяват представите на неговите софийски съвременници. Ще ги видим и в онази представа за изкушенията на далечното място, която има Николай Стоименов, героят на романа „Безразличният“ (1959) от Цветан Марангозов, цитиран по-горе: „Може би ще замине за Париж? Париж… Нотр Дам дьо Пари… Версайл… Лувр… картините на Делакроа, Домие, Дега, Ван Гог, Сезан… Имена, имена, които носят очарованието на един желан и недостижим свят“. Двамата Цветановци, произхождащи от софийската интелектуална аристокрация, дават сходни „свидетелства“ за настроенията на своето поколение и на своето време. Те са кръстосвали съвсем буквално една и съща софийска среда. Общият манталитет е останал записан и в текстовете, идващи от различно време и предаващи едно и също световъзприемане.

Изброените от Цветан Тодоров културни топоси изникват и в съновиденията на героя Николай в нощта, преди да поеме към границата (по-долу даваме откъса тъкмо по изданието на романа „Безразличният“ от 1959 г., за да синхронизираме в едно и също историческо време биографичния с фикционалния разказ за целта на заминаването). Мотивите при двамата фикционални неуспели емигранти Буди и Николай Стоименов – Безразличният и същевременно при реалния бъдещ емигрант Цветан Тодоров са сходни, ако не и еднакви:

[…] Приятната топлина на стаята унасяше. Защо напускам всичко това? Какво търся? Не, връщане нямаше! На другата вечер щях да изляза в гората. Гората… Ако мина… Разбира се, ще мина! Ще стрелям, но ще мина! След туй… Париж. Лувъра. Но първо щях да се запиша в Парижката политехника, да довърша образованието си. Да, а после – Лувъра. Тържественото мълчание на залите, безшумните стъпки… Познатите от албумите картини на Греко, Гоя, Домие, Енгр… „Салът на медузата“. Спирам се. Често бях мислил за тази картина. Нашата земя прилича на този сал. Зелените надвесени вълни и корабокрушенците върху няколко греди… Голи тела и очи, пълни с безнадеждност… […]

Още едно такова съвпадение между биографичния разказ на Цветан Тодоров и фикционалния в романа „Безразличният“ е фигурата на адвоката, който жадува за света оттатък границата. Една величава останка от културата на старото време преди налагането на соцрежима, спомен и упование, че обществото може да се гради на други опори. Интерпретацията на този човешки тип в двата случая обаче е съвсем различна. Ето как оживява тази фигура в интервютата на Цветан Тодоров:

[…] желанието за Париж бе подхранвано по други начини, на първо място от един приятел, десет години по-възрастен от мен, починал по-късно при самолетна катастрофа. Този провинциален адвокат с прякор Карата бе един от най-блестящите умове, които съм срещал, и в същото време беше дълбоко отчаян. Обаче, макар и въобще да не бе излизал от родината си, той забележително добре познаваше френската култура и парижкия живот, включително и географията на града (над бюрото му бе окачен план на метрото). За него Париж олицетворяваше свободата, културата, апогея на европейския дух.

Да добавим, че сред близките си софийски приятелства Цветан Тодоров посочва известния с възхищението си от френската столица художник Николай Ников – Ничето, когото наричали „един парижанин в София“, защото познавал на пръсти Париж.

Съвсем различна е оценката, която получава адвокатът Керемидчиев в романа „Безразличният“: той е привързан към материалните удобства, чужбината за него е възможност да се възползва от семейното наследство и да си осигури по-луксозен живот, но същевременно се бои да си рискува относителното си благополучие и при соцрежима:

Адвокатът Керемидчиев имаше добро име и многобройна клиентела и живееше общо взето добре. Мнозина му завиждаха и го смятаха щастлив. Той бе последният потомък на една чорбаджийска фамилия, която от три поколения се израждаше като по предварително начертан план. Керемидчиев беше дребен, безформен и грозен като Квазимодо, но притежаваше ум. А може би и добро сърце. Кой знае? Живееше сам, в малък, но богато обзаведен с модерна мебел апартамент, бе един от малкото притежатели на лека кола и на многобройна дискотека от класическа и джазова музика. Сам имаше таланти: свиреше на пиано, рисуваше, пишеше нелоши статии върху правни проблеми и накрая, имаше „дар слово“. Не случайно бе известен като красноречив и способен адвокат. Изпъкналото му гладко чело и две спокойни интелигентни очи, въоръжени със златни очила, му придаваха тежест и респектираха съдиите. Ала въпреки изумителната му ловкост да борави с параграфите, алинеите и членовете на законите, от няколко години той правеше напразни усилия да получи паспорт с изходна виза за Швейцария, дето го теглеше с властна сила солидна сума пари, оставени на негово име от „добрия стар папа“, който почина преди войната.

Не обичах адвоката. Не обичах на първо място неговата неизтощима охота да ораторства. […]

Колкото за ораторстването, именно на Керемидчиев принадлежат едни от най-блестящите формулировки в романа за съществуващата поквара на изконни принципи в условията на новия режим, изречени още в края на 1950-те, срв.: „Но, господа, комунизмът е епидемично явление. Той е болест на мисленето“; „Комунизмът представлява една верига от самоопровергавания, господа“ и т.н. Младият Стоименов злослови срещу адвоката, но адвокатът дава формулировки за собствените му убеждения. Очевидно с пренебрежението си героят разказвач се опитва да минимализира достойнствата му. Нарича го по-долу също с амбивалентната квалификация „истински космополит“: ако по днешните мерки това е сертификат за духовна разкрепостеност, според клишето на 1950-те това е заклеймяваща оценка. Факт е, че този адвокат все пак не събира смелост да се присъедини към замисляното прекосяване на границата и да излезе от границите на сигурността.

Пресичането на границите с паспорт от своя страна има свое литературно съответствие в романа „Изключителната биография на Буди Будев“ (1969) от Цветан Стоянов. Така изневиделица получава шанс да замине приятелят Гаро, като подигравка за трескавите замисли и усилия на Буди и приятелите му да емигрират. В този епизод от романа очевидно личи и връзката на фабулата с прототипа на Цветан-Тодоровото заминаване:

[…] и двамата излязоха да се поразходят в дъжда. Не бяха вървели дълго, когато срещу тях се появи Гаро – той току-що бе пристигнал от София.

– Здравейте – спря ги Гаро. – Да ви се похваля: заминавам за Париж!

– Какво?

– За Париж, за Париж! На специализация. Леля ми реши да се пресели в Париж и ме взема със себе си. Другия месец тръгваме.

– Е, чудесно! – успя само да каже Буди. – Чудесно!

Освен че „беше обидно“, Буди трябва докрай да изпие горчивата чаша и в продължението на епизода да понесе още един удар – да научи, че до любимата Анче плътно върви „нисък широкоплещест офицер“, който на всичко отгоре ще се окаже „капитан от граничните“, сякаш пак да му натяква, че трябва да минава граница.

А ето как е протекла за Цветан Тодоров подготовката за заминаването, след като веднъж е бил решен проблемът с финансирането на престоя в Париж:

След това трябваше да намерим някой от Франция, който да ми изпрати покана, за да направя постъпки за виза. Това вече беше работа на баща ми: той имаше познат френски професор, който беше идвал в България. Оставаше накрая и най-сериозната пречка: получаването на паспорт. Да имаш паспорт беше привилегия във всички тоталитарни страни, а и не само там…

К. П.: – Вие сте имали паспорт за Москва и Варшава…

Да отидеш в „братските страни“ беше лесно. За Франция обаче това не ставаше така! Но аз самонадеяно си казах: ще опитам все пак. Подавам молбата си: дълго време нямам отговор; пак питам, пристига отрицателен отговор. Други хора бяха много по-решителни от мене: Христо, художникът, например, ми разказа как е пресякъл границата скрит в един влак [става дума за художника Христо Явашев – Кристо – б.м. МГ]. Той твърдо бе решил да замине, толкова мразеше България – включително средата, с която общувах, за него това бяха хора на компромиса, покорни подлизурковци. Неговият характер е по-бунтарски от моя. Аз не бях от хората, които тайно биха пресекли границата. Тогава отидох в Министерството на вътрешните работи и поисках среща с министъра.

К.П.: – Това толкова просто ли беше?

Не беше много трудно. Да можеш да се срещнеш с министър беше останало от един щедър проект, като този за равенството между мъжете и жените – което позволяваше жените да правят пътища или да работят в мините… – или като безплатното образование и медицинско обслужване. Така министърът имаше приемни часове. Човек се записваше и чакаше. Няколко седмици по-късно ме повикаха. Влизам в една чакалня, настанявам се сред другите хора, най-вече жени с изопнати лица. В България възрастните жени, особено от селата, изглеждат забулени. Те носят забрадки, което им придава доста тягостен вид: голяма черна кърпа, измъчени лица. Сигурно идваха да молят техният брат, мъж, син да бъдат освободени от лагерите, които бяха широко разпространени по това време в България. Идва моят ред и аз влизам при един облечен цивилно генерал, който не ме впечатлява особено (не зная защо, но никога не се притеснявам от хората). Излагам му моя случай. Нашата среща трае не повече от три минути, защото той веднага ми отговаря: „Много е просто: отказва ви се, защото искате частно пътуване. Необходимо е искането да бъде отправено от институция, например от университета“. Толкоз. Излизам, а три седмици по-късно получих паспорта си.

 Така с минимално усилие пътуването става възможно. Неколкократно Цветан Тодоров повтаря, че никакви планове за напускане не е имал, тъй като се е чувствал силно привързан към софийската си среда. Но споделя честно, че сред мотивите за заминаването се е спотайвала и немалка доза суетно перчене: „Реших се единствено защото всички ми завиждаха“. Е да, така и става: литературното съответствие на тези приятели в лицето на Цветан-Стояновия Буди Будев дори не може да прикрие огорчението си…

Колкото успешен е този легален начин за излизане зад граница, толкова неуспешен е опитът на „безразличния“ Стоименов за бягство – впрочем, неуспешен и този на младия Марангозов, докато не намери легалното средство – паспорта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.