Антон Терзиев, Only Gold Can Judge Me / Златото ми е единственият съдник, oil on canvas, 110×100 cm, 2020

 

като случаен минувач
който минава много близо
до теб
забързвам въздуха ти
и ти опитваш да запазиш
това разместване за по-дълго
но после идва друг
и той прави същото
и докато вървиш
различни въздишки
се разхождат във всички
посоки
объркват се и се губят
като случаен минувач
ме запомняш и забравяш
като фон
като нещо малко, което се движи
отстрани
нещо незначително дори
не се докосваме никога
само твоето и моето издишани
купчета въглероден двуокис
тръгват някъде нагоре
заедно.

 

погледнато от облак

когато седиш върху облак
човешкото тяло изглежда
различно.
като гротеска
която се движи,
целува и докосва
други тела.
от толкова високо
не се чуват никакви гласове,
не се долавят никакви мисли.
но има нещо, което е едно и също
и долу и горе
облаците са по – интересни
и красиви от хората.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.