Антон Терзиев, Practice What You Preach, object, 2 x 2,5 kg steel discs, 30 wax candles, 2020
„Малката маркиза“, пълнометражен документален филм с игрални елементи (режисьор Станислав Дончев, сценаристи Елица Гоцева и Теодора Дончева, 2021 г.) започва със привличащ вниманието мизансцен : писателката Фани Попова – Мутафова пред разпалена камина(огнище) откъсва най-напред корицата, а след това една по една и страниците на романа си „Иван Асен II“ и ги хвърля в огъня. Той поглъща труда на писателката, за която Кирил Христов е казал през 1938 г., както се цитира малко по-късно във филма, че е „връх на българския исторически роман“. Сцената трае 40 секунди, но посланието, изпратено с нея е ясно : пред очите ни се извършва библиокост, изгаряне на книги, което свързваме с определена епоха – 30-те години в нацистка Германия, когато на 10 май 1933 на Бебелплац в Берлин е издигната първата клада за вредни книги. Изданието е, ако не се лъжа, от 1942 г. (изд. Ив. Куюмджиевъ) , което внушава, че книгите на Попова-Мутафова от този период са осъдени като вредни от комунистическия режим и подлежат на унищожение.
Сцената вероятно е заимствана от Благовеста Касабова, която описва подобно събитие в дома на писателката, датиращо от 50-те години, когато свидетелка е заварила Попова- Мутафова да гори екземпляри от романите си, за да се стопли.
След тези първи 40 начални секунди сме брутално пренесени на друго място – съдебна зала, в която заседава Народният съд и където ще се извърши екзекуция вече не върху книгите на Попова-Мутафова, а върху нея самата.
Под формата на разпит в съда е разказана биографията на писателката. Тя има цялото и безрезервно съчувствие и любов на създателите на филма. Лиричният разказ е базиран на нейни семейни албуми и писма, разказва отношенията със съпруга ѝ Чавдар Мутафов, тонът е романтично- спокоен, като че ли нито писателката, нито членовете на съда се безпокоят особено от последиците от тази процедура върху нея. Тя запазва през цялото време достоинство и благородство, защото, както сама се определя, е “аристократ по дух и по идеи“. Очевидно за авторите, в чиято искреност не се съмнявам, над писателката е извършен жесток погром, причините за който, без да са назовани конкретно, се съдържат в желанието на група дирижирани примитиви да унищожат българския елит.
В този разпит са ползвани много цитати, основна тъкан и на книгата на Благовеста Касабова.
Освен биографията, засегнати са и ранни творби на писателката, които не са били предмет на политически нападки.
В същата тоналност е и книгата на Благовеста Касабова „Наказание без престъпление“ (изд. Летопис, 2020 г.), която още в заглавието дава категоричен отговор, че над писателката е извършена морална екзекуция.
Струва ми се, че филмът следва хронологичния биографичен разказ на Касабова, ползвайки цели части от него, като повтаря до голяма степен не само структурата на книгата, но и нейните слабости. И двете творби съдържат съзнателни и несъзнателни неточности. Първите възприемам като желание да се подсили мъченическия образ на писателката, а вторите, като недостатъчно вникване не само във фактите, а и в причинно-следствените връзки между тях. Една от тези неточности е свързана с присъдата на Попова-Мутафова. Осъдена на 7 години затвор за „фашизъм“ и „великобългарски шовинизъм“, според Касабова Попова-Мутафова е прекарала три години в затвора, във филма се говори за 11 месеца, докато документи от ДАА сочат, че е била освободена след 5 месеца, още преди процеса и преди присъдата, след което е била помилвана.
Това не променя, разбира се, същността на фактите. Да, вярно е, че Фани Попова-Мутафова е претърпяла репресии. Изключена е за дълъг период от СБП, а книгите ѝ влизат през същия период в забранителен списък. Репресиите срещу нея се изразяват преди всичко в остракизъм – за близо 15 години тя е забравена като автор.
Това е тежък удар за един писател и за съжаление Попова-Мутафова не е единственият български писател, който е бил забраняван, съден и остракиран. При различни политически режими.
И в двата разказа се губят обаче цели периоди от живота ѝ или са сведени до неутрална информация. Особено остава недоизяснен периодът от 1940-1944 година, който именно е причина за изпитанията, на които е подложена Попова – Мутафова. Това „стесняване“, според мен, е извършено съзнателно, за да защити по- лесно тезата „наказание без престъпление“.
Напълно съзнавам творческата свобода на всеки да изразява своите симпатии и антипатии, да харесва или да не харесва конкретни исторически личности и да пресъздава субективно това в художествена форма, както намери за добре. В случая с филма „Малката маркиза“ и с книгата „Наказание без престъпление“ става обаче въпрос за документални творби, в които изискването за фактологическа точност и изчерпателност са задължителни. Поради което ще си позволя да разширя обема на тяхното изследване с нецитирани или премълчани от авторите материали и факти, тъй като смятам, че личности като Фани Попова-Мутафова заслужават това, както и че нейният авторитет може да понесе тежестта не само на заслугите, но и на фаталните ѝ заблуди и грешки.
Бракът по любов между идеология и литература
Връзката между идеология и литература е тема, която заема и днес важно място в дебата за ролята на писателя. Всъщност рядко се случва сериозна литература да не встъпи в брак с някоя идеология. При Фани Попова-Мутафова този брак обаче не е нито по сметка, нито по принуда, той е по любов.
В блестящия си научен труд „Историография и литература“[1] проф. Албена Хранова (цитирана бегло във филма) посвещава около 100 страници на писателката, които, според мен, са най-задълбоченият анализ на нейната идеология, върху която е изградено цялото ѝ творчество без изключение. Хранова не се колебае да назове тази идеология : това е фашизъм в чистия му вид. При това при Мутафова, както показва анализът на Хранова, не става дума за отделни елементи на фашистка идеология, а за цялата нейна тъкан с всички подробности : политическата мисъл, в която основна е сакрализацията на националния интерес като върховна добродетел и цел на политическия ред, култът към шефа, който е спасител, завоевател и носител на героичната идея за завладяване в името на нацията (в романите това са Асеновци, а в конкретния живот цар Борис Трети, когото тя първа нарича „велик обединител“ заради завладяването на Македония и Северна Гърция, сравнявайки го със Симеон Велики и Цар Асен Втори), но също така и цялата социална система на фашизма с отредената в нея роля на жената, която Попова-Мутафова заимства от Третия райх във всички подробности и предлага за следване („Новата българка“). Извън романите си, Попова-Мутафова, която се изявява и като страстен публицист, е пределно ясна и експлицитна, за да не остави никакво съмнение за коя идеология става дума.
„В Германия образът на Хитлер надхвръкна границите на държавата и стана символ на оня ренесанс на Духа, за който отдавна жадуваше цялото човечество, огънало се под вековните заблуди на юдейските си поробители, очакващо нов месия, който да му възвести идването на един по-добър, по-щастлив, по радостен свят.“
„Последните остатъци на плутократична, демо-либерална Европа не се стесняват да прибягват до най-долните оръжия, за да запазят власт в ръцете си до края на великата борба. Може би с последната и безумна надежда: да дочакат завръщането на Старото и Отреченото“ (Новата българка, стр. 5).
„Новото, това е освобождението на арийския свят от отровата на юдейството… Борба срещу всички фактори, които способствуват за намаление на раждаемостта!… Морална подготовка на българското момиче за осъзнаване неговия върховен дълг към род и родина…
Скъсване с всички изкуствено насадени идеи на демолибералните и плутократически системи, които изкарваха жената из семейството, обещавайки ѝ някаква привидна, антиприродна еманципация“ (Новата българка, стр. 24–25).
„Безбройните романи на разните библиотеки, масово четени от нашите жени, даваха предимно книги от еврейски или пораженски автори като Ст. Цвайг, Вики Баум, Дюамел, Ирена Немировска, Васерман и Ремарк, които посаждаха у българката интернационален, пасифистичен и дефестичен дух“ (стр. 32).
Терминът „фашизъм“ обикновено предизвиква силна уртикария у защитниците на Попова-Мутафова. Най-често му се противопоставят с елементарните обяснения като „какво е фашизъм и имал ли е почва у нас“ (цитират си препратки към партията на Мусолини) или се цитира „антикомунистическия“ призив (използван както от Хитлер, така и от Попова-Мутафова), че „без Германия Европа ще стане болшевишка“. Ще припомня дефиницията на ООН за фашизма като „политическа, авторитарна система, която асоциира популизъм, национализъм и авторитаризъм в името на един върховен колективен идеал“, както и подробната статия в най-влиятелната и авторитетна френска енциклопедия Универсалис[2], в която точно са очертани параметрите и характеристиките на фашистката идеология по отношение на политическата мисъл, на организацията и структурата на обществото, на принципа „Един народ, една държава, един водач“. Всички елементи на тази идеология са формулирани ясно от Попова-Мутафова във визията ѝ за „нова България“ като антипод и враг на либералната държава:
„Нека бъдем наясно. Поклонници на Чърчил и на Блум, звенари, интегралисти,
пораженци, пладняри, антихитлеристи, покровители на еврейството и привърженици на плутокрациите, утопични сектанти и разрушители не могат да редят Нова България“ (Новата българка, стр. 48).
„Смятаме тези дълги редици от цитати за уместни, даже належащо необходими- пише Албена Хранова – с оглед на факта, че през последното десетилетие личният фашизъм на Фани Попова-Мутафова все по-последователно не се цитира, не се формулира или пък се изразява чрез ред трогателни евфемизми.“
Тези „дълги редици от цитати“ е трябвало да бъдат не само прочетени от сценаристите и режисьорите на филми за Попова-Мутафова, но и включени във филма. Защото е очевидно, че зад занимателните рицарско-войводски-дворцови истории в тях прозира нещо, което далеч надхвърля рамките на авантюристичния жанр или на патриотичния художествено-исторически разказ за славни български царе.
Политическото досие на Фани Попова-Мутафова.
Това е вторият голям проблем и на филма, и на книгата, защото това досие е представено крайно селективно и се съсредоточава главно върху доносите, писани срещу нея в един период, през който тази практика е поголовно прилагана към почти всички интелектуалци в България, включително между самите тях.
Попова-Мутафова не е съдена обаче заради тези доноси, а заради съвсем конкретно доказани факти, премълчани както във филма, така и в книгата.
И в двете бегло се споменава за участие ѝ в някакъв Европейски писателски съюз, но темата бързо се отхвърля като горещ картоф.
„Това не беше прогермански съюз – твърди невинно писателката – а място за срещи на писатели.“
Истината е обаче доста по-различна и с определена тежест.
През 1941 година д-р Йозеф Гьобелс, чието име умишлено се избягва както от сценаристите на филма, така и от Касабова в книгата ѝ, решава да създаде нова организация в пределите на Райха и неговите съюзници : Европейски писателски съюз. В системата на ръководеното от него Министерство на пропагандата се предвиждат такива съюзи също на музиканти, на художници, на кинодейци. Целта е да се уеднаквят идеологическите критерии в изкуството и културата, за да се ликвидират декадентските англосаксонски и еврейски влияния и да се унищожи всеки опит за отклонение от идеологията и политиката на „новия ред“. Третият райх вече отдавна е санкционирал в своите предели вредното, „гнило“ изкуство и литература, изгаряйки и забранявайки книги, картини, музикални произведения, както и физически репресирайки авторите им. Според Гьобелс, тази чистка трябва да обхване цяла Европа. Световното изложение в Париж от 1937 г. е последната масова проява на демонстрация на „декаденство“. Там в испанския павильон е изложена смразяващата фреска на Пикасо „Гуерника“, лична обида към сътрудничеството на двамата диктатори Хитлер-Франко и на мисията на немската дивизия „Кондор“.
Към писателите на държавите – съюзници след 1941 г. на Райха са адресирани покани да участват в основаването на този съюз. С организацията в България се заема Попова-Мутафова, която вече е изразила своите симпатии към нацистка Германия. Тя отправя многократни покани както към председателя на Съюза на писателите Стоян Чилингиров, така и към отделни членове като Елин Пелин, Кирил Христов, Елисавета Багряна, Балабанов и други. Никой от тях не скланя да участва в това подозрително начинание, въпреки че то предлага триседмично пътуване с луксозен влак, мероприятия във Виена, Залцбург, Бон, Франкфурт, Мюнхен, Кьолн, престой в луксозни хотели, пищни вечери, посещения на оперни представления, реферати, концерти, изложби , лична среща с Гьобелс в Берлин и участие в голям учредителен конгрес във Ваймар с подписване на съвместна декларация. Балабанов се оправдава със заболяване, а Багряна предпочита да напише лично писмо до организаторите, в което заявява, че благодари за честта да бъде поканена, но по „морални и лични причини“ отказва да участва в основаването на този съюз. Попова-Мутафова заминава сама, взема участие във всички събития и подписва общата декларация. След връщането си помества подробна статия във в. „Зора“ .Тя цитира части от „блескавото слово на д-р Гьобелс“, който призовава днешната европейска интелигенция „да бъде с идеите на новото време“. Попова-Мутафова е поканена да говори и по германското радио, след което многократно участва и в предавания на радио станцията Донау (Бавария).
След завръщането си писателката се опитва да основе секция на новосъздадения съюз, но се натъква на неразбираема според нея съпротива в средите на писателите. Секцията в край на краищата включва самата нея, съпругът ѝ Чавдар Мутафов и Гаврийски. Адресът е на собствения ѝ дом. През 1942 двойката Попова-Мутафов участват в нова такава среща, организирана от Гьобелс, а писателката се впуска в активна обществено-политическа дейност, като публикува цитираната вече книга „Новата българка“, изнася сказки за националсоциализма, организира изложба на немската книга, на която са представени трудовете на Хитлер, Мусолини и Гьобелс, многократно пътува до Виена и Германия и всъщност става основен емисар и носител на идеята на д-р Гьобелс . Може да се каже, че е една от най-активните деятелките на новото сдружение. Заради тази си дейност получава през 1942 г. Ваймарската награда на Министерството на пропагандата на Райха и възможността една от книгите ѝ да бъде преведена. Тя избира именно „Иван Асен II“, в която смята, че най-добре са претворени идеите за „велика България“. Романът е преведен от Божана Благоева и е предложен (от Берлин) на авторитетното виенско издателство „Жолнай“ (Zsolnay)[3]. Издателството отказва обаче да издаде романа и през 1944 той е издаден от берлинското Bishoff Verlag, което същата година преустановява дейността си.[4]
Ролята на Европейския писателски съюз на Гьобелс и на неговите учредители отдавна е разобличена в рамките на европейското тълкуване на тази инициатива. На нея е посветена обширна студия на Франк-Рутгер Хаусман „Колаборационистите във Ваймар“,[5] в която срещата е наречена „срамно колаборационистко сборище, опетнило името на писателя“.
Историята с този колаборационизъм не е забравена и във Франция. За пример мога да дам статията в авторитетното списание L’OBS „Влакът на позора“ [6], в която се разказват последиците от срамната инициатива за френските писатели, участвали в нея. Робер Бразийак е съден за колаборационизъм и нацизъм (той участва и в пронацистката организация „Франс аксион“ и активно пише пропагандни материали ). Неговият процес на 19 януари 1945 г. трае шест часа, той е осъден на смърт. Петицията за негово помилване е отхвърлена от генерал Дьо Гол. Друг участник в групата, Дрийо Ла Рошел се самоубива, Рамон Фернандез се отравя с метилов алкохол, а останалите четирима емигрират от Франция и потъват в забвение.
Датският писател Бьорген е изключен от всички литературни и културни сдружения и институции в Дания, а творчеството му е практически забранено, той имигрира в Канада. Подобна е съдбата също на унгарците Сабо и Нюйро, както и на участниците от Хърватия, от Белгия, Словакия и Нидерландия. Процес в Дания не отминава и световноизвестния Кнут Хамсун, получил Нобелова награда през 1920 г. Той става член на датската нацистка партия Насионал Самлинг, приет е през 1943 г. от Хитлер и на тази среща се отказва от Нобеловата награда и връчва медала си на д-р Гьобелс. След войната неговият авторитет в родината му е сринат, той дълго не е издаван, даден е под съд, след това е обявен за слабоумен, през 1948 г. е осъден на глоба от 325 хиляди датски крони за колаборация с Третия райх. Умира през 1952 г. в институция за душевно болни.
На фона на тези реални и морално-обществени присъди над писателите-колаборационисти в Германия, Франция, Дания, Швеция, Унгария, Хърватия, Словакия, съдът над Фани Попова-Мутафова изглежда почти като формално задължение на българската държава към ангажиментите към съюзниците .
Освен заради участието си във Ваймарската акция на д-р Гьобелс, Попова-Мутафова е обвинена също заради членството си в практически всички ултранационалистически организации като СБНЛ, Ратник, Отец Паисий и „Българска орда“, както и за радиопредавания по баварското радио „Донау“. Нека само напомня, че правителството на Богдан Филов осъжда задочно на смърт на 28 април 1943 г. Влада Карастоянова, дъщеря на двукратния премиер на Фердинанд Рачо Петров, заради нейни антигермански изявления (дело № 314 на Софийски военно-полеви съд) по радио БиБиСи и че Карастоянова никога впоследствие не е реабилитирана от комунистическия режим.
Най-големият въпрос обаче, на който не отговарят нито филмът, нито книгата, е каква е причината за
Реабилитацията на Попова-Мутафова от комунистическия режим
По-горе приведените факти сочат, че от 1962 г. нататък до 1989 Фани Попова-Мутафова е може би най-тиражният автор в България. След като е вдигнато „табуто“ над нейните книги, до 1989 г. романите ѝ са многократно издавани в тиражи над сто хиляди[7], като рекордна цифра е постигната през 1987 с „Боянският майстор („Български писател“) в 200212 екземпляра. Ако първото ѝ преиздаване през 1962 г. („Дъщерята на Калояна“, изд.„Български писател“) е в 50000 екземпляра, то след това цифрите стават просто шеметни : петото издание на „Дъщерята на Калояна“ (изд. „Отечествен фронт“ от 1981 г.) е в 110000 екземпляра, „Солунският чудотворец“ (изд.“Български писател“), април 1989, 100000 екземпляра, за да се стигне до 200 хиляди за отделни романи от „Асеновци“. Няма българско издателство за литература от времето на развития социализъм, което да не я е издавало( „Народна култура“, „Български писател“, „Отечествен фронт“, „Народна младеж“, „Христо Г. Данов“, дано не забравя някое…).
Възстановено е и нейното членство в Съюз на българските писатели (1963 г.), където кандидатурата на всеки нов член се одобрява в съответния отдел в ЦК на БКП. Преиздаването на нейните великобългарски романи, започнало през 1962 г., продължава и след нейната смърт през 1977 г. до самия край на комунистическия режим. Това обстоятелство сочи достатъчно красноречиво, че не става въпрос за акт на лична почит и реабилитация, а за причини от друг характер.
„Малката маркиза“ и „Наказание без престъпление“ не дават отговор кои са тези причини. Опитват се да ни внушат, че невероятният талант на писателката, чието перо е спряло повече от 20 години, е турил със закъснение на колене партийните функционери и те са се подчинили на необходимостта на българската литература от нейните книги.
Такава необходимост действително се появила след 1960 г., но тя се крие другаде.
Тя е обосновано развита от Албена Хранова в статията ѝ „Комунистическият национализъм“ (Литернет, февруари 2012 г.).
Новото поколение партийни ръководители като Тодор Живков и създадената около него групировка на „напредничави“ комунисти приема в своята идеология националистическото третиране на историята на българската държава, търсейки свое индивидуално място в комунистическата констелация на съветския режим. Постепенно термините „великобългарски шовинизъм“, „империализъм“ и прочее отпадат от употреба и невидимо изчистват и понятието „фашизъм“, в което дотогава са били органично включени. Внимателно идеологическият канон заменя тези понятия с термина „патриотизъм“ и съответно намалява критиката, а в един момент и напълно я премахва от идеологическата лексика, с която е била дамгосвана литературната дейност на Фани Попова-Мутафова.
Книгите ѝ стават готова платформа, върху която доктрината от 1960 г. може да стъпи, за да защити държавническото официализиране на национализма. Тази платформа има смущаващи сходства с идеологията на „великобългарския шовинизъм и фашизъм“, заради които Попова-Мутафова формално е съдена.
Напълно естествено в този контекст е да се използват писаните в началото на 40-те години и малко преди това програмно-националистически романи на Попова-Мутафова, които вече са готов продукт. Е, налагат се и някои промени, тълкувани днес от апологетите на Попова-Мутафова като намеса в нейното сакрално творчество. Проф. Албена Хранова е една от малкото, които са си дали труда да направят сравнение между първите и вторите версии, като е сравнила близо 9000 страници. Нейното заключение е, че в някои случаи е „налят още национализъм“ във вече готовата матрица или че в най-добрия случай смисълът не е променен.
„всички поправки в целостта си просто възпроизвеждат десния междувоенен национализъм с дата 1960-те и нататък. Въпросът обаче не е толкова в това, дали Фани Попова-Мутафова е успяла да излъже комунистическата държава, колкото в това, дали същата комунистическа държава всъщност иска от нея премахването на десния национализъм, при положение че в поправките си от 1960-те нататък авторката не само го запазва, но и на места доста осезателно го усилва. Да припомним, че все пак това е същото десетилетие, което (дори на равнище партиен пленум) връща национализма в качеството му на ясно официализирана политическа идеология.“ (Албена Хранова)
2022 година е свързана с 120 годишнината на писателката. Филмът „Малката маркиза“ и книгата „Наказание без престъпление“ са част от тенденция тя да бъде превърната в политическа икона на антикомунизма. Безкритичното отношение обаче към историческия контекст на едно сложно и много натоварено с идеология време не дава картина на епохата, не обяснява съдбата на Попова-Мутафова, нито отговаря на противоречивите въпроси за последователното използване на творчеството ѝ от два привидно отричащи се един друг режима, чиято идеологическа платформа на крайния национализъм е същата, на която стъпва цялото творчество на Фани Попова-Мутафова. Послания от такъв характер не са убедителни и не са път към творчеството на писателката.
Несъмнено занимателната страна на сюжетите на Фани Попова-Мутафова разказваческото ѝ умение, способността да вникне в детайлите могат да привлекат и днес внимание на определена читателска аудитория, каквото в момента не се забелязва, както сочат цифрите от продажбите на нейни книги в наше време.
Един ден нейните романи може би ще се четат като прозата на Валтер Скот. Това би могло да бъде второто прераждане на Фани Попова-Мутафова. То не минава обаче през обявяването ѝ за политическа икона на антикомунизма. Защото не отговаря на истината за нея.
Първа публикация в Капитал лайт, 14 януари, 2022 (бел ред.)
[1] том първи, изд. „Просвета,“ 2011 г.
[2] 30 тома, издание на Енциклопедия британика
[3] През 2010 г. същото издателство издава романа на Леа Коен „Консорциум Алтернус“, номиниран за Европейската награда за литература.
[4] През 50-те години то започва наново дейност в Западен Берлин, като издава вече само религиозна литература
[5] (Frank-Rutger Hausmann, Kollaborierende Intellektuelle in Weimar – Die Europäische Schriftsteller-Vereinigung als Anti-P.E.N.-Club), както и книгата му Dichte, Dichter, tage nicht! Die Europäische Schriftsteller-Vereinigung in Weimar 1941-1948, Verlag Vittorio Klostermann, Frankfurt,. 2004
[6] (« Le train da la honte : ces sept écrivains français qui sont allés à Weimar , chez les nazis » , 2 ноември 2000 г.)
[7] Цифрите са посочени в самите издания, каквато е практиката до 1989 г.
списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X
Книут Хамсун не е Датчанин, а Норвежеца.
Да, прав сте. Грешката беше поправена.