Антон Терзиев, The ring will meet my face by the count of three / Три секунди и лицето ми ще срещне пода, pencil, acrylic and pale gold on 300lb fabriano Artistico paper, 56,5 x 77 cm, 2021

 

Гинсбърг отворил в ада кръчма за поети. Влизат Буковски с Бъроуз и сядат на два щъркела.

„Алан, дай една бутилка уиски с две чаши.” – поръчва скорострелно Бъроуз.

Усмихнатият евреин зад бара промърморва изпод очилата: „Не разбрахте ли, момчета, не може да влизате без зелен сертификат. И тук е като в рая, спазваме правилата, че бог ще ни затвори.”

Старият Бък вади едно патронче от вътрешния джоб на сакото, отпива жадно и се провиква: ”Остави бог на мен и се дръж все едно не сме умрели!”

Излязох преди изгрев. Вървях дълго време необезпокояван. Стигнах мястото, където самотата, лудостта и свободата образуват разностранен триъгълник. Влязох вътре и обиколих стените. Човек не става роб против волята си, затова никой не може да бъде насила освободен. Вдигнах поглед към небето. Орелът летеше над облаците, а слабите птици се събираха в ято.

Американо венти кафе. Не мога да се сетя. Защо не помислих първо на латински? Кафето ми го изсипаха в огромна картонена чаша, която побира поне половин литър. Спомних си. Венти, после туенти-любимата етимология-все двайски. Само че, американците не харесват да нямат свой прочит, затова умножават 20 по 30 унции и ето ти 600 милилитра американско венти кафе. Най-достъпната и масова дрога. Или може би вече не. Социалните медии са безспорните първенци на новия век. Бързи крачки към морето, което синее на няколко големи глътки кафе от мен. Връщам се без успех към задачата, която си поставих, да изпия чашата с кафе. Имам време. Все още ми остават няколко метра и стигам до изхвърлените от прилива медузи. Отпивам бавно и нагазвам по пясъка. Миризма на водорасли и черно кафе. Лягам на студения безлюден плаж. С толкова изпито кафе би трябвало да мечтая на по-висока скорост. Отново етимология-една дума за сън и мечта. Допивам последната унция кафе, когато една вълна ме залива и отнася навътре в морето, където ще сънувам, че някога съм живял.

Сократически етюд

Момичето закъснявяше за поредното си интервю за работа. Зачуди се като видя мен и новата ми приятелка-безстопанствена кафеникава кучка на не повече от година-да стоим в компанията на един шипков храст близо до асфалтовия път между двата града, събра смелост и реши да ме попита.

– Ти си единственият човек, който видях днес да не бърза заникъде. Как може да стоиш тук и да играеш с това улично куче, а след това с мръсни ръце да ядеш шипки направо от дивия храст?

Усмихнах се широко в червен цвят.

– Това не е куче и това не са шипки. Свободата се е скрила от нас хората и само понякога може да я видим в най-необичайни проявления. Преди много години древните са имали дума назоваваща божеството на свободата-красивата Елефтерия, но в последствие, душата на човеците е ставала все по-малко свободна, богинята е напуснала своя дом и се е скрила от хорските погледи незнайно къде, а в езика е останала само думата за нея, лишена от съдържание. Ето защо не всеки може да я види, а аз днес съм щастлив, че я намерих в това куче и тези плодчета на шипката, но ако не ти харесва отговорът ми, може да ме наречеш скитник с куче, познал от опит, че шипките са най-вкусни като угният на храста след първите снегове.

На жп гарата се събра тумба от нумизмати, които по стечение на обстоятелствата работят в софийската „чистота”. Случайно владея езика им и успях да чуя, че щели да обсаждат сградата на БНБ, за да може сутринта да бъдат първи на опашката за юбилейни монети с лика на някаква непозната за тях главна жена. През нощта заваля красив сняг. Хубаво е, че дори пътувайки във влака София-Варна, човек може да усети зимната атмосфера, докато някой европеец в отопления си вагон само може да гледа през запотеното стъкло и да си представя снежинките. Намерих празна найлонова торбичка и я напълних догоре със сняг. Белият цвят никога не е излишен по това време на денонощието и не знаеш кога може да ти потрябва, затова се запасих. Предвидливо си бях обул летните обувки. Нали затова се наричат летни, самото им име подсказва. Човек, ако ги носи зимата, ще се чувства като през лятото и ще му е топло на краката. Приятно пътуване.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.