Димитър Яранов, Мъж с патерици, 70 х 50 см., въглен, сангин, хартия, 1993
На ръба между светлината и сянката пуякът гордо вдига глава с обеци от кървави капки и златни прашинки по крилата си. Силуетът му е внезапен мираж сред лилавата пустиня, догонила залеза. От човката му се пръскат бисери и апетитни зрънца от татул, които привличат алчните за слава и жадни за внимание пиленца. Те стръвно кълват и благославят собственото си полудяване, което им помага да привиждат пуяка като пясъчен замък. През широките и щедри пръсти на времето изтичат монетите на доверие и рушащите се кули на замъка. Те заличават стъпките на лятото и то остава завинаги в зимата – пияница с широкопола сламена шапка, който е прекалил с леда в чашата и гърлото му е зачервено, а очите му – празни и кухи. Постепенно, с настъпването на нощта, се промъква самотата, с цвят на пепел и опашка на лисица. Тя е доволна от своята плячка и благодарно издига гранитен паметник на пуяка. Щастливият принц изгубва постепенно олющената маска на благородство и самопожертвователност. Сърцето му бие със звъна на стоманата, и се разлива като малиново сладко. Сенките на нещата се уголемяват, превземат формата на дните и ги превръщат в неми и безропотни зрители. В очните им кухини се плакнат молци и паяци. Миналото завзема окръжността на настоящето и заявява, че единството на време, място и действие никога не е било възможно, и поради това театрите пустеят, а вечер сградите са като надути разноцветни балони от пренаселване и празни приказки.
Така дойде векът, разпънат между самодоволството на телата и пустошта на душите. Зоопарк, в който животните не са донесени, а родени в други светове и векове. Той си мислеше, че ще унищожи човечеството, но завари полуразрушен замък, празни мидени черупки и надеждата в тъжното око на пуяка, останал без публика.
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X