Едит Пиаф – Тълпата

Ивайло Божинов, Going back

 

Виждам града празнуващ
Бълнуващ
Задъхващ се
В слънцето
В радостта
Чувам музиката
виковете и смеха
Избухват и
Искрят
Около мен

Загубен в тълпата
Замаян, объркан стоя
Внезапно се обръщам
Тя отстъпва
Тълпата ме вдига на ръце

Тласкани в тълпата
Притиснати един в друг
Сме едно
Безумният поток
Ни влече
Оковани заедно
Цъфтящи
Пияни и щастливи

Повлечени в пороя на тълпата
танцуваща в екстаз
Държим се за ръце
Телата ни подхвърлени
Отлитат
И се връщат
Опиянени и щастливи

Радостта от усмивката й
Ме пронизва
Но извиках сред смеха на тълпата
Когато тълпата я отне

Разделени от тълпата
Която ни блъска
И отдалечава
Боря се
Гласът
Ми не се чува
В смеха неистов на тълпата
Крещя, от болка
От ярост плача

Влачен в потока забързан на тълпата
Танцуваща луд Фарандол
Отнесен далеч
Проклинам тълпата
Която я отне
Отне мъжа, който тя ми даде
И който не намерих

 

Версия Мариян Гоцев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Музика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Владимир Висоцки – Лирично

Магдалена Уанли

 

Тук клонките тънат без дъх в тъмнина,
тук птиците шепнат тревожно.
Живееш в мистична, дълбока гора
и бягството е невъзможно.

Нека съхнат дървета, да падат листа,
нека люляков дъжд да се лее,
все едно – ще те грабна, ще те отведа
в замък приказен с лилии бели.

Зли вещери дълго те криха от мен,
във плен те държаха с години.
Ти мислиш, че няма по-нежен рефрен
от вятъра в нощите сини.

Нека свъсено гледат над нас небеса,
нека лунният рог ги пробожда,
все едно, аз от тука ще те отнеса,
край морето в дворец ще те сложа.

Искам само да знам във колко часа
ще дойдеш смирено тревожна?
На ръце ще те вдигна, с теб ще летя
и дори да е невъзможно.

Като влюбен разбойник ще те отвлека.
Съгласи се! Харесай крадеца.
Ще живееш с мен в рая, в шалаш сред степта,
ако друг е обсебил двореца.

 

Превод от руски Маргарита Мартинова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Музика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Едит Пиаф – За нищо ни най малко

Слав Недев, Артефакт, 1996, Soft Pastel on Paper, 50x65cm

 

За нищо
Ни най малко
Съжалявам

Нито доброто
Нито злото
Които преживях

Не съжалявам
Платено
Заличено
Забравено
Минало свършено

Спомените ми
Нахраниха огъня
Излишните
скърби и радости
Заличих
Любовите
Шумни

Започвам от нищо
От празно

За нищо
Ни най малко
Съжалявам
Нито доброто
Нито злото
Които преживях

Всичко мое
За нищо
Ни най малко
Съжалявам

Защото животът ми
Радостта ми
днес започват
С теб

Charles Dumont / Michel Vaucaire

 

Превод Мариян Гоцев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Музика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Владимир Висоцки – Коне мои – вироглави / Мои коне

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Коне мои – вироглави

Над разлома, там над бездната, на ръба й, във края,
Аз конете си, със нагайката, пришпорвам, терзая.
Въздух нямам във гърдите: гълтам вятъра, мъглите,
С гибелен възторг усещам – падам, падам в глъбините.

Малко по-бавно коне, бавно, усмирете се,
Бягайте пред камшика без страх.
Що ли мен все ми се падат вироглави коне.
И не си поживях, и на воля не пях.

Аз конете поя. Аз куплети творя.
Ще малко поне на ръба ще стоя.

Щом погина, перушинка, грабната от урагана,
Ще ме повлекат в шейната на галоп преди зори.
Коне мои, забавете крачка да не стигнем рано,
Към покоите небесни пътят да се удължи.

Малко по-бавно коне, бавно, усмирете се,
Бягайте пред камшика без страх.
Що ли все на мен се падат вироглави коне
И не си поживях, и на воля не пях.

Аз конете поя. Аз куплети творя.
До последния миг на ръба ще стоя.

Стигнахме. При Бог на гости няма как да закъсняваш,
Що там ангелите пеят с такива злобни гласове.
Или чувам как звънчето хлипа и от плач се дави,
Или аз крещя: Шейната не пришпорвайте, коне!

Малко по-бавно коне, бавно, усмирете се,
Умолявам ви, недейте летя.
Що ли мен все ми се падат вироглави коне.
Искам само да свърша до край песента.

Аз конете поя. Аз куплети творя.
До последния миг на ръба ще стоя.

Превод от руски Маргарита Мартинова

 

Мои коне

По стръмното, надолу, почти на ръба
Конете пришпорвам
Летя
пия вятър
Преглъщам мъгла
Чувствам
предсмъртен възторг
Няма ме

Ще напоя конете
Ще допея куплета

Прашинка от вятъра брулена
Чакам смъртта
в снежната утрин
не спира шейната
забавете галопа мои коне
минута преди
последния край

Забавете коне
Забравете коне
гласа на камшика
непокорни коне
не се наживях
не допях

Ще напоя конете
Ще допея куплета

У Господа
Стигнахме
Не сме закъснели
И не бива
Ангели пеят
Зловещо
Или звънчето на шейната
Ридае с глас
Или крещя на конете
да спрат

Забавете коне
Намалете
Галопа
непокорни коне
не живях
поне да допея куплета

Ще напоя конете
Ще допея куплета

Свободен превод от руски Мариян Гоцев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Музика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Едит Пиаф – Милорд

Антон Терзиев, Boarding House For Angels & Demons / Пансион за ангели и демони, installation, wood, paper, print, 60 x 40 x 20 cm, each piece, 2011

 

Хайде Влизайте милорд
Седнете тук сега
Студено е навъню
При мен е топлина

Упокойте се милорд
И не мислете пак
Вдигнете крак
На някой стол
И се отпуснете

Познавам ви милорд
Не сте ме виждал до сега
Пристанищно момиче
С прегърбена снага

Докоснах ви веднъж
Докосвахте небето
Шалът ви летеше
Царствено вървяхте
Под ръка
С красавица една
Сърцето ми изстина

Видях как кораб я отвежда
Любимата с най-нежните очи
Сърцето ви разби
Плакахте милорд
Но животът продължи

Заповядайте милорд
Плах като дете
Тук в мойто мойто царство
Ще ви изцеля
Вижте ме Милорд
Пея песни
За тези без късмет
Но вие плачете милорд
Невероятно е това

Е добре милорд
Усмихнете се сега
Малко по-широко
Не така
Пейте ми милорд
Смейте се милорд
Танцувайте милорд
Браво, браво, да, милорд
Та да да да да да!

 

Свободен превод на Мариян Гоцев по френския текст на Жорж Мустаки

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Музика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Юрий Каплан – Рустем

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Urban Patchwork

 

Уморих се от тебе, наистина,
да съм с теб, е една умора…
уморих се от капещи листи и
да ти пиша писма от затвора –
затворена с тебе във мръсната клетка
аз се взирах с копнеж в простора,
но най-накрая си дадох сметка –
със тебе сме чужди хора.
Напускам те.
Аз срещнах съвършено друг човек –
страшилище на ринга и бизнесмен
Недей да ставаш нашия проблем
просто забрави за мен.

Недей да ми звъниш за щяло и
нещяло, че ще плюеш дълго зъбѝ.
Недей, човече, не, не го мисли,
просто на мига забрави.

Какво да жаля от нашата връзка?,
Какво да помня, кажи ми какво?
Аз не съм вече влюбена гъска,
а какво беше нашта любов?

Разходки по парка, бири на пейка,
още евтин алкохол.
Стига ми толкоз, не съм куха лейка
друго сърце бие в мойто ухо!…

Не си за мен.
Аз срещнах съвършено друг човек,
той майстор е на спорта и бизнесмен.
Не съм за теб и ти не си за мен,
забрави ме във този момент.

И стига си ме търсил час по час,
приятелят ми е лежал в Алкатрас,
недей рискува зъби и чене,
разбери, че ти казах НЕ!

 

Превод от руски Иво Балев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Музика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Tokio Hotel – Черно

Росен Тошев, Роден независим, 2009 г., 200х300 см, c-print, винил

 

Светът ни е вече друг
Обърнал се е до последния камък
Ала не се боим
Все още не
Бягаме към непознатото
На броени метри сме
Остава само още малко
Само още малко
Зад нас е мрак
Пред нас – лежи нощта
И няма връщане назад
Така е по-добре
Къде са всички, които бяха до нас?
Нима се изгубихме някъде по пътя?
В светлината е толкова тъмно
Тук е всичко и нищо
Но само тук
Принадлежим
Ще извървим последните крачки
И заедно ще изгорим пътя назад
Ела
Зад нас е мрак
Пред нас – лежи нощта
И няма връщане назад
Така е по-добре

 

Превод от немски Елизабет Йоскова

 

Tokio Hotel – Schwarz

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Музика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Юрий Каплан – Синът на покойника крепне на ръст

Ния Пушкарова, video still_ before and after C19

 

Юрий Каплан (р. 1988 в Запорожие) е украински музикант и поет. Пее почти изцяло на руски, с малки изключения – на украински и английски.
Има няколко издадени албума и големи турнета в Украйна и Русия с музикалния си проект “Валентин Стрыкало”. В момента е неактивен публично.
Представяме някои от текстовете на песните му в превод на български.

 

Всички мои хора

Като цяло хората неприятни са,
Ала мойте хора – те хора сладки са
Ала мойте хора – те хора сладки са,
защото те…

Защото те са винаги ухилени,
от съдбата доволно подсилени
или пък неподсилени.
Моите хора са те.

Всички мои хора са на черешата –
нека има малко веселба.
Да помолим отчето ние, грешните –
да се моли за нашта тайфа.

Всички те в настроение отлично са
Мойте хора – те хора прилични са
Мойте хора – те хора прилични са,
А приличните хора бодат.

Маякоковси беше зле с наркотиците
Достоевски беше зле с наркотиците
Мопасан беше зле с наркотиците,
Лиля Брик се бодеше с ефедрин.

 

Най-добър приятел

Ти протягаш приятелска ръка
и разбиваш сърцето ми така.
Срам, опустошение, сълзи в очите,
искам да умреш и да ти свършат дните,

приятелко добра,
с приятел най-добър,
поиграй си с мене за последен път!
Приятелко добра
с приятел най-добър,
поговори със мен за сетен път!

Чакам рейса
в мрак и самота.
Локвите са
зли огледала.
Пустота отвътре
и отвънка – пусто.
Искам любовта ти,
ала ти не искаш,

приятелко добра
с приятел най-добър,
поиграй си с мене за последен път!
Приятелко добра
с приятел най-добър,
общувай с мене за последен път!

 

Той постоянно

Аз му отдадох всичко без резерви
и не поисках нищичко за мен,
но есента обостря всички нерви,
а той остана някак притъпен.
Във къщи той си идва всяка вечер,
обут във анцуг със гъза напред
и ми държи такива странни речи –
като дълбоко неразбран естет…!?:(

Той непрекъснато яде,
той пуши като диване,
той бързо слага по килце.
Че ще спортува, се кълне,
но продължава да яде
и продължава да расте,
а аз не знам дали въобще
ще кажа пак “Обичам те”.

Не знам дали ме забелязва някой –
пристигат гости като в някой хан,
ядат с лъжици от буркани сладко,
до сутринта не тръгва никой сам.
Но как можах да съм така наивна –
предупреждаваха ме всички, знам,
че няма връзка с любовта взаимна
във погледа му този странен плам.

Той непрекъснато яде,
той пуши като диване,
той бързо слага по килце.
Че ще спортува, се кълне,
но продължава да яде
и продължава да расте,
а аз не знам дали въобще
ще кажа пак “Обичам те”.

 

Погребението на кварталния дилър

В квартала сме тъжни от сутринта:
погребваме нашия дилър
и плаче кварталната наша тайфа,
клошарите ризи раздират.

Лежи в ковчега младият другар,
а ние оставаме тук.
Ний ще те помним, приятелю стар –
прати от небето салют!

Кой откъде е – всички ще заминат,
но аз не вярвам още на очите си.
Пред гроба ти стоя, жестоко сринат,
приятелю, защо завърши дните си!

Но слънчево зайче с буцата пръст
подскочи на гроба игриво.
Синът на покойника крепне на ръст
и пак ще си имаме дилър!

 

Превод от руски Иво Балев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Музика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Джим Морисън – Ние всички живеем в града

Хубен Черкелов, 25 цента, Фредерик Дъглас, 2020

 

 

Ода за Ницше
(импровизирана)

той обви ръце около врата на коня
и го нацелува навсякъде
обичам коня си
и се събра тълпа
появи се хазяинът му
и заведе Фридрих обратно в стаята му
на втория етаж
където той започна да свири на пианото като обезумял
и да пее като обезумял така:
АААААААА, ОООООООО
аз съм разпънат на кръст и
проучен и
възкръснал и
ако не вярвате на това
ще ви покажа последната ми
филантропска соната
и семейството на хазяина беше удивено
и повикаха приятеля му Овербек
и той дойде за три дни с дилижанса
и закараха Фридрих в лудницата
и майка му дойде при него
и следващите петнайсет години
те плакаха
и плакаха
и се смяха
и гледаха слънцето
и всички

 

* * *

Пиесите на сенките първо били само за мъжка аудитория.
Мъжете можели да видят тези представления на сънищата от двете страни на екрана.
Когато по-късно били допускани и жени,
позволявали им да посещават само сенките.

 

* * *

Фантасмагории, шоута с магически фенери, зрелища без съдържание.
Постигат пълни сензорни преживявания
чрез шумове, аромати, осветление, вода.
Може да дойде време,
когато ще посещаваме Климатични театри,
за да си припомним усещането от дъжда.

 

* * *

Няма ги вече “танцьорите”, обладаните.
Разстоянието при хората между актьор и наблюдатели е централен факт на нашето време.
Ние сме обсебени от герои, които живеят за нас и които наказваме.
Ако всички радиа и телевизии бъдат лишени от своите източници на власт, всички книги и картини бъдат изгорени утре, всички шоута и кина затворени, всички изкуства със значимо съществуване…
Ние съдържаме “даденото ни” от пътуването към усещанията.
Ние сме претърпели метаморфозата от лудо танцуване по хълмовете до чифт очи вгледани в мрака.

 

* * *

“Играчите” – детето, актьорът и комарджията.
Идеята за късмета отсъства от света на детето и примитивните.
Комарджията също усеща, че служи на външна сила.
Късметът е оцеляването на религията в модерния град,
в театъра,
по-често в киното –
религията на притежанието.

 

Ние всички живеем в града

градът оформя –
често физически, но неизменно психически –
кръг. игра.
пръстен от смърт със секс в своя център.
карай към покрайнините на града.
в края му открий зони на софистициран порок и скука,
детска проституция.
но в тъмния пръстен, който огражда
дневните бизнес зони,
съществува единственият живот на истинската тълпа на хълма ни,
единственият уличен живот,
нощният живот.
заразени екземпляри в хотели за долар,
ниски пансиони, барове, заложни къщи,
вариетета и бордеи,
в умиращи безистени, които никога не умират,
в улици и улици,
в киносалони, отворени цяла нощ.

 

Превод от английски Нинко Кирилов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Петьо Зафиров – Черен петък

Свилен Стефанов, Прасетата обичат диалектиката, м.б., пл.,  95/210 см, 2018

 

 

Молове

Молове, аутлети, хипермаркети,
стоки луксозни – всичко за всеки,
купувайте страстно и с ентусиазъм,
смисъл налейте в живота си празен.

Не подминавайте – изгодни промоции,
огромни отстъпки, пакетни цени,
платете за две, получавате три.
последни модели с екстри и опции.

вехтите вещи, дори да са здрави,
хвърлете в боклука – морално са стари.
консумирайте – длъжни сте
на обществото,
не мислете,
произвежда се още
отпадък.

 

Промяна

Празни думи, празни мисли,
празен поглед заледен,
пръснати в мозайка чувства
без посока и без цел.

Тъмни думи, тъмни мисли,
чувства оградени в плен
сред търгувано мълчание
и поклони спазарени.

Устрем свит в упорство глухо
сее халосни мечти,
непокорство или глупост –
бунт във вените струи.

Кръв за доза волен полет –
безотказна, дръзка стръв,
жертвен дар за капка пролет,
ураган в прощален дъх.

 

НациоАнално

Душевна нищета
крием с „гордостта“,
че други са раздали
кръв за идеали.

Размахали юмруци
и пламнали главни,
се мислим за избрани
за светли бъднини.

Немощ и неспособност
превръщаме в омраза
към тези с друга раса,
вяра и народност.

Мечтаем в униформи
за „силната ръка“,
а сила ни достига
да преклоним глава.

 

Двайсет процента

Двайсет процента стоят безработни
Двайсет процента остават бездомни
Двайсет миньора стачкуват за джобни
Двайсет протеста в юмрук полицейски
Двайсет процента етническа грешка
под украсени със свастики дрешки
Двайсет фрагмента разгърдена нежност
със етикет за платена потребност
Двайсет процента данъчна тежест
за двайсет процента остатъчна честност

Двайсет процента остатъчна тежест
Двайсет процента остатъчна тежест
Двайсет процента остатъчна тежест

 

Ненужен (Бежанец)

Изстрели съскащи
свирят в ушите,
бягаш от всичко,
което обичаш,
губиш, но просто
искаш да дишаш.

Ден назаем
ден след ден,
мигът е днес,
дъхът е днес,
но всеки дъх
е преграден
с огради и
бодлива тел.

Погледи съскащо
съдят – „ненужен“ –
отново омраза
и злоба в излишък,
само защото
искаш да дишаш.

 

Черен петък

Черен петък,
аутодафе
на пазарските торби,
лепта всеки ще остави
пред пазарните светци.

Черен петък стъкнал клади
от примамливи цени
пламъците ни очакват,
в алчността си ще горим.

Черен петък, бал на марки,
водевил от далавери,
с потребителски възторг
всички сме употребени.

 

Текстовете на песните са на групите Пролетарии, Lapsus Linguae, Razgruha, ПсихоИвашкин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Музика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138