***
Дъхът на думите
сгъстява облаци под покривите,
в домашните кутии консервирани възприятия –
капаците им пукат
от милиарди бара
налягане на развалата.
До кварките самота,
до материята на съдбата,
обречеността,
оптималното оправдание на волята
е пенетрирала.
Изместила е пространството
точно колкото да се роди многосмислието
в обещанието за бъдеще
и за благото на уникалното.
Безкрая гризе думите
и те те догонват,
продупчени и многостенни,
неумопостижими,
други,
неопознаваеми,
слепи
и неми.
И ние сме шепот от ехото
на техния крясък.
списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X