Списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

редколегия:

Владимир Сабоурин – Троцки потегля за Мексико на празен норвежки танкер, 19 декември 1937 (08. 03. 2017)

Васил Прасков – Преди края на света слушаме Риана (25. 03. 2017)


ПОЕЗИЯ

Александър Иванов – Меланхолия (25. 03. 2017)

Божидар Пангелов – Улица в Ефес (23. 03. 2017)

Василия Костова – Нирвана (25. 03. 2017)

Венцислав Арнаудов – Намерил я свита в ъгъла под душа (03. 03. 2017)

Виктор Иванов – Нощ (24. 03. 2017)

Денис Олегов – Моторни песни (15. 03. 2017)

Елена Янева – Книгата на звероукротителя (23. 03. 2017)

Жара Гавран – Красно село (22. 03. 2017)

Ивайло Мерджанов – Дневник на бойните действия (24. 03. 2017)

Иван Такев – Поредна нощ (16. 03. 2017)

Кева Апостолова – Ето така или нахални жертви на устрема (22. 03. 2017)

Ружа Матеева –  Купести облаци (17. 03. 2017)

Стефан Гончаров – Циганско лято  (25. 03. 2017)

Стефани Гончарова – Зимата (24. 03. 2017)

ПРЕВОДИ

Велимир Хлебников – Зверилник (превод от руски – Владимир Сабоурин) (01. 03. 2017)

Роберт Музил – Из „Мъжът без свойства“. Неизбавените нации и мислите на генерал Щум за смисловото поле на думата «избавление» (превод от немски – Владимир Сабоурин) (04. 03. 2017)

КРИТИКА

Владимир Сабоурин – Мерджанов пасион: медитации върху „Ремисия“ на Ивайло Мерджанов (23. 03. 2017)

Ива Спиридонова – Ивайло Мерджанов – „Ремисия“: „Да ти напиша стих за това което е неизречимо“ (06. 03. 2017)

Иван Маринов – Фрагменти върху „Ремисия“ (15. 03. 2017)

Сирма Данова – Боян Магесника в историята на настоящето (17. 03. 2017)

КИНО

Красимир Христакиев – Пътища в гласа: стилистическото потекло на Лок (10. 03. 2017)

ОБЩЕСТВО

Владимир Сабоурин – 8:15 мин. слава в резерв. Нова степен на паразитния пиар (05. 03. 2017)

СВОБОДНА СЦЕНА

редколегия:

Николай Владимиров – Поезия (25. 03. 2017)

Ива Спиридонова – Във всяка рана разцъфтява пролетта (17. 03. 2017)

Габриела Балева – Дръпнах си от твоята цигара (18. 03. 2017)

ПОЕЗИЯ

Айча Заралиева – Твърде голямо е всичко (19. 03. 2017)

Айше Рубева – Жаждата (23. 03. 2017)

Анна Мария Станоева – Гордост и предразсъдъци (13. 03. 2017)

Антоанета Богданова – Френска сюита в ла минор (14. 03. 2017)

Ая Бсесо – Не се научих да живея (19. 03. 2017)

Благовеста Пугьова – Стъпила на Партийния дом (08. 03. 2017)

Валентина Йоргова – Атентант (24. 03. 2017)

Ванеса Димитрова – Химикал (22. 03. 2017)

Вангел Имреоров – Октомври (09. 03. 2017)

Ваня Клечерова – Поздравителни картички (08. 03. 2017)

Весела Кучева – Deerest memmories from Richmond park (01. 03. 2017)

Весислава Савова – Дървото на живота (07. 03. 2017)

Виктория Димитрова – Котешка неделя (04. 03. 2017)

Виолета Воева – Хипноза (23. 03. 2017)

Габриела Маринова – Като стара история (12. 03. 2017)

Даниел Йовков – Мастилото (21. 03. 2017)

Дарина Денева – Разговор на глухонеми (09. 03. 2017)

Дачо Господинов – Снегът на малкия провинциален град (10. 03. 2017)

Деси Нико – Аз съм Алиса (09. 03. 2017)

Детелина Тихолова  – Сезонът на маковете (13. 03. 2017)

Диляна Георгиева – Салон за красота (21. 03. 2017)

Димитра Канева – Шекспиров живот (01. 03. 2017)

Димитър Пенчев –  Скачам върху изправената линия на сърцето си (16. 03. 2017)

Елена Коева – Фар в средата на Бермудския триъгълник (22. 03. 2017)

Ерик Давидков – Детето на Силвия и Лангстън (18. 03. 2017)

Заря Божкова – Да откриеш мъжа в мен (02. 03. 2017)

Зорница Харизанова – Анархия (19. 03. 2017)

Ивона Иванова – Тайминг (18. 03. 2017)

Иглика Дионисиева – Градът на избитите (06. 03. 2017)

Илиана Илиева – Играта продължава (08. 03. 2017)

Камелия Василева – Краят на всеки разговор (03. 03. 2017)

Камелия Накова – Нарцис (02. 03. 2017)

Константин Димитров – Четирите годишни времена (19. 03. 2017)

Константин Кучев – Смаляваща се вселена (14. 03. 2017)

Крис Енчев – Дъното (21. 03. 2017)

Лили Димитрова – Ако се събудиш (11. 03. 2017)

Людмила Дукова – Рибарите (20. 03. 2017)

Людмила Христова – Пълнолуние (20. 03. 2017)

Мария Сердарева – Образ и подобие (22. 03. 2017)

Мария Стоева – Смехът на очакванията (15. 03. 2017)

Мартин Лазаров – 25-ти кадър (05. 03. 2017)

Мартин Петков – 13 декември (13. 03. 2017)

Милко Христов – Зимно слънце (02. 03. 2017)

Минко Танев – Пустинни треви (17. 03. 2017)

Митко Ламбов – La Sylphide (21. 03. 2017)

Надежда Станилова – Еволюция (21. 03. 2017)

Нели Георгиева – Майсторът и Маргарита (24. 03. 2017)

Николай Пенчев – Пътят към дома (06. 03. 2017)

Николина Рачева – Междузвездни войни (20. 03. 2017)

Петър Краевски – Кланица (04. 03. 2017)

Петя Атанасова – Обсебване (10. 03. 2017)

Петя Ташева – Два пръста над земята (16. 03. 2017)

Петя Шалева – Мълчанието (16. 03. 2017)

Полина Господинова – Вероятности (22. 03. 2017)

Радка Миндова – Амулети (05. 03. 2017)

Радостина Георгиева – Арогантна физика (18. 03. 2017)

Райна Вакова – От дъното (12. 03. 2017)

Рали Братанова – Суперсили (11. 03. 2017)

Роман Кисьов – Черно на бяло (07. 03. 2017)

Росен Борисов – Амнезия (23. 03. 2017)

Росен Григоров – Стадион (10. 03. 2017)

Росица Пиронска – Виелица (10. 03. 2017)

Сашка Йотова – Забравих да ти кажа (18. 03. 2017)

Северина Плачкова – Граница (20. 03. 2017)

Симеон Аспарухов – Най-дългото сбогуване (07. 03. 2017)

Спаска Гацева – Дом (01. 03. 2017)

Станка Парушева – Светкавици (04. 03. 2017)

Стоянка Боянова –  Новолуние (17. 03. 2017)

Тереза Петрова – Само по теб върху себе си (22. 03. 2017)

Тони Теллалов – Чиста свобода (15. 03. 2017)

Христина Гутева – Непоканени думи (03. 03. 2017)

Христина Лалева – Княжево (15. 03. 2017)

Христина Панджаридис – По вика ще ме познаете (03. 03. 2017)

Цанка Шишкова – Диви рози (23. 03. 2017)

Ценка Кучева – Днес (14. 03. 2017)

Яна Копчева – Липсата като цунами (12. 03. 2017)

ПРОЗА

Анита Велева – Три нюанса: Бяло (19. 03. 2017)

Ася Радева – Предателят (06. 03. 2017)

Николай Фенерски – Сана – бана (11. 03. 2017)

Светлозар Стоянов – Тушков (20. 03. 2017)

Стойко Русев – 8:48 (05. 03. 2017)

Димитра Канева – Шекспиров живот

шекспиров живот

вживях се в ролята
на офелия
реших да послушам
хамлет
и да отида
в манастир
но тук вътре
под черната забрадка
на инфантилната страст
изгарям до пепел
поне веднъж
да умра като
жулиета

 

актьори

всички бягат от болката
или я притъпяват
ние я дишаме
като въглероден диоксид
изживяваме я
отново и отново
носим я с гордост
като военен орден
като венчална халка

 

влюбване

предизвикай ме
омай ме
да изляза от кожата си
да ти я дам
да си направиш
шал за спомен
и колкото и
да се изкушавам
да не те
удуша

 

***
не се влюбвай
в мен
защото мога
да ти предложа само
грижа
а ти се грижиш
добре
за себе си
вместо това
изнасили душата ми
и я остави
да твори
с общата ни
кръв

 

безизходица

няма как
да приспиш
болката
когато болката
си ти
а не можеш
да заспиш

 

***
твърде рано
започваме да страдаме
за важните неща
но твърде късно
осъзнаваме
кои са те

 

***
в главата ми
винаги вали
като из ведро
излизам на улицата
и съм напълно
сама
защото всички останали
ги е страх
от дъжда

 

съвет

увий перли
около нечий врат
остави ги да го оцветят
в мъртво червено
наблюдавай ги как падат
една по една
и се търкалят
като последните
глътки въздух
на удушения
извърши
масово клане
на цветя
подари телата им
на смъртта
може би
ще се почувства
жива

наречи тази операция
любов

 

***
преди да колите
или ако сте
по-модерни
да стреляте
си спомнете
че има и друг начин
не е невидим
и вие не сте слепи
просто
ви е страх

 

***
в ада
могат да се окажат
само тези
които твърдят
че другите
не заслужават
да отидат
в рая

 

***
в любовта
никой не съществува
и всички живеем

 

***
когато ти кажа
че ще те обичам
вечно
ще знаеш
че думите ми са
кристално чиста
истина
защото виждам
че дори
сянката на любовта
не живее по-малко
от винаги

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Николай Владимиров – Любовта ни е като нощ

любовници

тихи сме
като смърт
без причина
в крайпътен мотел
където се е скрил
светът

 

***
любовта ни
е като нощ
в която дете
сънува
Бог
преди изобщо
да знае
че съществува

 

***
старецът сутрин убива
всички овце които е броил
за да заспива без сънища

детето е друго безсъние

 

***
най-хубавите стихове
за любов
не говорят
за нея

 

ти си трупът
заровен
в задния двор
на сърцето ми
където се руша
като къща
без собствен акт 16

 

***
коренът
на лудостта ми
е в градината
на твоя поглед

 

ти си ножьт
с който си прерязвам
вените
преди да съм разбрал
че се превръщаш
в бинт за стара рана

 

***
любовта е вълк
татуиран
върху голия гръб
на зимата

 

***
продаваш се лесно
като хероин
в училищния двор
на елитна гимназия
чудя се дали да те купя
или да те арестувам

 

***
вървя
с нож в ръката
към теб
но сянката ми
държи
цвете

 

аз съм
твоята сърдечна
недостатъчност
която не е
болка за
умиране

 

***
гледам си на кафе
и виждам теб
с друг
изпивам те
преди да си го
срещнала

 

малката смърт

правим любов
на пода
между котките ти
за да откраднем
по девет живота
от всяка
и те получават
десети

 

***
самотни сме
като менюто
на скъп ресторант
без клиенти

 

ти си мъглата
която обичам
толкова силно
че ако се превърнеш
в светлина
дори няма
да те забележа

 

***
все още строя
кули
в облаците
на очите ти

 

***
сънувам те
бавно
като умираща нощ
посетена от изгрева

 

***
без теб
всичко красиво
е за изгубване
с теб
и изгубеното
е красиво

 

hip hop

някой ден богатите
ще притежават живот
по-дълъг
от представата за Бог
само едно
няма да могат
да си купят
бедността да умрат
от любов
като нашата

 

най-после съм с теб
сега си с мен
два пъти –
веднъж на живо
и веднъж по спомен

втория път
те обичам

 

антония

пазачът от сиропиталището
обичаше да казва
забранено е
да ставате за вода
нощно време
и момичетата постепенно
започнаха да го целуват
по устните
за да не останат
жадни
после той се обеси
със стегнатия докрай
възел на самотата си
и само аз плаках за него
защото единствена
бях пила
от дъждовете
в сърцето му

 

***
името ти е цвете
но не се казваш
така
никой не знае
как точно се нарича
райската градина

 

***
ако идваш от рая
искам да бъда земята
която е мокра
защото е плакала
че си паднал ангел
но не може да погребе
вечността ти
за да сте еднакви
когато изсъхне

 

***
искам да съм недостатъкът
който те прави
красива
без мен ще бъдеш само
съвършена
без теб ще бъда само
белег

 

***
най-съвършеният език
е този
който говори за любов
без думи

 

***
свива ми се сърцето
за да не излезеш
никога оттам

 

***
тихи сме
като листа
на книга
която поотделно
сме разтваряли
но отпечатъците
ни са заедно

 

***
любовта ни е
като чаша вода
за мен е наполовина пълна
за теб е наполовина
празна
но жаждата ни е
вечна

 

***
ще стане
каквото е писано
с ноктите ти
по гърба ми

 

последно желание

всичко което
искам от теб
е да те облека
с погледа си
и никога
да не потърсиш
друга дреха

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Стефан Гончаров – Последните думи на Тарковски

последните думи на тарковски

не искам да съм
статуя на бог без име
на която жреците поднасят
сърцето
между краката си

 

рождество

ти си звездата
която всички чакат
да прелети тази вечер
плачеш откакто падна
а аз те успокоявам
че един истински бог
може да се роди
и на тъмно

 

когато се родих
сянката ми миришеше
на скъсан презерватив
и дрехите които бяха купили
не ми ставаха
не отварях очи
от страх
да не заплача
още на първия ден

 

обеля

чистачката на блока
е болна
входът събира прах
хората влизат
но никой не излиза
не познавам съседите си
и не знам защо съм си мислил
че в ада
всички си ходят на гости

 

не мога повече
да гледам
със затворени очи
как облаците
потъват в прах
знам че светът ще свърши
но не разбирам защо
толкова се бави

 

(това ли е нашата корона)

не съм виждал по-лека обвивка
от теб за смъртта
като газова камера
направена от памук
горим
а мухите имат достатъчно храна
да презимуват
живота ни

 

мразя човека
който съм
защото съм живял
за него

 

***
не си мисли че ме познаваш
телата мълчат на друг език
ти само превеждаш
а Бог ни слуша

 

срамът е сън
скрит под леглото
на което дъщеря ти
ти изневерява
с по-млад мъж

 

спалнята

не мога да отворя очи
по тавана расте трева
и събира облаци
това е моето небе
винаги на ръка разстояние
от тялото ти

 

мокър сън

намирам костите
на родителите си
заровени в пустинята
започва да вали
събуждам се
един ден
преди да се влюбя

 

***
рисуваш с
цвета на кожата ми
докато живея
мокрите си сънища
ако някой ни погледне отстрани
би казал че се обичаме

 

одисея

мястото ми
е до теб
а твоето
е на брега
където чакаш да се завърне
любовта ни

 

мокри сънища

сред дивите ягоди
аз сънувам нея
а смъртта сънува мен

 

***
животът сънува
че е някъде другаде
далече от нас
където времето
не краде вечността
думите не започват
с мълчание
и децата не възкръсват

 

всеки пътен знак е залез

всеки залез е пътен знак
стъпките ти – като времето
което оставят след себе си
повече минути
отколкото часове

 

закъснявам
по-бързо от обикновеното

явно смъртта
никога няма да ни види
заедно

колкото и да се старая
ти ме чакаш
а аз не идвам

дано има някой около теб
който да ти обясни
че само тя
идва навреме

 

смъртта е къща
зимата расте
в ключалката
гладът вечеря сам
влизаш
с отхапан език

 

***
денят е гладен
закусваме на гробището
всичко е готово
трябва само да го заровим
но никой не посяга
а кръстът
вече събира прах

 

тук

попитах те
къде възкръсват мъртвите

отговори ми само с усмивка

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Жара Гавран – Лудница

***
метални машини
е 25-тия кадър на човечеството
плътта е илюзия омекнала
като набита чекия
изпразнила се в потните жлези
на отца ни
мирише на смърт
всеки е завит със своя собствен
покров
от измислени личности и
щастливи лъжи
и ходи мъртъв докато не пукне
жив

и не се зарови сам с лопатата
далече от гроба
наречен свободна матрица

 

Лудница

когато бях пациент на 4-тото отделение
лудите надушваха болестта ми
един бивш наркоман
пожела да измие нозете ми
и да изпие тяхната светена вода
докато ги целува
– Аз съм Исус, а ти – Мария Магдалена –
беше с моята диагноза.

Всички луди вярват, че са Исус.
Всички луди вярват в Бога.

един гениален шизофреник ми каза
че някой ден ще разбера защо
сега разбирам докато човъркам
с ясно съзнание Христовите си рани
сама с няколко ръждиви пирона
и се смея на глас
като си спомням
как лудите сами се ръгаха с копията
как те сами ми се смееха
че аз не виждах как също го правя

Исус взе гъбата
но не я вкуси
изстиска оцета върху тялото си
и душата му се сля с нея

„трябва да страдаш много
и после да си отшелник,
скитащ единствено в себе си.“

чух завета му в белите линии
начертани в тоалетната
само аз чувах тихия глас на гората
ехтящ от скверния прах.
другите продължаваха да се смеят.
това беше друг тип смях –
този на невежата болка.

вече знам
лудницата е манастир
за слепите
и за тези, които просто
няма кой да нахрани.

 

Среща с Бог

На Д.

а ти коя си
8 минути преди да се родиш
беше ли душа на отвъдната ни смърт
или Божия клетка
до моите кръвни телца
там където липсата на детство зачена срещата ни
в нулевата група на луната и слънцето

молех се в пустинята
преди да умра
и избрах да се преродя с този товар
защото не можах да се отделя от същността ти
и детските ти очи

молех се на Бога на иглата
да запази детето ми
за да се срещнем неопетнени и чисти
защото знаех че последна молитва на броеницата ти
ще срещне душата ми

целуни миналите ми животи
толкова много болка в тишината
и още повече отвъд нея
целуни тишината ни

а ти коя си
8 минути преди да се родиш

 

***
до гърлото съм в кръв –
скелет в космически затвор,
потънал тъй дълбоко в майчината си утроба –
с меса от гнили гущери и плачещи човеци в одата за красота
са цъфнали цветя по гнойните им херпеси
на третото око от мили демони
е сложен кръста, закован с гняс е там
и моя къс от този дух свещен.
о, чукай ме в устата, уродлива истино,
аз искам да наплюя този свят
със заразните ти храчки!

 

Гарван

„саблезъбите червеи са едни от най-опасните паразити.
те се закачат за сетивата на жертвите
и започват да издават силен шум,
чийто енергиен тласък видоизменя жертвата
и заглушава същността й на Бога.
болестта е наследствена.
първите симптоми се появяват още в детството. “

из Шаманска библия на птиците

гарванът се храни с очите на покойниците
най-вкусната част от мършата
обикновено е слепотата

ушите на спящите
бяха пълни с устите им
от които капеха саблезъби червеи

гарванът се опитваше да ги почисти
но те бяха плъзнали навсякъде –
в мозъка, в гърлото, в сърцето, из цялото тяло –

затова се наложи да изтръгне и езиците им,
но заедно с тях, без да иска,
изтегли и целите им вътрешности
и установи, че бяха загнили.

– Отново мърша, този път езотерична… –
тъжно вкуси той. –
След като се наяде,
кацна върху скелета на поета.
– Този човек е твърде грешен,
ще трябва да се ражда отново –
изграчи с кървава човка.
След това нареди картите таро
около трупа и една от тях се обърна между
дупките на очите му. –
Отшелникът! Съдбата е благосклонна! –
Гарванът почука 9 пъти
по черепа.
Душата излезна през картата,
той я понесе на крилете си
за последна среща със самотата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ивайло Мерджанов – Sol Invictus

ориентир

изгубвам себе си
изгубвам дните
изгубвам посоките
оставаш ти

 

sol invictus

но всяка вечер слънцето пада от власт тронът му
се сгромолясва в метежа на гневните бели звезди а
превратът на надеждата и утрото го въздигат отново и
отново към върха на властта му зимата е дребен престъпник
закопчан за данъчна измама към наивната свобода ти
обичаш сутрешния секс забравяш еоните ми самота мога ли я
бялата меланхолия понеже си единствения стих който не успях
да напиша отминават първите минути от мирозданието но
едничкият глас който могъл би да ме спаси е твоят усмивката ти е
последния златен пръстен на дядо залагам го на барбут
изпитни и мъки в тоя свят роден за любов и добро наужким
златните кули на огнената ни раздяла рухват в прахта и
призрака на думите ми тръгва като нестинарка по въглените
жаравата на сърцето ми стъпваш уверено по нея защото
няма друга посока избавлението няма душата брод

 

юг

не тръгвай по долината на любовната сянка
ти така и не каза една нежна дума колкото поне
да не ме държат само на антипсихотици тук с години

потънал в дива персонална абстиненция

жълтавия припек и бодливите малини на чувствата ти
много ли скъпо щеше да ни излезе халкидикито без ебане
екскурзията до най тъмния кът на душата ми струваше всичко

живееш оттатък бърдото с бориките и унинието север юг
оттатък прохода на моретата и акулобялата ми надежда
не тръгвай по долината на любовната сянка чуваш ли

сирената зове ме и протяжно от скалите вие

изгубих теб изгубих всичко изгубих теб изгубих
гарваноокия мрак е навред крилете му затулят
слънцето вододелът цезурата задухът зноя

 

януари

полупиян се въртиш на фона на скарлати заспиването
в студа е привилегия за избраните особено ако
нямаш оня скандинавски спален чувал и
забистря се езерото на просъницата а
на облачното й дъно
виждаш сивото око на светлината тебе видях
любовта ще те спаси любовта ще те
чашка чай тип шипков в замръзналата й ръчица
после скриптящи по заскрежения плочник снегоходки
не черното а бялото е разцветката на смъртта тук
захапваш гърлото на виното в бутилка без
имперска претенция
няма я в тоя стих пурата на чърчил
любовта ще те спаси зимата ще ти скове
бяла къща в заполярието
да заживееш в нея вовеки защо
зимите в идеалния център на историята са винаги
хищни като самата ревност така обоснована и зла нали

 

знамето ми над тебе беше любов

крачките които правих към теб
бяха стъпки в нищото
за мен те бяха всичко
защо ти е тази тъга
за мен те бяха
всичко

 

целулоза за поколенията

издаваш книга, втора
трета, четвърта –
ставаш класик
никой повече
не те чете

 

all rights reserved

преди пишех и се надявах
но в пожарищата на мълчанието
ти захвърли всичко написано от мен
и зная че беше права сега пиша
и не се надявам разликата е
една смърт разстояние

 

за нищото на поезията

любовта обича да оцелява и живее
при екстремни условия
ти си най-хубавото нещо
което ми се случи в този живот
след смъртта на сърцето

 

малката гара на злобния ден

ще ти го кажа направо –
от времето на шумер и акад
политиката оправяне няма
остани си при любовта
умри без спомен

Господ
ще ти обясни
защо

 

в ада с теб

казват че в ада изгаряли всички спомени
но любовта ми е океанско цунами –
ще строши и залее дори там
костите на всеки огън около теб

 

актуално състояние

този път при психиатъра
отива майка ми
за да каже само това
относно актуалното ми състояние
всичко е нормално
съжалява че се е родил

 

обрат в хода на историята

маяковски стреля в сърцето си
куршумът отскача и уцелва Стопанина
историята тръгва в свободен стих

 

всемирно нещастие

с ироничен глас ми казваш
че на ефедрин можеш да чукаш
десет минути повече –
десет минути или
десет години – погледнато
през черепния взор на смъртта

си е нула време

 

инстанция щастие

разбиваш ядрото на добротата като яйце
забравяш за страданието и неправдата
щастлив ли си прегърнат от смъртта
единственият изход е любов
паметта на Господ е безкрайна
позна ли сълзите на спасението
успя отново да надцакаш бедния
имаш ли запазено място в небесата
или само се веселиш с хумора на дявола
потискаш ли кобната страст на гордостта или
потискаш всеки по-слаб от теб
ще бъдете като богове запалили кладата на злото
заличете ме от списъка на успелите
запазете за вас триумфа преди всевластната
каква следа ще оставиш на децата си
вземи своето сребро и нека
мислиш ли че няма наказание
единственият изход е любов
видях демоните и са там в ада
отвличат най любимите ни хора
това изобщо не е шега разбираш ли
щастлив ли си пред гробния геенски вход

 

некропол добра практика

изсичам безмилостно черната гора на меланхолията засилвам
трупите на юг оширявам квадратурата на държавата
нещастие родината ви е пръстта ще обитаваш орбитата
на калта недоверието ще ридаеш със сълзи от петрол ще се смееш
с усмивката на вълчицата обич после ще родиш камъка
на вината си чакай я да те сполети радостта докато
мамиш себе си и наред всичко лъжа говори всеки на ближния си

 

подвижен крематориум

живееш от промоция в акция
имаш ниска цена
хората умират
корпорацията остава
никой тук не гребе със златно гребло
в алената малка лодка
на своя нищ залез

 

фалшивия звук на душите

тънката струна на любовта
е скъсана в душите ни
още от раждането

 

фанфари от мрак

може да се спори дали сърцето ти е трибуна
или ешафод за мен е ясно че си гилотина
годна да брани кохортите на мрака и властта
и аз ли да побягна в емиграция надалече
утре дълговечни кхмери на системата ще ти
осигурят служебно погребение колкото да не се
разлагаш на улицата лешоядите си знаят работата
все едно всеобщо неспасяване поединично аз ли
на мен се падна да оправям света така действа
властовата машина затриваш хората сетне
фанфариш за спасението им даваш новото
политическо изявление завой на курса
по-весело ли заживяхте по-весело ли умряхте

 

да не ме отмине чашата

от дъното на чашата изплува само твоя лик що
за странна шега е паметта спомням си че
те забравих след смъртта си

 

ходом към небето

шансът който не ми даде
ме чака във вечността и там
всичко изписано и изплакано
се осмисля при гроба на поезията
сега шизофренията ме разяжда
но в упадъка на поражението
съзирам тебе до дверите
на своето избавление

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Виктор Иванов – Поезията ни убива

поезията ни убива
защото ни освобождава

също като смъртта

 

***
тялото е вселена

силни сме
само когато го напуснем

завинаги

 

***
човекът
е минало

в което любовта
не съществува

 

***
любовта е вибрация –

удря се в тихото тяло

слуша сърцето

и заспива

 

една нощ

любовта бродеше
из спомените на вселената

изведнъж се спря и заплака –

жива съм
бог отново
ме захвърли сред хората

 

***
самотата прегръща
тъмният ми образ

потъвам
в кожата на небето

идвам
да те убия

 

***
светлина
се гаси само с чувства

молитвите
са за слабите

 

океан

аз съм само черен спомен
заровен в пясъка

няма време

лятото на любовта ни
умира

 

***
накъдето и да се обърна
виждам твоят свят

с твоите очи
с твоето лице

моята смърт

 

ако има небе
нека то бъде теб

земята е нашата прегръдка

светът
е твърде зает да умира

 

***
в ръцете на бог
сърцето гаснеше

смееше се –

избираше
следващата жертва

 

***
след края на света
бог търсеше сянката си

намери я студена

заровена
в едно сърце

 

***
облаците
се прегръщат тихо

горят своите тела –

тази вечер
вселената загива

 

***
светът е безкраен егоист –
сънува себе си

а се преструва че обича

 

патоанатомия

бог изгря на лицето ти

ръцете залязват в мъгла

сърцето те напуска

тихо
и самотно

 

***
мракът на сърцето изпълзя
през вените

сенките пеят своята песен

настъпи епохата
на истинската поезия

 

лято е
слушаме любимата си песен
и се сливаме

разхождаме тялото
извън душата

в нас
сърцето
празнува рождения ден на смъртта

 

рожден ден

краят е близо
погледни нагоре –

аз никога не съм съществувал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Васил Прасков – Силата на слабите

***
няма стих
толкова малък
да побере
цялото ми мълчание

 

мъртви поети

смисълът на живота
не е поезията
смисълът на поезията
не е живота

 

***
сърцето ми
е все по-тихо
като голотата
в райската градина

 

любов

в безсмислието на живота
и смъртта
Бог ме сънува
като теб

 

***
не съм се будил
сънувам те
нощта пада като сняг
в чашата ми водата
е студена и мъртва

 

извинени отсъствия

всяка мария се ражда
с името си:
м като мъж
а като сперма
р като лято
и като щастие
я като край

 

неизвинени отсъствия

сърцето ми –
циганче дишащо лепило
бягащо от училище
надървено и черно

 

око за око, зъб за зъб

чекията е хубаво нещо
но при ебането човек
се запознава с хора
а с друсането
ги забравя

 

19-и век, 2016-а година

на сутринта когато слънцето залезе
не стига въздух
делфините се давят в небето
всяка буква от сърцето ти
е като книга
палиш доживотната си цигара
и я допушваш

 

***
слагаш ме в джоба си
като кръста на врата си
за да те пазя
от сърцето надолу

 

викът

щастието
е да си мислиш
че човекът
от картината на мунк
получава оргазъм

 

no future

гадая миналото по тялото ти
целувките падат от столовете
погледите – от лицето
стъпките – от стаята
дрехите – от леглото

днес чувам само гласа ти
думите са деца които си отиват
без да се събличат

 

точка 18

понякога
всички деца ми напомнят за теб
и всички възрастни
и винаги –
всички мъртви

 

смисълът на живота

не можеш да влезеш два пъти
в една и съща река
но можеш завинаги
да излезеш

 

опит за убийство

всичко
освен религията
и любовта
ме отегчава
до смърт
а ти ме занимаваш
с поезия

 

паркът на свободата

паметникът слезе от поставката си
изпика се в розите
пенсионерите помислиха че е от възрастта
тийнейджърите – от тревата
а този който пиеше от шишето
стана и го прегърна

туристите останаха на поляната
и продължиха да умират

 

ефектът на пеперудата

когато в дъждовните гори на амазония
една пеперуда размаха криле
ченгетата чупят черепа
на 15-годишен бежанец
в харманли

 

световната конспирация

хората гласуваха за тръмп
защото им е писнало
от тях самите
и са готови
последният идиот
да им покаже
че царството небесно
не е на земята

 

ватерло

войната с детството
е единствената
която можем да спечелим
ако не умрем от любов

 

краят на историята

строят концлагери
завладяват света
а всъщност искат
просто да се наебат

 

краят

знам
че никога
не си съществувал
но не мога
да те забравя

 

голямата любов

ти
разби психиката
и живота ми
но няма да ти оставя
смъртта си

 

боси

срамът се издига на пръсти сух като птица
плачат облаци от различен пол

очите ни целуват петата на небето
преди да ни смачка

 

умирам
за теб
както слънцето
прави любов с облаците
и после залязва завинаги

 

смъртта на бащата

„Нека делата
ти да бъдат такива
каквито би желал да си ги
спомняш в края на живота си”
Марк Аврелий

ти си география на времето
кръвоносната ми система
пришита с кол в сърцето
белите ми дробове
пълни с кислород и никотин
татуировка с правописна грешка
мисъл на марк аврелий
в която смъртта е най-убедителна

 

Христос

не се тревожи
няма да те забравя
любовта е всичко
а след теб
смъртта е просто
най-добрата част
от живота ми

 

***
любовта ни
е толкова голяма
че дори да спрем
да се обичаме
ще ни обича вместо нас

 

***
толкова е красиво
да мълчиш
за най-важното –

един без друг
ще бъдем
винаги нещастни

 

вечност

нямам време
да пиша стиховете
които не са
за теб

 

силата на слабите

дори любовта ни
е по истински случай
защото само с теб
когато се докосваме
можем да направим всичко

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Руската социална поезия в началото на XXI век. Размисли край непарадния лаптоп. Интервю на Наталия Няголова с поета Александър Асадчи

 

Александър Асадчи (Александр Асадчий) – Роден на 15 май 1974 г. в с. Шаранга, Нижгородска област, Русия. Завършва филологическия факултет на Смоленския държавен университет, специалност „Руски език и литература”. Един от създателите на поетическата група „Племенници на Музата” („Племянники Музы”). Публикува стихове в списанията „Арион”, „Вавилон”, „Персона”. Участва в поетически четения заедно с Евгений Рейн, Татяна Бек, Алексей Альохин, Дмитрий Биков. Издава стихосбирката „Човек с главна буква” („Человек с прописной буквой”, 2005) Става съосновател на литературната студия „Персона”, която през 2017 година ще навърши 25 години. Работи като журналист.

 

Наталия Няголова: Александър, Вознесенски говори за хоризонтални (по възраст) и вертикални (по съвест и талант) поетически поколения. Кое е Вашето „вертикално” поколение от автори, чиито текстове са Ви особено близки?

Александър Асадчи: Избирайки между Лев Толстой и Достоевски, разбирам, че творчеството на първия ми е по-близко. Този тест често провеждаше моят преподавател професор Вадим Баевски[1], чийто филологически семинар посещавах като студент. Близко ми е и творчеството на Владимир Маяковски, неговата социална експресия, която е подчертано лирична. Харесва ми поезията на Андрей Вознесенски, „гариките”[2] на Игор Губерман. Имам любими стихотворения от поезията на Александър Пушкин. Обичам някои неща на Катул и въобще на древните римляни, но без система. Дълго съм се занимавал с Велимир Хлебников, а по-късно се заинтересувах от творчеството на поетите от ОБЕРИУ (ОБЭРИУ)[3]. Моето любимо стихотворение принадлежи на Николай Олейников – приятел на Даниил Хармс в ОБЕРИУ.

Тому, кто живет, как мудрец-наблюдатель,
Намеки природы понятны без слов.
Идет в штанах обыватель,
Летит соловей без штанов.

Н. Н.: Вашите предпочитания в световната поезия?

А. А.: Ценя съвременните поети за благородната мизантропия, която дава надежда и вяра в човека, за художествената пестеливост и лаконичност на мисълта. В произведението или има живот, или то е мъртвородено дете.

„…Тельце стихотворения,
Хрупкое, ребристое…“

Обичам да слушам стиховете на Ник Кейв, да чета в превод Станислав Ежи Лец, близка ми е поезията на Леонард Коен.

Н. Н.: Имате ли кумири?

А. А.: Не, нямам кумири. Интересуват ме възгледи и текстове, а не идеологии и биографии.

Н. Н.: Вашите „формални” поетически пристрастия?

А. А.: Харесват ми минималистичните жанрове: едностишието, четиристишието. Според мен това е симптом на времето, поемата през XXI век е анахронизъм. Считам за много сложен поетически похват лирическата ирония – спокойна, беззлобна, изразителна, и се старая да я използвам.

Н. Н.: Журналистът и поетът Асадчи не си ли пречат взаимно?

А. А.: Журналистиката започва с репортерството. Ти летиш, пътуваш, ходиш в търсене на информация. Трябва да бъдеш пламенен ентусиаст, да живееш с това, да вярваш в значението на своята работа. Поезията е онова състояние, в което човекът не може да не пише стихове. Защото той така живее и чувства. В този смисъл репортерството и поезията са с нещо близки. По-късно, когато авторът-журналист постига свой език и стил, това вече е повече професия, отколкото живот. Функционалността на езика в журналистиката е различна, в сравнение с поезията. Но добрият журналист – той вече е почти литератор. Родствените връзки между двете сфери никога не се късат напълно. Журналистическото наемничество, особено в съвременните социални мрежи, стои много далеч от литературата като цяло и от поезията в частност, най-вече защото използва нелитературен език и мисли потребителски.

Н. Н.: Русия, още от времената на „златния” XIX век, се счита за литературноцентрична страна. Изменила ли се е ситуацията в началото на XXI столетие?

А. А.: За съжаление, в края на XX век в Русия не се появиха водещи литературни фигури. Литературният процес се разпадна на потребителски мейнстрийм, който не може да не угажда на широката публика и да не зависи от нейните потребности и локални, оригинални, литературни явления (от маргинални до регионални). Именно така се развива руската поезия днес. Тя се състои от такива обединения като „Персона“, от автори, които живеят своя стихиен, повече или по-малко продължителен, литературен живот.

Н. Н.: Какво мислите за статуса на поета в съвременното руско общество.

А. А.: 2017 година календарно съвпада с 1917. Повтарят се не само минутите и часовете на размисъл, дните и седмиците на нашите дела, месеците, от които се състои годината, но и някои исторически събития. Обществото, подобно на неравнодушен човек, е уморено от очаквания и иска да се устреми насреща на бъдещето, да се отърси от оковите на миналото. Как ще се случи това е трудно да се каже. Но такива очаквания се чувстват във всичко, особено в литературата.

Вижте съвременните руски поети – част от тях станаха журналисти – това са и Дмитрий Биков, и Семьон Пегов, и много други. Някои руски автори отидоха на война, например Захар Прилепин, който неотдавна стана заместник-началник на батальон в Донбас на друг смоленчанин – бившия национал-болшевик Сергей Фомченков.

Социализацията на поезията предизвиква различни мнения сред литераторите. Например известният съвременен прозаик Валерий Зеленогорски вижда в нея повторение на съветските разобличители („правдорубы”), които са повече пропагандатори, отколкото автори.

Аз мисля, че поетът е преди всичко лирик. Основният проблем на автора е поетическият свят на съвременния лирически герой. Ако в този свят, освен поетическото Аз, присъстват и съвременните събития и реалии, то това може да се нарече социална поезия.

Поетът – гръмовержец вече изглежда уязвим.

Н. Н.: Къде е мястото на поезията в екзистенциалното битие на „глобализирания” съвременен човек?

А. А.: Не смятам, че поетът трябва да призовава разсеяната литературна аудитория към извършване–достигане–признаване или към други подобни действия. Лириката на Лермонтов е не по-малко социална, отколкото лириката на Некрасов. Нима литературният авангард чрез своята форма не отразява абсурда на съвременния социално-икономически модел! Онзи модел, който чрез системата „производство – потребление“ прави от хората човеко-машини на Ламетри, които искат да произведат повече и да консумират повече. Поезията за мислещия човек е способ за първоначална самоидентификация в обществото. Според мен, социализацията на човека протича чрез литературата.

Н. Н.: Един последен въпрос – вярвате ли, че поезията може да бъде социален коректив?

А. А.: Предполагам, че поезията, още в своята природа, е диаметрално противоположна на обществото. По-горе говорих за това, че личността може да премине път на социализация, запознавайки се с литературната традиция, потапяйки се в света на литературата. Но това е път на постоянни вътрешни сражения, на победи и поражения. Да, по този начин човекът признава съществуването на обществото и неговите догми. И забележителното е, че литературата, която възниква като резултат, също става част от обществото. В този смисъл може да се каже, че Гай Валерий Катул ми е по-близък от поета Максим Горки. Следователно някакви исторически факти, ориентири в литературата, без съмнение има, но те не представляват категоричен императив. Самият литературен процес не може да бъде етичен или нравствен. Той никога и не е бил такъв. Но това, че литературата, в това число и моето творчество, все пак стават част от обществото, вече не ме угнетява…

 

                                                                                                    16 февруари 2017 г.

 

 

[1] Вадим Соломонович Баевский (1929 – 2013) – Известен руски литературовед, професор в Смоленския държавен университет, създател на филологическа школа, автор на монографиите „Стих русской советской поэзии“ (1972), „Давид Самойлов“ (1986), „Сквозь магический кристалл. Поэтика „Евгения Онегина“, романа в стихах А. С. Пушкина» (1990) и др.

[2] Игра на думи – „Гарик” в руския език се възприема като умалително от „Игорь”, а „Гарики” (1988) се нарича и поетическа книга с четиристишия на Игор Губерман.

[3] ОБЭРИУ – Объединение реального искусства – литературно-театрална група, съществуваща в Ленинград от 1927 до началото на 30-те години.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Елена Янева – Основен материал

***
Разсъмва се като по ноти,
аз обаче
така не се научих да разчитам
оплетените петолиния
на всекидневието
и живота
гадая по обърнатите
длани…
миг по-късно, миг по рано ли,
ако засея ветровете си – ще ме ожъне
на бурята ми покосяващата крачка.
Гладна съм
за времена и разстояния
и за загадъчния
текст между очите ни, когато
неизвестното се разширява и
остава само
любовта
да е работното заглавие.

 

Основен материал

С очи, които приласкават космоси,
с костенурка в джоба и
черпак от междуметия
Големия Готвач
се е надвесил:

развихрят се ротонди от високи
камъни назъбени архитектури
се сломяват
докато светът е хлабав
неразбъркан
неприклещен още сред кориците
на Великата готварска книга

Докато първата рецепта на реалността
е рехава
и белите джуджета изкипяват,
дегустацията е приключила…

Каква чудесна кал!

 


Имам си Родина
Тя не е
ни добра ни лоша нито мащеха
Тя
е догонващ ученик през вековете но
Е поет на междучасията
Тук и там
се засичаме на двора
виждам я
дърпам й ръкава да я спра
ала
той се къса после пъргаво
ми се изплъзва като гущер
шмугва се
в некакво кьоше да пуши скришом

Ех!

Пресекулчеста пресечена Родино
Спри!
И аз пораснах…
Няма вече
поривни вълни от трепет нежност
ябълкова обичлива невъзможност
как да се откъснеш
от сърцето си
?
Това сърце
Не може да е ничие
Но не е твое
А моето е друго
Аз
съм като гръцки бог по пълнолуние
Богиня!
съм на тенджерите и тиганите
Титан
във кукувичето гнездо
Пирон във черепа
Балкон през зимата
Калкан в кооперацията
Риба – Ψάρι
Аз
Намръщено момиченце
в отминал кадър
стискам гумен заек
и не зная нищо просто пушек
през ореховите листа
съм аз съм аз
Световната Елена
Аз
Която се обичам
Аз обичам дъщеря си

азнезнамкоямиеродината

Но продължавам

 


Някога
аз може би съм раснала
аз може би съм се достигнала
съм се наситила
на ръст
и вече тегна
Искам да се разтека
да се разгърна да се вливам
някъде
И да ме вливат също.
Аз искам
същността ми
да остане
в „може би”-то
да се оглежда по-обширно по-надлъж
по-напред назад наоколо встрани
Да има стъпка

Да е ласкава към себе си
И към илюзиите си
Да им отпусне
за безсрочно сантимента

свободно волно необмислено

Да скочат върху първата скала
и да запеят

И да танцуват

(да мисля че добре ще им се отрази да потанцуват)

А после искам
да се срещнем отначало
да ме притиснеш до стената
да не бягам
да се утая
презрамката ми
да се смъкне

И да ме целуваш
като непозната

Аз искам
искам
искам
да се
сблъскаме

 

Каквото бих

Ако някой ме попита, ще му кажа: тя
е прелетната сянка над шосето,
ятото
в мрежите на някой непознат
и почти невидим като парата на чайник
вятър.
Пейка в есенния резерват
на таласъмите
и крадла
на окапали листа и корморани.
Няма как
да обясня, че ми е взела лятото назаем.
Кацнала е на върха на нечий гръб,
лази несмутена, нетъркулната,
по ръба на масата туптяща
малка
капка.
Тя довършва всеки залък.

Ако който ме попита настоява,
ще му кажа: тя
е ден, забогатял от думи и готов
за лягане.

Тогава този, който, ако би ме питал,
бих му казала,
ще замълчи, но всяка вечер ще поглежда
под възглавницата си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017