***
Ръка си
върху снежната ми
кожа.
Във всяка рана
разцъфтява пролетта.
***
мълчанието
на инстинкта
непреодолимо
ни разделя
когато телата
насила умират
погребани са
в мъртва тишина
от липса
на докосване
18+
и езикът ми може
да пише поезия
бавно слиза
по твоето тяло
да постави
с присъствие
точката
ти със пръсти
разкъсваш
до вени
и ме пишеш
с отсъстваща
кожа
твоят ритъм
е стих
аз съм вечност
достигнала
края си
Дъждовни сбогувания
1
Прегръщаш на тръгване.
Оставам мокра следа
по ръцете ти.
2
Ръката на стъклото
докосва дъжда.
А мисълта ми жадна
тебе.
3
Без да искаш
изпускаш погледа си.
Очите ти догонват
мене.
4
По пътя към дома
правя обратен
в насрещното.
Катастрофирам
сред дъжда
умирайки
до следващата
среща.
***
1
Само сънят разбира
езика на сълзите.
Уморени очи,
оцветени в зелено.
2
Най-страшната
прегръдка
е безръка.
Ръцете са
за някой друг.
3
Трудно се съмва,
когато откриеш,
че изгрева у теб
е само чуждо
отражение.
Снимка
От кадъра
изрязвам си
сърцето ти.
Или света.
Кое, кажи ми,
предпочиташ?
Езикът на Бога
Мълчанието
ми превежда тишината
на думите, които всъщност
сме.
***
Всеки ад
е обещание
за рая
след потопа
излят от очите ти.
***
Най-добрият наръчник за бъдеще
се изписва с духовни убийства,
във които престъпник и жертва
носят кръста със твоето име
по посока пръстта
върху гроба ти.
***
Ще береш плодовете
на нашето щастие,
ако корени пуснеш
във мене.
Трябва смелост
надолу да слезеш
под земята,
погребала
тайните.
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017