*
слънцето запали луната
всичко е свято
небето е звезда
която пада
майки извършват жертвоприношения
на детските площадки
мъжете посипват главите си
с пепел от заводите
пророци изговарят болката ни
пред иконата на времето
накрая обрязахме
дори уличните кучета
гледка от отвъдното
спи
захапала снимка на небето
ръката й
отмества неволно тъмнината
поти се
защото сънува че е лято
а прозорецът е отворен
и мен вече ме няма
да го затворя
*
всеки облак е рана
по кожата на времето
бурята покрива
улиците с кръв
ще се удавим тази вечер
и на сутринта
небето ще изплува
покрито с белези
*
светлината се движи
като лодка по улиците
събира удавниците
и оставя камъни
в които се препъваме
аз и ти
улично куче с две сърца
което децата от квартала
кастрираха
погребение
на мен
подарявам ти
всички цветя с които
времето покрива вечността
седмият континент
откраднаха входната ни врата
и оттогава не спим
само се ослушваме
някой да не се промъкне
в търсене на близост
да се скрие под леглото ни
да ни слуша
как правим любов
и когато дойде времето
да се самоубие
заедно с нас
*
сняг капе
вместо кръв
от ножа
който споделяме
докато мълчим
от щастие
въпреки всичко
все още приличаш на мен –
очи потопени
в кофа със синя боя
устни целували
белите стени на детската стая
която остана празна
ръце които
не пускат нищо
което вече не съществува
циганско лято
от очите ни
падат искри
някой ден
ще си тръгнем
сред горски пожари
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017