Да казваш това, което трябва, може да означава да изгубиш всичко. Последното задължително ще се случи, ако не продължаваш да го правиш… Това е кредото на централния персонаж в британския филм „Locke” (2014) на режисьора Стивън Найт. Пред нас е мисловно-волевият свят на Айвън Лок, неочакванo дълбок, полемизиращ фино и от дистанция с капитални религиозно-философски традиции, без да бъде философичен, обратно – увлечен в поток от обикновени разговорно речеви повторения. В настоящия текст онази традиция, към която заглавието прозрачно препраща (Джон Лок, емблематичния мислител на английското Просвещение), няма да бъде превръщана в централна тема[1]. За нас истински значимият успех на филма се крие по-скоро в едно много конкретно изражение на тази полемизираща активност: стоико-рационалистическото темпериране на гласа.
Навичният перфекционизъм на Айвън (строителен работник, отговарящ за качеството и контрола при изливането на бетона[2]), твърдата, вероятно поради англо-пуританския й произход, убеденост, че всеки дефект може да бъде отстранен, всяка грешка – поправена, са свързани с убеждението, че съдбата не може да досегне реакцията на човека, непосредствено следващата му стъпка. „Ще направя каквото трябва и ако ме мразят, и ако ме обичат. Трябва да си устойчив („solid”), за да няма значение какво мислят те”. Мъж, за когото обичта е алтернирана като принцип от самото начало, счита за по-важно да създаде план, проект за действителност, който стриктно да изпълнява…
И най-сетне, всичко това е събрано по радикален начин почти единствено в гласа, в обемите и ехо-ефектите му, усещан все повече като самото място на действието. Не просто защото в този филм и спектакъл за един персонаж (великолепна роля на Том Харди) останалите присъстват винаги косвено, единствено чрез речта си. А по-скоро защото събитията в своя пълен състав, от първото до последното, се градят най-напред на чисто артикулационно, интонационно-акцентно ниво: бетонът на гласа, изливан в неутралния тон, почти религиозната вяра в неутралния тон – съвършената спойка – и след това непредвидимите пукнатини… По такъв начин традиционният тип сюжет, сведен сега до опит за децентриране на езика (преди всичко) на този основен герой, понася регулярна съпротива – той едва конотира думите му, среща граница в емотивното им оцветяване, размеква сричките само там, където стоическата сила на произношението се губи… Именно гласът, непосредствено зависим от страха, изненадата, гнева, но и от настинката (Айвън), упойката (Бетън), алкохола и нощното тичане (Донъл), гарантира непрекъснатата интенционална регулация на речта. Фабулата варира смисъла чрез говора, неминуемо значещ и сам по себе си, бидейки съреден на дишането… Чертае път през стоическия глас, път, който едно непрекъснато рационално усилие трябва да удържа в права линия: „and you push against it and you push against it until it’s upright”[3]…
Последният цитиран пример спомага да се усети нещо от особена важност. „Locke” успява в своите внушения – малко неочаквано – посредством многократни, повсеместни повторения на вече казаното (от героите в диалога), които го затвърждават или поправят, привеждат го към единен мисловен ред. От историко-стилистична гледна точка, формулирано бахтиниански, става дума за повторно появяване в рамките на много тесен словесен контекст на един и същ лексикален материал с променен акцент. И също за придаване на равномерна скорост на всяко увличащо темпо на речта, чуждо или свое, за неизменно прекъсване и охлаждане на словесния афект в тиха, премерена интонация, едно вярвано и търсено, винаги завръщащо се самообладание на гласа. „…What, on the phone?”, пита Донъл недоверчиво, с изумление, повишавайки значително интонацията на последната дума. „On the phone.” – изсушава я Лок, обезсилва предходното повишаване. „It’s like a pain I’ve never had right inside, all the way up to my chest”, казва Бетън: тук сякаш думата „pain” пряко изразява болката, която би трябвало единствено да обозначи, гласните в нея са не само ускорено-уплашено артикулирани, те самите представляват стон, болка вътре в думата „болка”, предхождана също от хлип. Обратно, в отговора на Лок откриваме едно осезателно забавено, снизено произношение: „Have you talked to anyone about the pain?”. За кратко повлиян от хлипа на бременната жена самият той бързо насища с емоция гласните – „I don’t know. For the pain.” – веднага след което обаче чуваме (необяснима по друг начин в този момент) полугневна, полуизвинителна вулгарност: „Because it’s fucking… ”. Допускането на вътрешния хаос на чувствата, провокиран от неизменния външен хаос на света, довежда до мигновено раздразнение. Но не повече – гласът трябва да търпи, да постъпва правилно и да чака. Лок прибягва до подобно вариране и в повторението на собствените си фрази. Понякога сам укротява експресията на своя глас: „Well, tell them. Tell them.”. Понякога обратното: „Is there a bell?”: равна интонация. „Well, is there a bell?”: слабо повишена, загрижена интонация. Или повишена в още по-голяма степен, уверено акцентираща, но отново чрез лексикална рекуренция: „They make 500 a day just shoveling shit, shoveling shit about like you.”. Повторенията може да целят самоубеждаване или овладяване на себе си: „I don’t have a choice… I have no choice”, както и овладяване напрежението на събеседника: ето две двойки повторения на един и същи израз, осъществени в рамките на 10 секунди: „- So it’s okay. It’s okay. – I never do this on the phone, Ivan. – It’s okay. It’s okay.”. Прибягва се и до механизъм за разреждане – вторично подчертаване – сугестивната сила на повторението: „You make one mistake, Donal, one little fucking mistake…” – специфична проява на тмезис, за която ще трябва да говорим още и по-нататък. Повторението може да се модифицира по-сложно като емотивно накъсване на фразата, най-сетне овладяно с трикратно усилие: „I have… I have something… I have something to say.”. Може да има и повторение в повторението: „Oh, you’re a good man, Donal. You are, you’re a good man.”. Случва се дори, когато Айвън отказва да повтори дума или фраза, да заявяви самия отказ чрез повторение. Така се ражда една от най-двусмислените размени на реплики във филма: „- Can you not say it back, even once? – No, I can’t. Look… I can’t.”… На финала на нашата кратка класификация с частично пресичащи се полета, отбелязваме функционирането и на повторения-градации: „Tonight and tomorrow, I will stay on this and stay on this”… И също: „if it slips half an inch, cracks appear. Right? If cracks appear, then they will grow and grow, won’t they?”.
Овладяната в повторение[4] реч като полагане на здрави основи сред хаоса, възможност за открадване на парче от небето: „you do it for the piece of sky we are stealing… You do it for the air that will be displaced and most of all you do it for the fucking concrete. Because it is delicate as blood.”… И обратно, емотивните слабости на гласа като възвръщане на празното пространство, което ще расте. Езикът може и да се провали в своето гигантско усилие, съграденото може да рухне поради неизбежна сетивна грешка или съдбовна случайност, ала няма и не може да има път извън стоическото повторение на избора чрез гласа. Последната дума, която чуваме във филма[5] е заставена сякаш да прерасне в смислово-интонационен синтез на онова множество предишни думи, които е трябвало да бъдат казани и веднага след това повторени утвърдително: „- Ivan, will you come? – Yes”. „Да” – най-краткото, вече замлъкващо повторение на самото говорене…
Ала откъде идва във филма-моноспектакъл „Locke” тази стилистична традиция за естетическо оползотворяване на повторенията и съществуват ли ранни примери за нея конкретно в английската драматургия? Често, когато издирваме класически прецеденти, навично поглеждаме към Италия. Забелязващият всичко в пространството на текста Лео Шпитцер обръща специално внимание на вербалните повторения при средновековните писатели и Данте, например в известния надпис над вратата на ада в песен трета от „Божествена комедия” (I, 3): „Per me si va ne la città dolente, / per me si va ne l’etterno dolore, / per me si va tra la perduta gente.” („През мен се влиза в град скърбящ и вечен; / през мен се влиза там, где скръб цари; / през мен се влиза при народ обречен”)[6]. „Повторението само по себе си е мултивалентно, неговият специфичен нюанс е изразен в специфична ситуация чрез… едно „прилепване” на езика към психическото съдържание”[7]. Макар езикът на надписа да е пределно устойчив, вкаменен, той съвсем не е лишен от тон: неизбежно окончателен, запечатал завинаги волята на Бога. Езикът се покорява на тази воля, показвайки готовността си да я подема отново и отново по един и същи начин. Бицили – историк от века и от вида на Хьойзинха – привежда любопитни примери за подобен феномен в „Неистовия Орландо” на Ариосто: „Mia Donna e donna, ed ogni donna è molle.” („Жена ми е жена, а всяка жена е съпруга.”). Според него тук функцията на повторението е чисто естетическа: „до безкрайност да се разнообразяват строфите в ритмично и в звуково отношение”[8]. Във френската и в английската традиция петраркисткият сонет крие под видимите си форми значения, които препращат към дълбинната епистемологическа основа на Ренесанса: вярата в универсалната аналогия, в самата възможност за повторение. Ако все още много средновековният да Темпо решително постановява в своя трактат, посветен на жанра, че „добрият сонетист не бива да повтаря нито една дума”[9], то за Пиер дьо Ронсар сякаш е принцип обратното: „Qui voudra voir comme amour me surmonte, / comme il m’assaut, comme il se fait vainqueur, / comme il renflamme et renglace mon cœur, / comme il reçoit un honneur de ma honte; / Qui voudra voir une…” („Който иска да види как Амур ме обзема, / как ме напада, как побеждава / как разпалва и как вледенява сърцето ми, / как печели от поражението ми; / който иска да види…”, „Любовни стихове за Касандра”, сонет N 1). Идентичен феномен у Филип Сидни: „O tears, no tears but rain from beauty’s skies, / making those lilies and those roses grow / which aye most fair, now more than most fair show, / while graceful pity, beauty beautifies…” („О, сълзи, не сълзи, а дъжд от небесата на хубостта, / от който растат тези лилии и тези рози, / които са най-красиви, не по-красиви от най-красивите, / докато изящната жалост разкрасява красотата…”, „Астрофил и Стела”, сонет N 100). Принципът на подобието проницава текста както на семантично, така и на фонетично равнище – повтаряйки се, думите се оглеждат в себе си, отекват неколкократно. „За разлика от „готическия” Антонио да Тeмпо ренесансовият сонетист осъзнава и разчита на това”[10]. Относно британската традиция от същия период, примери от която тук са ни най-необходими, за да се върнем към „Locke”, ще бъде удачно да споменем още жанра на трагедията и да спрем вниманието си конкретно върху Шекспировия „Хамлет”, припомняйки на читателя едно ранно изследване по темата на Марко Минков.
„Повторението на думите в елизабетинската трагедия”[11] е създадено през 1944 г., първата му част, на която се спираме с повече детайли, е посветена на речевото своеобразие на датския принц. В нея професор Минков оспорва, подлага на проверка и прецизира тезата за индивидуализиращата функция на повторенията. Работата му е педантична, изхождаща от строга ръководна дефиниция на разглежданото изразно средство, както и класификация на видовете му, удържаща по този начин анализа в произтичащите от тях граници. Обработеният материал обаче явно заслужава доверие: „убедих се, че изучаването на повторенията е много полезен инструмент за изследване въобще, пробен камък, който често ще разкрива тенденции на стила…, първоначално не очевидни дори за един внимателен читател” (VR, 3). Две големи групи – назовани условно „синтактично самостоятелни” и „зависими”[12] – повторения обхващат всички 88 примера, 40 от които се падат на Хамлет. Измежду първите, „вокативната форма е рядка при него… Такова повторение се среща само във фразата” (VR, 9): „O God! О God! How weary, stale, flat and unprofitable seem to me all the uses of this world! Fie on’t! О fie!”, I, 2 („О, боже, боже! Как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда тоз свят със нравите му! Пфу, че гадост! Пфу…”[13]), която завършва с ново, възклицателно повторение. Но като цяло „за Хамлет, самата същност на чието безпокойство е, че трябва да го носи сам, подобни апели са очевидно не на място” (VR, 9). По-често той „е тласкан главно от вълнението в собствената му душа” (VR, 9), което го води до афективни възклицателни употреби, понякога иронични: „Thrift, thrift, Horatio!”, I, 2 („Сметка, сметка, Хорацио!”) или крайно напрегнати: „My father, methinks I see my father.”, I, 2 („Баща ми! О, сякаш виждам го, баща ми”). Прочуто е станало също инвективното изреждане: „O villain, villain, smiling, damned villain!”, I, 5 („Подлец! Подлец! Усмихващ се, проклет подлец!”), което ще продължи във II-ро деиствие: „bloody, bawdy villain! Remorseless, treacherous, lecherous, kindless villain!”, II, 2 („кървав, мръсен, подлец! Безмилостен, коварен, развратен, безжалостен подлец!”). Нерядко обаче повторенията в речта на принца не се различават съществено от тези при другите персонажи, което кара Минков да се отнася сдържано към тезата за тяхната индивидуализираща, отграничаващо характеризираща функция. Например, „откриваме императивно повторение, използвано…, за да маркира възбуда или емоция” или „с по-риторична цел…, както в думите на призрака: „List, list, O, list!”, I, 5 („Чуй ме! Чуй! О, чувай”) или Лаертовите: „Fear it, Ophelia, fear it, my dear sister”, I, 3 („Бой се, Офелия, бой се, скъпа моя сестро”, (VR, 10). Тук „тмезисът, разчупващ повторението на две, служи… да придаде една по-тържествена атмосфера” (VR, 10). За реално значими в „извличането на характера” на датския принц Минков признава втора голяма група („емфатични”) примери. За него „то е резултат от задълбочаването в настроенията на героя и привеждането на различни трикове на речта, такива като повторението, в хармония с тези настроения” (VR, 17): „You are welcome, masters; welcome, all. I am glad to see thee well. Welcome, good friends!”, II, 2 („Добре дошли, добре дошли, драги мои! Радвам се, че изглеждаш добре, друже! Добре дошли, приятели!”). И наред с тази искрена проява на загриженост – чисти утроени повторения с противоположен смисъл: „- What do you read, my lord? – Words, words, words.”, II, 2 („- Какво четете, господарю? – Думи, думи, думи.”); „You cannot, sir, take from me any thing that I will more willingly part withal – except my life, except my life, except my life”, II, 2 („Вземете си го, моля ви! От нищо друго не бих се лишил тъй охотно. Освен от живота си, освен от живота си, освен от живота си.”). Огледало на меланхоличния темперамент на Хамлет, „тези отговори звучат общо взето изтощено и обезсърчено… Те маркират раздразнение или презрение към другите…” (VR, 17).
Нека прекъснем наи-сетне (на произволно място) сериите от примери и просто да се вслушаме в думите на Минков: презрение, самоизмъчване, умора, раздразнение, гняв – емоциите – това за нас е разделителната линия. Шекспир използва словесните повторения, за да придаде подчертан и пълнокръвен израз на вътрешните импулси на личността, понякога автогенни, понякога предизвикани от външни обстоятелства. „Лок” повтаря думите, за да потисне тъкмо тези импулси, да овладее силата на чувствения порив, да контролира неговите проявления и последици: тук всяко второ, макар да е формално същото като първото, е често по-бавно по скорост, по-малко по обем, по-ниско по тон. Нито обективните пречки и принуди, нито това кой как неизбежно ги изпитва трябва да има решаващо значение. Тук емоцията е развала, изтощаване и отпускане по невидимото течение на съдбата, начинът „да не бъдеш”. Вписани верятно в двата най-отдалечени края на една национална стилистична традиция, Хамлет повтаря, защото не може да се въздържа, Лок – за да може…
БИБЛИОГРАФИЯ
Бицили, Пьотр, Европейската култура и Ренесансът, 1994.
Лок, Джон, Опит върху човешкия разум, 1972.
Панчева, Евгения, Разбягване на подобията: опит върху ренесансовата култура, 2001.
Mincoff, Marco, Verbal Repetition in Elizabethan Tragedy, в: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Историко-филологически факултет, Т. XLI, 1944/45.
Spitzer, Leo, Speech and Language in Inferno, XIII, в: Representative Essays, 1988.
[1] Тук традиционната просвещенска дидактика е само елемент в по-обхватна система от препращания: предстоящото изливане на бетона в основите на масивна сграда (първият кадър), празното пространство, което тя ще измести, не са просто алегория на опита, който предстои да изпише върху tabula rasa на човешкото съзнание първите слова. На края на пътя чака друга сграда, и не една, отдавна построена (последният кадър)…
[2] Може да се каже, че създателите на филма градят сюжетния смисъл около английския омоним „concrete”, едновременно означаващ прилагателното „конкретен, реален” и съществителното „бетон”. Тъкмо чрез първично осезателната, абсолютна конкретност на бетона, с която е постоянно свързан, Айвън ще успее да разбере защо животът му се преобръща.
[3] Позволяваме си от съображения за прегледност да не превеждаме подбраните от филма примери, които имат преобладаващо разговорен характер и често са съвсем кратки. Обратно, към всички примери от литературни произведения, към които препращаме в сравнителна перспектива, неизменно прилагаме превод.
[4] Самият Джон Лок се спира на специфичната функция и възможности на повторението: „Вниманието и повторението спомагат много за закрепяването на идеите в паметта. Но идеите, които естествено правят най-дълбоко и най-силно впечатление най-напред, са тия, които са придружени с удоволствие или страдание.”, вж. Опит върху човешкия разум, 1972, кн. II, гл. 10, стр. 184, превод Р. Русев.
[5] Тя несъмнено представлява отговор не само на репликата на питащата Бетън, но и на прозвучалия непосредствено преди това плач на новороденото дете. На още няколко места във филма се налага езикът на централния персонаж да удържа смислово еднозначни феномени от звуков, но не и езиков характер.
[6] по превода на Л. Любенов, И. Иванов, в: Алигиери, Данте, Божествена комедия, 1975, стр. 31,
[7] Spitzer, Leo, Speech and Language in Inferno, XIII (1942), в сборника Representative Essays, 1988, стр. 165.
[8] Бицили, Пьотр, Европейската култура и Ренесансът, 1994, стр. 118, 190 (първа публикация на руски, София, 1933).
[9] Панчева, Евгения, Разбягване на подобията: опит върху ренесансовата култура, 2001, стр. 187
[10] пак там, стр. 189; преводът на сонетните фрагменти – на Е. Панчева.
[11] Mincoff, Marco, Verbal Repetition in Elizabethan Tragedy, в: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Историко-филологически факултет, Т. XLI, 1944/45. По-нататък цитирам с VR и съответната страница. За примерите от „Хамлет” следвам начина на изписване от М. Минков.
[12] С оглед задачата, която си поставяме в настоящия текст, разликата между тях за нас не е от решаващо значение, вж. повече във VR, 13, 20-21.
[13] Ползваме превода на Валери Петров в: Шекспир, Уилям, Събрани съчинения., т. 3, 1998. Само на отделни места с цел повече яснота си позволяваме незначителни намеси.
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017