Отражение
В огледалната повърхност
на книгата
тя видя себе си
красива.
***
Броя мъжете,
които ме поздравяват за Осми март.
Те са двама –
един, който видимо ме обича,
и още един, който знае
как се държи
китара.
Дори баща ми не го прави.
„Татко!“ – скарвам му се мислено,
нищо, че е на осемдесет и седем.
„В следващия ни живот
аз ще ти бъда баща
– айде, може и майка –
ще те водя в парка,
в зоопарка,
на куклен театър,
ще ти покажа изгрева над морето
и залеза в планината;
денем ще гледаме птиците,
нощем – звездите…
Ще те държа за малката ръчица,
и ще те уча
да обичаш.“
***
Проблемът –
един зелен,
обикновен въпрос,
сънувал нещо лошо
тази нощ.
***
Чух, че се звъни.
Изтичах, отключих вратата.
Погледнах през шпионката – никой.
Отворих, с целия риск…
Отвън,
на тъничка нишка,
висеше едно паяче
и се усмихваше.
BG
Тука всички се познаваме.
Иде ми да поздравявам
жените с оранжеви престилки,
които измитат тъмното
в седем сутринта.
Днес
Днес срещнах един ангел.
„Приятно ми е, каза той,
името ми е – Приятел.“
Пихме кафе
и се усмихвахме.
После
той извади от ръкава си една звезда,
хвърли я в небето
и аз видях,
че тъмнината е измислица.
„Отвсякъде
можеш да виждаш тази звезда, каза,
за да не забравиш,
че съществувам.“
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017