TRANS_EUROPA_EXPRESS
аз съм
началото
и краят
и малко по средата
и много
по – нататък
МАРТИРДОМ
гледам в огледалото
човек, мършав, мартир,
болен, страдащ дори и с вяра,
променен, миналото го е изяло цял,
бъдещето го прегръща с големите си ръце,
чака, чака нещо да стане, като Беликов, не мърда,
сенки под очите, рошава коса,
с майка и баща в гроба,
с мечти и желания в гроба,
в дом, самотен цирк на нежен Мефистофел,
млад Лазаръс, вечен, вековен, ненужен.
тегли миналото напред.
КВАРЦОВИ ТРЪБИ на ДАДА
две тръби кварц, реликва от стар Берлин,
плуват и танцуват, крит – хипокрит, от гръцки – актьор,
лебеди с нежелани инсекти-имигранти на крилата,
дъвчат раните им, раждат яйца в дупките под крилете,
и майката и децата му чакат песента, първа и последна,
но преди да запее гълта петно от гориво от повърхността на водата,
плюва и се приготвя, в центъра на всичко.
кресчендо – 140 струнен оркестър и хор от ангели в белите дробове,
песен за живота, смъртта, болката и значението на сън,
птица внимателно избрана от Господ, птица със значение,
лебед от болезнена война със светът, жертва на кварцът,
замръзнал в сърцето, спрял емоцията – пее.
ангели като тези, захвърлени на пода,
скрити в уюта на лъжата за вечността.
ДЕТЕТО НА СИЛВИЯ И ЛАНГСТЪН
детето на Силвия Плат и Лангстън Хюз
не Тед, самоубило се преди да живее,
глава в печката, с газ в ноздрите, диша, диша, диша
чака, чака да заспи, чака да заспи и майка му да го намери,
чака ли чака, едно безгодишно дете, belvedere, Беликов на Чехов,
Кафка-мравка във вида на зигота с мислите на велик поет, но болки в депресията на сърцето,
фабрикиран, създаден от нищото, с фалшива история, дефектен човек, дете
някъде забравено в черно-бялата поезия на един българин,
намерил уют в земята на майка му, но с амбициите на баща му.
КАДМИЙ ЧЕРВЕНО
на Джон Бъргър и Джон Кристи
Без повод, освен в памет на цветята
ти изпращам това червено. Същия цвят е,
примерно, като дете, погледнеш към небето,
затваряш си очите и виждаш кръвта в клепачите,
Това червено, не вулгарно, както е понякога,
но нежно, невинно, осветено през слоя кожа,
и след това си отваряш очите, и виждаш дядо
как ти подхвърля цветна топка да хванеш,
на плажа сте или в гората, на място,
където време и памет играят жабки върху реката,
и той е млад, много млад, събира цветя от земята,
парче по парче, счупени венчелистчета от самотна почва,
и виждате как пчелите опрашват и една от тях каца на ръката ти,
ужилва те и те прави Месия, с дупка в центъра на дланта,
дядо я удря далеч от теб, махай се от тук, ходи да опрашваш другаде,
и болката ти затваря очите, и сега всичко приключи,
той вече не е там, и пчелите не са там също, дупката я няма, но споменът е жив,
сега си пораснал и за момента невинността ти скача като елен.
BREAK INTO YOUR HEART
след Иги Поп
В Белград, където небето е Yves Klein синьо,
където животните са голи и телата им се докосват
като лепило и пясък, където сняг вали през юли,
ще вляза с взлом в сърцето ти,
ще последвам, докато не стигна под кожата ти,
ще чакам докато не ме пуснеш; по – късно
ще те гледам как си обличаш червената рокля,
ще те гледам как се обръщаш и си тръгваш,
ще те гледам как бавно вървиш усмихната,
ще те гледам как вървиш през поляната,
ще те гледам как търсиш някой друг да запалиш.
ДА ОБЯСНЯВАШ ДЖОУЗЕФ БОЙС НА МЪРТВИЯ МУ ЗАЕК
Автопортретът е сив костюм,
висящ от тавана на галерията,
получаващ и раздаващ емоция,
и когато никой не го гледа,
той мърда и танцува,
и превежда поезия
в неправилна тоналност.
ЕФЕКТЪТ КУЛЕШОВЪ
жена, неутрална физиономия, жива.
мъж, неутрална физиономия, мъртъв.
жена, съща физиономия, жизнена.
друга жена, мършав мефистофел с цици в ръце,
пълна с думи, премълчани.
мъж, съща физиономия, жизнен.
БОЛЕН CHELLOVEK
паркът Сефтън, трънлив и болен,
огледало на възрастен мъж,
който тегли тел и жар покрай камъни,
и ръцете му пушат като цигари,
и пуши цигара в уста, свил я пор‘но,
кашля, езикът ближе устни, език
който котка отрязала преди години,
език който на младини бил магьосник за жени,
сега само ближе тютюн и бира от жълт тлен мустак,
с кожа на костенурка, мръсна, сбръчкана,
антика от времето на Маргрет Тачър,
неосъзнат комунист по-душа и физика,
знае за надцатъ, за Трейси Емин,
реже косата на земята, хвърля пепел върху нея,
плюва тютюн и слюнка, изпикава се, прибира го,
прибира се, остава вкъщи. Вкъщи се превръща в гроб,
който сам си копае, копае с писалка, като Шеймъс,
не за друго, но да се запомни кой е, що е.
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017