***
няма за къде
да бързам вече
винаги сама
била съм дом
Роман
Един човек.
Имаше си и ключ.
Няма повече
за разказване.
***
понякога убежище
на дума съм която
отключва белезници
Любовта
нощем дяволът
я отвива
сутрин Господ
я благославя
* * *
Сега ме топлиш
отгоре – сняг.
Аз теб –
от земята.
Сега сме
сестра и брат.
И Бог
по средата.
***
щъркелите ни познаха
пролетта се върна
Бог засмя се и змията
с обич го прегърна
Красиво
с тая дума
скроих
съдбата си
***
отвързаният вятър
ме завърза
в леглото на тревите
да го чакам
***
щастливото време
е лов на видения
с незабравени звуци
***
сляпото минало
се побра
в едно кошче
с опасни отпадъци
***
всички букви
са залостили
портичките си
сънуват покой
Това беше
Стигнах до където съм.
Спирките са също пътища.
***
и като тръгнах
все по път
който отвежда
до ада
***
всички имаме
минало
бъдещето
е под въпрос
***
превързах
прошката с вяра
никому няма
да навреди
***
да я догони не може
човек но мечтата е жива
накрая в картината божия
до нея заспива
***
понякога съм
стая на отшелник
с лице обърнато
към тишината
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017
Прекрасно!