последните думи на тарковски
не искам да съм
статуя на бог без име
на която жреците поднасят
сърцето
между краката си
рождество
ти си звездата
която всички чакат
да прелети тази вечер
плачеш откакто падна
а аз те успокоявам
че един истински бог
може да се роди
и на тъмно
когато се родих
сянката ми миришеше
на скъсан презерватив
и дрехите които бяха купили
не ми ставаха
не отварях очи
от страх
да не заплача
още на първия ден
обеля
чистачката на блока
е болна
входът събира прах
хората влизат
но никой не излиза
не познавам съседите си
и не знам защо съм си мислил
че в ада
всички си ходят на гости
не мога повече
да гледам
със затворени очи
как облаците
потъват в прах
знам че светът ще свърши
но не разбирам защо
толкова се бави
(това ли е нашата корона)
не съм виждал по-лека обвивка
от теб за смъртта
като газова камера
направена от памук
горим
а мухите имат достатъчно храна
да презимуват
живота ни
мразя човека
който съм
защото съм живял
за него
***
не си мисли че ме познаваш
телата мълчат на друг език
ти само превеждаш
а Бог ни слуша
срамът е сън
скрит под леглото
на което дъщеря ти
ти изневерява
с по-млад мъж
спалнята
не мога да отворя очи
по тавана расте трева
и събира облаци
това е моето небе
винаги на ръка разстояние
от тялото ти
мокър сън
намирам костите
на родителите си
заровени в пустинята
започва да вали
събуждам се
един ден
преди да се влюбя
***
рисуваш с
цвета на кожата ми
докато живея
мокрите си сънища
ако някой ни погледне отстрани
би казал че се обичаме
одисея
мястото ми
е до теб
а твоето
е на брега
където чакаш да се завърне
любовта ни
мокри сънища
сред дивите ягоди
аз сънувам нея
а смъртта сънува мен
***
животът сънува
че е някъде другаде
далече от нас
където времето
не краде вечността
думите не започват
с мълчание
и децата не възкръсват
всеки пътен знак е залез
всеки залез е пътен знак
стъпките ти – като времето
което оставят след себе си
повече минути
отколкото часове
закъснявам
по-бързо от обикновеното
явно смъртта
никога няма да ни види
заедно
колкото и да се старая
ти ме чакаш
а аз не идвам
дано има някой около теб
който да ти обясни
че само тя
идва навреме
смъртта е къща
зимата расте
в ключалката
гладът вечеря сам
влизаш
с отхапан език
***
денят е гладен
закусваме на гробището
всичко е готово
трябва само да го заровим
но никой не посяга
а кръстът
вече събира прах
тук
попитах те
къде възкръсват мъртвите
отговори ми само с усмивка
списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017