***
не вярвам в пресни некролози
в чужди влюбени писма
в молеца между страниците на тетрадка
въпреки случайността
на неговите раждане и смърт не вярвам
в миглата на свойта буза
в стаята в която се събуждам
не вярвам в произволната врата
която ме поглъща към света
навън или навътре все едно
вода в искрящ клозет съм пуснал
така разплискват ми се дните
със звук без стон или на възел
трептя без никакво значение
за слоновете в Кения
за пеперудите в Тибет
за котката домъкнала билет
за филм по текст на Мики Маус
където аз съм главният герой
и действащият във салона зрител
кучето преследващо опашка
кръг след кръг след кръг
не вярвам вече девет кръга
***
Дали сме всички ад на другите,
дали е адът вътре в нас или извън,
дали е адът сбор от избори и липсващи възможности,
нехае мравката по стъкления ръб на чашата.
На косъм от смъртта, на косъм от живота,
навярно мъдро е пропуснала
прочита на Сартр.
новите значения
интересно е как,
когато обичаш,
няма никакво значение,
дали тя харесва джин или водка с кола,
музиката, която въртиш в колата,
книгите, от които почти кървиш.
дали може да готви,
дали ти прави това онова,
дали е мръсния ти сън,
самата ти мокра мечта.
интересно е как,
когато всичко първично премине,
твоята кожа е с ново значение,
твоите нерви са други въжета,
твоята похот е възрастен мъж
останал сам с ръцете и потта си.
и тогава се появява една жена,
която прави всичко това,
което си сънувал,
което си преглъщал,
което те прави титан
и твое е небето,
и не я обичаш.
като скок със парашут,
когато крещиш и крещиш
от радост, страх и скрита ярост,
без любов към парашута
и губиш на практика всичко,
и е толкова тъжно.
като плаж след буря,
когато птиците кълват
изхвърлената от морето
плът.
последната халтура
инцестът днес ни дава плод
но няма вид на греещ нар
на ябълка семейно обживяна
инцестът днес е ценен дар
на обща умилителна забава –
едва подкрепата ни от сърце
затрогва яздещите всеки вятър
но вижда се сълзят мъже
вплетени в дебилната държава
така затрогнати сме всички
от вяра в утрешния театър
че даже вече не играем днес
очакваме каквото ни остава
***
в сърцето на мрака
се взирам
и пуша.
очаквам.
все още
очаквам…
прилив на обич,
ужасна картина,
внезапна нирвана,
среднощен пожар.
очаквам разтърсване,
срутване, полет,
писък на мравка,
секундно прераждане
в растяща трева.
очаквам величие
близо до мен,
вътре във мен.
очаквам.
все още
очаквам…
Чиста свобода
„Най-голяма свобода е имало преди появата
на каквато и да е цивилизация.”
З. Фройд
Искам както си стоя
да хукна гол към хоризонта
да тичам с всички мускули и жили
далеч от близки и роднини
далеч от всякакво докосване
в гората древни гъби да проям
зелени зъби да завъдя
след дъжд дъгата яростно да хапя
в блатата риби да ловя
когато дойда време да умра
със стара ива да се срасна
на никой сянка да не дам
никой огън с мен да не запали
така да съхна и разпадна
на прах която вятър да си вее
щипка чиста свобода.
логично
единственият жив приятел
плати последната му водка
и си тръгна бързо…
там, вътре, в неговата църква,
сервитьорката беше на работа,
а той в края на живота си
и всичко бе в реда на нещата,
логично, като есента навън,
като залез, който разкъсва на две
една пресъхнала история,
като краят на работно време,
и като приятел, който замахва
да среже въжето
на вече ненужна камбана…
***
свободата на словото ли!?
когато хиляди крещят
когато вайкат се милиони
когато всеки иска да е чут
няма смисъл от свободни думи
писъкът в тълпата е нелеп
и по-самотен от гласа в пустиня
щастие
Бог го вдъхва
в нечие сърце
за да освежи дъха си
Дяволът очаква края
с ново предложение
в края на смисъла
когато свърши с мен
се разпадна на милиони
водни кончета които
събирах едно по едно
едно върху друго
с малки карфици
впити във тях
това което се оформи
е старчески профил
и стиснати устни
слагащи край
на целия смисъл
можеше да се досетя
преди поне
половин живот…
окаян рече сред града
„нощем дяволите ме преследват,
между 3 и 4 ги броя като овце:
дявол е един,
двама са рогати,
три сърца не траят,
четири овчи кожи всеки ще горят –
дявол и овца във прекрасна симбиоза –
сутрин съм светия,
нощем прост пастир,
вижте моите обувки,
стъпвал ли е някой в тях?”
коване на алибито
тази разлистена пролет
в древен кокетен прованс
той избираше часовник –
трябваше да е ефирно нежен
за гланца на блестящата й кожа
деликатен за изящната й китка
цветен за цъфтящата й женственост
и водоустойчив за да не покаже
точния час на смъртта
когато през септември
я удави
само секс
аз те правя тъжна вечер
ти ме правиш тъжен сутрин
тъгите ни не се застъпват
пускат козина и се преследват
в опит да се съвкупят
време е да ги оставим
във приют
***
как искам да съм прах
във фугите на дюшемето
чувствителна единствено
за боси стъпки
така навярно ще разбирам
кога през мен минаваш
и кога ме пазиш…
а когато почнеш да ме чистиш
ще прозра
във женското начало
на парцала…
Ямбол
В града, от който нищо не остана,
само спомени и циганите бродят,
с надежда, че ще „наберат“ желязо
и бръкнат в джобеца на призрак.
В този град, във който съм пораснал,
мъгливи тези съм прегръщал гордо
и първите цигари крил съм непохватно,
остана само парка да въздиша.
Добре, че още има гълъби и врани,
да кацат по дървета и бетонни бюстове
/металните безславно са „набрани“/,
да има звук във пустите алеи.
Градът напрегнато мълчи отдавна
и сякаш чака края на фитил,
да гръмне бомбата от стари сенки
и всичко да се претвори в етил.
Да седне градският зевзек да пие,
загубил дом – без хора , улици, и църкви –
с ръждив пирон във кестен да протрие:
„Тук живя и си отиде последния местен идиот!“
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017