Тя
тръните растат
по ръцете й
няма за какво да се хване
очите й изплакаха
небето
няма в какво да се удавят
започнала от малка
да твърди
че тези под влака
са вярващи
защото бил
божествено
возило към Ада
не я намериха там –
хвърли се под
очакванията си.
*
Отрязах
косите си
и прилежно
ги поставих
в черна кутия,
изпях им песен
за сбогом.
Всяка година
по едно и също
време възкръсват,
за да се разпръснат
върху рамото ти.
Ще
ще счупя всяка кост
от жалкото ти тяло
и стъпка по стъпка
ще построявам дом
когато заживея вътре
всяка нощ
ще ме будиш
със стонове:
– излез за да мога да живея
и аз ще излизам
и аз ще умирам.
*
Нарисувай
по дланта ми
наше бъдеще
после я изгори
и нека белезите
напомнят
че миналото
ни е значело нещо.
*
без глас
димът от цигарата ти
ми говори
с повече думи от теб
през тежкият
пролетен въздух
рисува онези
изпуснати мигове
които са сключени
между пръстите ни
срива се небето
и ни залавя
сами
на срещуположни пейки
Годишнина
ще разбереш
че краят съществува
когато се върнеш
късно през нощта
и завариш
чиниите измити
боклукът изхвърлен
вечерята готова
а на земята тихо
сгушили се
цветята
които сама си купих
*
мълчанието ни
се разбива
като вълни
в две високи
и горди скали
които нито обичат водата
нито могат да плуват
*
душата ми е клавиш
между твоите пръсти
докосваш ме плахо
защото аз съм пиано
на което за първи
път ще свириш
започвам да
звуча в ушите ти
но се старая да съм тиха
и ако някога
свършат дните ни
ще знаеш
че със друг не бих мълчала
*
Вероятностите
да ме усетиш
сменяха
маските ми
всеки ден
изподрах лицето
тялото
безплътните си
реалности
превърнах се в
купчина отпадък
изхвърлих се
и
може би съм себе си
защото
вече не те усещам
Превъплъщения
докато се превръщам
в
нямане
тишина
празни шепи
липсващи обещания
докато от гълъб
ставам гарван
докато цветът по лицето
ми от бял става жълт
ти изчезваш незабелязано
за да се превърнеш в мен
*
измих от прозорците
пипалата на смъртта
сега блестят
поглеждам се през тях –
просната
сред белия асфалт –
лежа
а ти
наивно пушиш цигара
на дивана
и още чакаш да се върна
„Пием, за да забравим, че сме забравени“
ама не дотам
чашата
ни отразява
и ни помни
пресушавам
я
за да си приличаме
за да се разбираме
но мислите ми до една
я нараняват
счупват всяка част
от нея
и на сутринта помня
повече отколкото трябваше
да забравя
Очаквания
прогнилата
маска се стича по лицето ти
и се слива
с бездната
в която тече кръвта ни
вървим и тъпчем снега
защото не го харесваме –
него
и всичко което той носи
оставяме черните
си кални стъпки
и мислим
че правим
снежен човек от душите си
*
ако
невежите образи
на глухият
ми ум
се родят
може би
ще
съществувам
Три поколения
Баба плетеше
есен от листа
на остра кука.
Мама изработваше
зимни, студени часове.
Аз възкръсвах
всяка пролет,
за да им
напомням,
че има и други сезони.
*
Колкото по-бързо го разбереш,
толкова по-добре
че няма нищо вечно
умът ти всяка вечер
раздира с остриетата
на спомена
че завинаги е навик
не вечност
между вечността
и навика
ти си недовършена картина
След потопа
изковавам
ковчези от
реалности
първият за мен
вторият е само въпрос
ще потъне все един от
двата.
Нека бъде светлина
Боже, това ли е раят?
Вероятности
единственото дете
което може би имахме
беше
несъществуващ акорд
сянка между две
несъществуващи реалности
и наше може би бъдеще
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017