8:48
8:48 – дните още спят, но вие – не
8:48 – набързо натъпкани усти
8:48 – милиони нарушени лични пространства
8:48 – умиращи мечти, чиито викове отекват в празните жилища
8:48 – полека изтриващо милиарди личности, подобно на лотарийни билети
8:48 – докато старческото безсъние не го превърне в 7:00
На лов за еднорози
На лов за еднорози съм отново, има ли смисъл?
Има ли ги още сладките същества или са отдавна фосили?
Толкова химери и красиви миражи се превърнаха в посредствени пустини,
струва ли си да градиш оазиси изобщо?
Чифтето ме побутва на всяка крачка, а камуфлажните дрехи сякаш са слети с кожата ми.
По моя рог още има засъхнала кръв от последните качили се на главата ми.
Колко по-първичен трябва да стана, за да спрат фарсовете?
Колко по-груб трябва да съм, за да си заслужа нечие обожание?
Добрината май е равна на просия? Защо го отричам толкова яростно, не знам.
Сякаш винаги съм го знаел и мазохистично съм го забравял.
Пак се загубих в утопиите, колко още ще се омайвам с куршуми и нагли блянове.
Само чифтето ще ме направи щастлив, може би и безпощадният реализъм.
Трябва да стрелям по всичко, което мърда.
Моят пясък тече необратимо в пясъчното часовниче на любимия герой, ходещ в пустинята под беззвездното небе.
Поезия
Кога перцето е било по-въздействащо от ножа?
Не те искам лъскава и сладка!
Не, не искам щастливо завършващи думи за споделена любов и въргаляне по персийски килими пред камини и влюбени до уши митологични същества!
Продадено на безценица изкуство, за огромни суми, мъртвородено.
Мисля, че вече се излюпва.
Искам те хищна и убиваща!
Само тогава можеш да огъваш вселени!
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017