Мистерия
Тази пролет птиците не се завърнаха от юг.
Не разцъфнаха дърветата.
Само лешояди са накацали по клоните.
Лешояди са накацали –
по балконите на къщите,
по булевардите, по кафенетата,
по пейките, по автомобилите,
по спирките,
по детските площадки, по градините…
Лешояди, лешояди са накацали…
Стоят и чакат.
Чакат и стоят.
Лешояди са накацали…
И само тук-таме,
и само някъде – зад някой ъгъл
или зад открехната врата –
леко се подават
ангелски крила.
Черно на бяло
Родината-Майка
все в черно ходи
Черно море й е пред очите
Бяло море – в мечтите
Черни връх побеля
Побеля и лястовицата
свила гнездо
в сърцето на моя баща
Родината-Майка
е забравила своите деца
Над бели листа
баща ми е обронил глава
Бели стихове капят
бавно
и тежко.
Мила Родино
Посред битака на битието
политици продават купуват
купуват продават души
(техните отдавна са продадени)
Посред батака на битака
политици с тъмно минало
обещават светло бъдеще
(но изграждат само нов бардак)
Посред битието на бардака
политиците са обладани
от усърдни акуратни бесове
(А аз съм обладан от стихове)
Мила Родино
ти си земен ад
Видение
Дълго тъмно шествие. Безизразни лица.
Тайнствен шепот. Мирис на восък, на тамян.
Зловеща церемония. Внезапен писък, после
тишина. Пушеци. И пустеещи руини.
Зад олющена колона гърбав гном брои банкноти
на жените-оплаквачки. Пред вратата на храма
търговец продава кърпички за сълзи.
„Умрял ли е някой, мамо?“ – пита детето.
„Надеждата умря, детето ми. Умря Надеждата
и сега я погребваме в сърцето на света.“
„Лъжа е! Лъжа е!“ – извика детето
и като се отскубна от своята майка, потъна
в злокобната тълпа, превръщайки се в гълъб,
литвайки високо, повтаряйки с човешки глас:
„Надеждата не умира. Надеждата никога
не умира…“
Сега
Змия под камък
Вземи този камък
И камъкът ще се превърне в хляб
Хвани змията във ръка (не бой се)
И тя ще се превърне в риба
Не казвай: вече е късно
Не казвай: още е рано
Защото гладно е народното стадо
Защото дълго твърде дълго пастирите
раздаваха камъни вместо хляб
раздаваха змии наместо риба
Вземи вземи този камък
Хвани змията във ръка
Сега
Можеш ли да чуеш тишината?
Слухът ти е отворен за света:
нахлуват многобройни звуци
катадневен шум
от свистене на коли
грохот на трамваи
писък на аларми
натрапчиви комюникета
и речитативи на партийните диджеи
от политическия роден рап
нахлуват медийни реклами
нахлуват гласове
и гласове и гласове
Слухът ти е отворен за света
Но можеш ли да чуеш тишината?
Можеш ли да различиш във тъмнината
стъпките на едва проходило дете
от стъпките на грохнал старец?
И можеш ли да различиш
стъпките на ученика
от тези на учителя?
О можеш ли да доловиш
откъде долита тази славеева песен –
от цъфнало дърво
или от клетка?
Убежище
И никой не оплаква славея
И малцина се замислят:
Защо мълчи?
Къде е песента?…
Някои допускат че е отлетял
във по-добри във по-красиви
и ухайни приказни градини
Други предполагат че
тихомълком е издъхнал
Но никой не оплаква славея
И никой не иска да знае
че славеят е жив
че той е тук
и никъде не е отлитал
освен във своето мълчание –
убежище на песента му
И никой не узна че всъщност
славеят сред тях живее –
скрит в листата
и във изгнанието на едно
свещено омерзение
от глухотата
на апатичните души
Око за око…
Мечта за мечта –
Дух за дух
Човек за човека е облак
Ангел за ангела – дъжд
Утрото е чирак на деня
Хлябът е по-мъдър от глада
Предизвестието предсказва
Вестителят
Вестителят се появи
Той носеше два облака
под една мишница
и имаше прозирно-бистро
изворно лице
с водни кръгове около очите
Изрече ято птици
Вещаеше потопни дъждове
и нови светове
След това се изпари
На неговото място
израсна в миг дърво
И вместо със листа
то ненадейно се покри
с уста
Апокалипсис
Черно море е във траур –
оплаква Мъртво море
Бяло море пребледня
В кадър
Минават черните жени.
Минават черните херолди.
Минават лудите поети,
немите пророци, мъртвите певци.
Минават невръстните диктатори,
гневните апостоли, гладните тълпи.
Морето бълва ноеви ковчези.
Небето праща мълнии и манни.
Минава Илия с огнената колесница.
Минава Ангелът с огнения меч.
Стоп!
Достатъчно.
Пустиня в гласа
Всеки ден
малкият невидим оазис
скрит дълбоко в душата
е засипван жестоко
със жежкия пясък
на пустинята
във Гласа
умножен хилядократно
от медийните реклами
на Новия Вавилон
Съвест – Вест
Сега е царството на мрака
Образи от ада насилват сетивата
Огнен студ в душата
Съвестта е омерзена
Със вестта на Демона
си играят привидения
Един и същи Глас
а различна тъмнина
Във зеницата на Ангела
спи Съдбата
Зад вратата на Съня
Поезията ражда старци
Във сърцето на света
децата пророкуват
Различни гласове
а една и съща Светлина
На седмото небе –
глъч и суетня
Няколко светкавици се готвят
да бъдат шаферки
на Сватбата на Словото
Последен вик
…и ветрове се вмъкват във сърцата
сменят се лица и маски
въздушни кули се издигат далеч от вавилон
и е последно времето ала животът
въобще не е последен въпреки апокалипсиса
в душата където властва друга троица –
рицарят смъртта и дяволът
и древни митове пристигат предрешени
като последен вик на модата
а модерният човек крещи със вик
зад зъбите и търси нов едвард мунк*
и медийната чума все върлува
и пирува заедно с отрочетата на лъжата
които хвърлят прах в очите на съдбата
мрак опложда тъмнината и така
на бял свят се появяват мъртъвците
и тъжно е лицето на земята
а човечеството е самотно но човекът
не е забравен единствено във светлината
в края на тунела
______
*Едвард Мунк (1863 – 1944), норвежки художник.
Неговата най-известна картина е озаглавена „Вик“
и е считана за икона на екзистенциалното страдание.
Мястото на поетите
(Думи на Арион към млад поет)
Старият поет повдигна беловласата си глава –
излъчваща мека светлина – и рече:
– Светът прилича на голям претъпкан ресторант
Някои маси изобилстват със деликатеси
ордьоври печени ястия красиви десерти
отлежали вина… Други имат мръсни
покривки със мазни петна върху които
се виждат само трохи плесенен хляб
Някъде там – в едно странично тъмно сепаре –
се намира Масата на Бъдещето
Тя е единствената незаета маса – с чиста
бяла покривка и надпис Reserve
Около нея се тълпят и напират да седнат
всевъзможни особи със влажни погледи и
потни ръце: политици монарси търговци
шоумени мегазвезди слепи духовни пастири
на заблудени овце…
Ала странен оберкелнер с каменно
безизразно лице и огнен поглед
постоянно ги отпраща с думите:
„Съжалявам но това е
Мястото на поетите!“
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017